Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding Bees, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Сара-Кейт Линч

Заглавие: Сватбени пчели

Преводач: Мария Михайлова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Слънце“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: новозеландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 5.08.2014

Редактор: Гергана Михайлова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-207-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318

История

  1. — Добавяне

18.

На следващия следобед госпожа Кешъл довтаса пред вратата на Шугър, молейки за още свещи. От почерпката насам ги държеше запалени по цял ден и привикна към мириса на розово масло.

— Обикновено в дома ми мирише на лук — каза тя на Шугър. — Доскоро мирисът на лук ми харесваше. Но сега повече обичам аромата на свещите.

— Би трябвало да повдигат настроението, госпожо Кешъл. Чувствате ли се приповдигнато?

— На моята възраст човек не се чувства приповдигнато — отвърна старицата. — От двайсет години насам всичко у мен е тръгнало по нанадолнището.

Тя надникна над рамото на Шугър към калейдоскопа от растителност, разцъфнала на терасата.

— Така значи. Цветарка. — Избута я и излезе отвън. — Тук горе е като райската градина. Добра работа. Ще пийна кафе, ако направиш. С мляко. И две захарчета.

Шугър се съгласи и отиде да приготви кафето, наблюдавайки през прозореца как госпожа Кешъл нежно повдига лунното цвете към носа си, за да вдъхне от аромата му, а после внимателно оглежда магнолията.

Всъщност Шугър се радваше, че има компания. Прекара ужасна нощ и се събуди с нетипично за нея главоболие. Обикновено след чаша ментов чай и няколко спокойни минути, прекарани в съзерцание на хоризонта, тя се мобилизираше и започваше нормално деня си, но тази сутрин беше различно. Наложи се да се пребори със силното желание да си остане в леглото и да се завие презглава. По-лошо, чувстваше се така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи, а това никак не й харесваше.

— Имам няколко тарталети с мед и лимон — каза тя, докато носеше кафето. — Нейт направи кошничките и пчелите, а аз — останалото. Като стана дума за тях, имате ли нещо против да седнете тук, докато проверявам кошера си?

— Нямам против да седя тук до Деня на благодарността, ако все така ми носиш храна — отвърна госпожа Кешъл.

— Отдавна ли живеете на „Флорес стрийт“? — попита Шугър, докато вдигаше покрива на кошера, а после отмести горния корпус, който вече се напълваше със запечатан мед.

— Открай време — каза госпожа Кешъл. — Макар че кварталът невинаги е изглеждал така. Преди имаше повече умрели хора.

— Умрели хора? — Шугър издърпа най-населената рамка с пчели, за да открие Елизабет Шеста.

— Наркомани, проститутки, от тоя сорт — обясни госпожа Кешъл. — После на съседната пряка снимаха „Кръстникът“, втора част, и кварталът почна да се възражда.

— Това е странно — каза Шугър.

— Знам. Би трябвало да се очакват още повече умрели хора след филм за мафията, а не по-малко, нали?

— Не, имам предвид, тоест, да, странното се отнася до моята царица Елизабет Шеста. Сякаш не снася яйца.

След последната проверка на кошера нямаше нито прясно пило, нито някаква промяна в рамката около Елизабет Шеста. Но царицата беше жива, хранеха я и изглеждаше здрава.

Просто не работеше.

Шугър плъзна рамката обратно в плодника и пак събра частите на кошера.

— Изглеждаш така, сякаш си глътнала няколко пчели — каза госпожа Кешъл. — Имаш ли още от тия тортички?

 

 

— Никога преди не се е случвало — сподели на другия ден Шугър с Джордж отвън на стъпалата. — Не е синдром за разрушение на колонията, в такъв случай пчелите просто изчезват, не е и акар, защото акарите се виждат, пък пчелите ми никога не са имали. Не може да е и гнилец[1], той се набива на очи, а от него няма и следа. Нито едно от изброените, Джордж.

— Много съжалявам, госпожице Шугър — каза той.

Никога не я беше виждал толкова разстроена. Сияйната руменина от лицето й бе изчезнала, имаше тъмни кръгове под очите и в усмивката й липсваше обичайната топлота.

През изминалите седмици от откритата веранда пред сградата с оранжевите тухли на „Флорес стрийт“ Джордж внимателно наблюдаваше всички обитатели — такава беше работата на портиера — но обръщаше особено внимание на Шугър, към която бе привързан по-специално. По негово мнение тя беше рядко срещано създание: съвременна градска обитателка, чиято мисия бе да се грижи за хората около себе си. По един или друг начин Шугър лекуваше всички в блока с меда си, отделяше им от времето си и това неимоверно повдигаше духа на Джордж.

Освен това „Флорес стрийт“ 33 очевидно не бе първото място, на което Шугър е прилагала своята особена магия, нейната запазена марка. Джордж никога не беше виждал човек да получава толкова писма от толкова различни кътчета на страната. Само за една седмица тя получаваше по две дузини писма или картички — и това не беше всичко. Един ден му показваше копие от училищен картон с оценки, което някаква горда майка й беше изпратила от Калифорния; после — бродирано каре, изработено на ръка от бивша хазяйка в Айдахо; на следващия ден разопаковаше накривена глинена чинийка за карфици, пратена от седемгодишно дете от Санта Фе.

Но Джордж се тревожеше, че грижите на Шугър бяха нещо като еднопосочна улица. Тя даваше сърце и душа, за да помага на другите да се оправят, но не допускаше никой да прави същото за нея. Човек не можеше да живее така безкрайно дълго.

— А, виж земното кълбо на Лола — каза Шугър, сочейки посърналия балон. — Толкова се е смалило. Това изобщо не е добра реклама.

— Наистина, да се чуди човек какви професионални умения е получила тази жена — съгласи се Джордж. — Макар че Итън сякаш сега е по-добре… ти сигурно имаш нещо общо с това?

— Амброзия — оживи се Шугър. — Правя я с мед, прополис и пчелно млечице. Прави чудеса.

— Ами, не съм напълно убеден, но ми се струва, че вчера видях майка му да се усмихва — каза Джордж. — А какво правиш с госпожа Кешъл?! Тази жена снощи си пееше и се оказа, че е много по-сладкогласна, отколкото съм си представял.

— Поддържам запасите й от свещи с розово масло — призна Шугър. — Смята се, че запалени, те намаляват раздразнението.

— А както знаем, е натрупала предостатъчно раздразнение.

— Аз самата май също — каза Шугър. — Не разбирам защо Елизабет Шеста престана да снася просто ей така, без причина. Правя всичко по силите си, за да се чувства щастлива, но тя сякаш решава да не е щастлива, нещо изобщо нетипично за нея.

— Знаеш ли, имам едно място, където ходя, когато проблемите на света имат нужда от специалното ми внимание. Дали не искаш да дойдеш там с мен, госпожице Шугър, да обсъдим по-подробно нещата?

— Някакъв бар ли е? Защото не пия по това време на деня.

— Аз пък изобщо не пия, госпожице Шугър. Говоря ти за място сред природата: сигурен съм, че ще ти хареса. А най-хубавото в работата ми на почетен портиер е, че няма нужда да питам шефа дали може да напусна поста си, защото нямам шеф. И гледай ти, почти е станало време за обяд.

Той сви лакът, предлагайки на Шугър да го хване под ръка.

Само на две преки по-нататък, в миниатюрен отрязък от Източна Шеста улица, сплескана като в сандвич между два жилищни блока, се намираше непривлекателна входна врата, провиснала наполовина от пантите си по средата на ръждясала ограда.

Джордж я въведе през вратата и за удивление на Шугър двамата се озоваха в процъфтяваща, бликаща от живот градина, подпряна в задната си част от гигантски дъб и задръстена с цъфтящи храсти и млади фиданки, зад които беше приютена ексцентрична колекция от градински скулптури: нащърбени джуджета, притихнали керамични жаби и покрити с плесен херувими.

— Градината на Грейс — каза Джордж. — Съществува още от седемдесетте години, когато сградата на това място изгоря до основи и в онези дни не бързаха да построят нещо ново. Никой не може да си спомни коя е била Грейс, но местните поддържат градината жива през всичките тези години просто за да могат такива като теб и мен или който и да е друг, ако реши, да отвори вратата, да влезе тук и да се откъсне за малко от безмилостното надбягване.

— Красива е — каза Шугър. Върху тучната зеленина на своите клони позираха като захарна глазура искрящи сини хортензии, тълпящи се в основата на покритата с бръшлян стена, която принадлежеше на съседната жилищна сграда. Из тясното пространство бяха пръснати причудливи, несъответстващи си маси и столове, сякаш очакваха да започне ексцентрично дамско чаено парти, но Джордж заведе Шугър до двойка дървени пейки, скрити в храсталака. Те гледаха към редичка червено-бели къщички за птици, кацнали върху част от дървена ограда, която стоеше отделно, здраво забита насред цветна леха.

Седнаха там, улавяйки сложния модерен танц на слънчевата светлина през листата на дъба и близката върба, и Джордж извади от чантата си пакет, увит в амбалажна хартия. Внимателно го разви и предложи на Шугър половината от сандвича с бейгъл[2].

— Норвежка пушена сьомга с крема сирене, каперси и лук от „Ръс и дъщери“ на „Ийст Хюстън“ — каза той. — Купувам си бейгъли оттам от 1969 година и те просто стават все по-хубави и по-хубави, което така и трябва да бъде, защото изобщо не стават по-евтини.

— Не мога, Джордж! Това е твоят обяд.

— Както и аз винаги съм отказвал твоя мед, твоя чай или мазилото ти за крака ми, или онзи кекс, от който изядох цели четири парчета?

— Не, но…

— Никакво но, госпожице Шугър.

— Не мога да ти изям обяда, Джордж. Просто не мога.

Джордж пак започна да го увива.

— Е, нямам намерение да седя тук и сам-самичък да го изгълтам целия, така че или вземи половината, или птиците ще го хапнат до трошичка. Ще се разберем ли?

— Умееш да печелиш трудни преговори.

— Труден клиент си.

Шугър неохотно прие половината сандвич.

— Благодаря — каза тя, отхапвайки. — О, ама той е много хубав.

— Видя ли? — отвърна Джордж. — Само трябваше да ми позволиш да си го поделим.

Шугър спря да дъвче.

— Просто се притеснявах, че няма да има достатъчно за теб — каза тя.

— Мен пък ме притесняваше какво ще остане за теб.

— Аз ям като невидяла, Джордж. Няма защо да се тревожиш за мен.

— Не говоря за храната, госпожице Шугър.

— Така ли?

— Да.

— А — Шугър остави сандвича и деликатно изтри устата си по краищата. — А за какво говориш тогава?

— Понеже попита — каза Джордж — аз съм стар и все повече остарявам, госпожице Шугър, и не съм много-много в настроение да си губя времето, така че, ако нямаш против, да карам направо.

— О!

— Има нещо, което те тревожи, виждам, и ти вероятно предпочиташ да го запазиш за себе си, защото така си свикнала, но случайно знам, че проблемите изчезват много по-бързо, ако ги споделяш с човек, който го е грижа за теб, а мен ме е грижа.

— Но всичко е заради пчелите ми — каза Шугър. — Вече го споделих.

— Пчелите ти може и да капризничат, Шугър, но според мен не те са в сърцевината на проблема. Мисля, че твоето сърце е в сърцевината на проблема. А въпросите на сърцето случайно са моята специалност, така че, ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна, седя тук и чакам, и само се надявам да не съм те засегнал с дързостта си, но както казах, по-млад няма да стана. И имай предвид, че когато най-накрая се съгласи да ми помогнеш с яденето на сандвича, той ти дойде съвсем добре.

Джордж беше прав: Шугър вече беше изяла своята половина. Но това беше просто сандвич. Изведнъж тя усети силно туптене в гърдите, което, изглежда, не беше изцяло свързано със сандвича.

— Какво те кара да мислиш, че сърцето ми има нещо общо, Джордж?

— Само сърцата имат значение — каза той. — А ти просто си най-хубавата жена в „Алфабет Сити“ и освен това си умна и мила, загрижена за своите съграждани, и като че ли имаш всичко, което човек може да желае… освен някой, който да споделя това с теб.

— Ех, божичко мили, не всеки има нужда от човек, с когото да го споделя. Не е престъпление да не си обвързан! Някои хора просто се чувстват добре самички, Джордж. В наши дни това си е съвсем почтен начин на живот. По-добре е, отколкото да си заседнал в мъчителна връзка с човек, който не те обича.

— Но е същото, ако просто от страх се спираш да продължиш напред. И в двата случая си заседнала.

Шугър беше смаяна.

— Това е доста дръзко — каза тя.

— Знам, извинявай. Но може да излезе, че това, което отказваш ти, е също толкова лошо за душата, колкото и отказването от храна за горкичката малка госпожица Руби. А знам, че ти правиш всичко, което е по силите ти, за да й помогнеш, затова сега аз ще направя всичко по силите си да помогна на теб.

— Но защо ти е, Джордж?

— Защото всеки има нужда от ангел от време на време, госпожице Шугър. Ти беше моят и вероятно аз мога да бъда твоят.

Една синя птичка прелетя над дървената ограда от съседния заден двор и кацна на мъничката платформа пред една от къщичките за птици, фиксирайки Шугър с поглед. Тя отвори уста, за да възрази, да залъже любезно Джордж, да прогони със смях нелепостта на неговото безпокойство, но нищо не излезе. Затова пък доби особено усещане за нещо, подобно на спокойствие, което бавно се разля по нея, като сироп върху палачинка, тръгна от върха на главата й и се запъти на юг, потушавайки силното туптене на сърцето.

Джордж беше прав. Разбира се, че беше прав. Не за това, че е ангел, а за сърцето й.

Не беше само Елизабет Шеста.

Беше Тео.

Той разтърси нещо отдавна погребано у нея, което повече не искаше да остане там, независимо колко дълбока яма се опитваше да изкопае тя за него. Шугър беше заседнала. Беше заседнала, защото още бягаше от греховете на миналото си, уплашена да не направи отново същата грешка. Не сменяше градовете всяка година, защото беше смела или склонна към приключения, или защото нейната царица майка й казваше да го прави. Местеше се, защото се страхуваше да не изпита към някого чувствата, каквито сега изпитваше към Тео.

— Името му беше Грейди — каза тя. — Грейди Паркс.

Бележки

[1] Заразна болест на запечатаното пчелно пило. — Б.р.

[2] Варен геврек. — Б.р.