Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (29)

28.

Сергията на Шугър вече бе станала една от най-популярните на пазара до „Томпкинс Скуеър“ с бурканчетата златен, кехлибарен и тъмен мед, възхитително подредени в нюансите на есента. От едната страна на бурканите с мед Шугър поставяше мехлемите и лосионите, балсамите за устни и кремовете за лице, а от другата — тинктурите, спрейовете за гърло, миниатюрните тенекиени кутийки с безценен пчелен прашец, амброзията и свещите.

В двата края на сергията Шугър държеше изящни, изрисувани с цветя купички, пълни с орехи, печени в мед, за да могат клиентите й да гризнат един-два, докато оглеждат.

Продавачите от двете й страни, които тя разпознаваше като господин Ябълки и госпожа Лавандула, може би щяха да се мусят, ако и двамата не се бяха влюбили мъничко в Шугър още щом дойде да работи на пазара. Първия ден, през който Шугър отвори своята сергия, господин Ябълки прищипа ръката си във вратата на своя камион и тя наглеждаше и пое продажбите му, докато той беше на лекар. После Шугър купи изсушени цветове от госпожа Лавандула и приготви лавандулов мед, половината от който сипа в прозрачни пластмасови шишенца и й ги даде да ги поднася като безплатни подаръци към покупките. Това беше най-доходният досега ден на госпожа Лавандула.

В неделната сутрин след вечерното парти никой от приятелите й на пазара не забеляза, че тя не е в обичайната си форма, защото за всички денят беше много натоварен. Шугър остана доволна, че се скапа от работа. Дори прие на драго сърце присъствието на смахнатия, който цяла сутрин не престана да дудне припряно безсмислен рап.

В четири часа тръгна към къщи, за да потъне в успокояващите аромати на етеричните масла, смоли и кремове, които трябваше да смеси, за да възстанови изчерпаните запаси от стока. Но когато стигна до „Флорес стрийт“ 33, както обикновено Джордж стоеше в горния край на стъпалата пред входа, а в краката му, приведен в основата им, се подвизаваше Тео. Щом Шугър приближи, той скочи на крака.

— Чака те от часове — каза Джордж — макар да научих от госпожица Лола, че може и да не се зарадваш на поредно негово посещение. Не че тя се изрази чак толкова вежливо.

— Не дойдох на пазара, защото знаех, че няма да искаш… — започна Тео, но Шугър вдигна ръка, за да го спре.

— Никак не обичам да се държа грубо — наистина, не го казвам ей така — затова трябва да осъзнаеш колко сериозно говоря, че каквото и да имаш да ми казваш, съжалявам, но не желая да го чуя. Ама дори и една сричка. Нито думичка. Нищо. Така че се качвам вкъщи и много ми се иска, когато сляза отново, да не те виждам както сега, така и никога вече.

— Моля те, Шугър, трябва да ме оставиш да ти обясня — увещаваше я той.

— Не, Тео, не вярвам. Изобщо не ти вярвам. Смятам, че вече съм изслушала всичките ти обяснения, и каквато и игра да играеш, аз няма да я играя с теб.

— О, боже, съжалявам, аз…

— Сигурна съм, че съжаляваш, но иди да съжаляваш някъде другаде, защото искам да ме оставиш на мира.

— Ти не разбираш…

— Моля те учтиво, Тео. Джордж, може ли да ми отвориш вратата, ако обичаш?

— Разбира се, госпожице Шугър. Говори по-бързо, Тео — каза Джордж.

— Алергичен съм! — извика Тео. — Алергичен съм към пчели! Не просто леко алергичен, ами възможно най-силно. Едва не умрях, когато бях малък. Два пъти! Имам гривна! Изпадам в ужас от тях. Паникьосах се, когато видях кошера ти. Не носех противоотровата с мен. Знам, че е жалко. Аз съм жалък, но само когато става дума за пчели. Ти никога не спомена за тях. Шашнах се. Това не означава, че не съм сигурен за теб или за нас, или за каквото и да е по този въпрос. Означава само, че наистина много ме е страх от пчели. Това е всичко.

Сърцето на Шугър, вече свито до предела на нейните представи, потъна някъде в обувките й.

— Това ли е всичко?

Тя бързо се шмугна през вратата, която Джордж държеше отворена за нея, и тръгна нагоре по стълбите, мислейки за Елизабет Шеста, за своята комбинация горски цветя от Пъджит Саунд, за маслото от розмарин, за току-що изпития чай с усмихнатия човек от пенджабското магазинче зад ъгъла, за ароматния грах, който се опитваше да завъди между клематиса и лунното цвете… за всичко друго, но не и за Тео Фицджералд.

Беше приключила с мислите за него.

Но на следващата сутрин тясната площадка пред апартамента й бе залята с море от рози. Най-малко две дузини връзки от тях се простираха от нейната врата до прага на Нейт. Тя коленичи и разтвори картичката на най-близкия букет. „Извинявай“, пишеше там, както и на следващата и на по-следващата, на всичките.

Шугър взе ножици и отряза картичките, преди да загребе с ръце колкото можеше да държи връзки с цветя и да ги остави пред вратата на господин Макнали. После направи същото пред вратите на госпожа Кешъл, Лола и Руби. Подари две връзки рози на усмихнатия пенджабец, а останалите — на момичетата от тибетския магазин на занаятите. Дори едно-едничко венчелистче не припари в нейния апартамент.

— Опитах се да накарам фирмата за доставки да ги върне — каза й Джордж — но Тео явно ги е платил предварително.

Цветята му не успяха да разтопят сърцето на Шугър, което се бе върнало категорично в режим безопасност.

Но парите на Тео не отидоха съвсем на вятъра.

Руби помисли, че Нейт й е изпратил розите, и въпреки че дори не го познаваше, нито пък особено го харесваше, нито го искаше, постави розите в кристалната ваза, която майка й беше й подарила за рождения ден (най-смотаният подарък за двайсет и първи рожден ден, който човек можеше да си представи) и ги сложи на прозореца, който гледаше към улицата. Освен това състави план да отиде пеша до „Калустян“, за да купи малко шамфъстък и ако случайно попадне на Нейт, да му го даде за домашно приготвена баклава.

Лола не можа да реши от кого са розите. Просто не познаваше никого от типа хора, които изпращат цветя. Освен ако не беше онзи човек, с когото се запозна по интернет и с когото отиде на една далеч не очарователна среща, преди да се откаже от всякакви надежди за поне сносно общуване с мъже. Дори не можа да си спомни името му, но той се възхити на градината с диви цветя, които Лола беше татуирала под рамото си, и не изглеждаше твърде отвратен, когато тя му каза за Итън. Повечето мъже хукваха и не припарваха на радиус от един километър, щом откриеха, че тя има дете, но този човек каза, че в семейството му били общо седем братя и сестри, така че децата изобщо не го притеснявали. И сега, когато Лола се замисли, той не беше изчезнал в тоалетната, за да тегли една черта, не се направи на разсеян, за да плати тя сметката, нито се напи. От него не я побиваха зловещи тръпки. Беше й се сторил… учтив. По онова време тя го сметна за скучен, но сега се замисли дали не може да намери номера му и да му изпрати съобщение, в случай че иска да излязат за по едно питие.

Господин Макнали провери внимателно розите си, за да види дали не са напръскани с отрова или не са препикани от куче, и едва след като установи, че не са, стигна до своето заключение от кого може да са изпратени.

Всъщност целият му ден мина в прекрасно настроение под знака на розите, а много отдавна не бе преживявал цял ден в добро настроение. Той сложи цветята в дамаджана за вода и ги подреди до плоския екран. „Да пукна, ако разбирам — мислеше си той. — Да пукна, ако разбирам.“

Подобно на него, когато госпожа Кешъл намери своите рози, сърцето й прескочи един удар, но не в обичайната й аритмия. Тя вдигна цветята и в този момент размести картичка, която Шугър беше пропуснала да изреже. Отвори я с възлестите си пръсти.

— „Извинявай“ — прочете тя на глас.

Вдигна кичестите цветове към носа си. Всъщност напоследък нямаше добро обоняние, но все пак можеше да си представи аромата. Започна да търси ваза и с учудване откри, че не притежава такава. Беше изгубила половината си мебелировка при развода и така и не я допълни с нова, затова имаше само две кресла (той взе дивана), два стола за бакелитовата маса (той взе другите два и масичката за кафе) и само едно нощно шкафче в стаята си, въпреки че беше задържала леглото.

Освен това още спеше на своята страна. И макар да си беше купила нов телевизор преди няколко години, той стоеше във всекидневната върху старата конзола на телевизора „Зенит“. Беше се сражавала упорито за този телевизор и й харесваше да го гледа и да си спомня победата.

Докато търсеше нещо, което да използва за ваза, госпожа Кешъл зърна отражението си в огледалото на портмантото (нейно; гардеробът от спалнята — негов).

Навремето, като млада, беше красавица, всички го казваха, с високи скули, големи тъмносини очи и гъста, бухнала кестенява коса, за която нейните приятелките й завиждаха. Скулите й определено вече не бяха високи, а косата й беше изтъняла и побеляла. Заради загубата на хубавия си външен вид и проваления брак, който още бодеше гърлото й като рибешка кост, нищо чудно, че от осемдесетте години насам беше все в лошо настроение.

Но нещо в червения цвят на розите смути едно кътче в паметта й. Тя беше седемнайсетгодишна, доколкото си спомняше, той — не много по-голям; донесе й една червена роза и я заведе на танци. Напълно беше забравила! Не беше мислила за розата от години, нито за онази вечер. Кони Айлънд, музиката, танците, целувката. Целувката? Беше повярвала в тях тогава: в радостта от живота, в любовта, семейството, партньорството. И сега, като гледаше кичестите цветове, подредени отсреща, червеното като мазка червило върху устните на красиво момиче, за един миг се почувства като елегантната, омайваща главите девойка на своята младост.

Ожениха се само месец след целувката от Кони Айлънд и се преместиха точно в този апартамент, където поне първите пет минути тя си бе въобразила, че животът ще е купа с череши, а тя — най-сладката от тях, и ще седи по средата, обект на вечно възхищение.

Е, това не се случи. Живееше сама вече почти три десетилетия и дори нямаше ваза. Цветята бяха за сантиментални глезли, така си мислеше винаги, но след като получи розите, осъзна, че това не е истина — тя нямаше нищо сантиментално глезено у себе си, в останалото от сбръчканото й старо тяло, но въпреки това розите й бяха върнали усещането за нещо прекрасно от младостта.

Тя пак надзърна в огледалото и се опита да повдигне скулите и да уголеми очите си. Така е, зрението й вече за нищо не го биваше, но дори като присви очите си или ги затвори едно по едно, пак се видя като глупава старица. Въпреки всичко, помисли си тя, можеше да си сложи ролки в косата, а дори и да облече друга рокля, преди да отиде до магазина за пирожки на Първо авеню.

Отвън във входа се сблъска с господин Макнали, но преди тя да съобрази и да измисли някоя обида, старецът каза:

— Харесва ми косата ти така, цялата бухнала.

— Какво?

— Казах, че ми харесва косата ти. Боже, и един комплимент ли не можеш да приемеш?

— Нямам спомен как звучи подобно нещо, камо ли произнесено от теб. Пиян ли си?

— Не съм близвал от юни осемдесет и седма, знаеш го.

— Значи той имал и чувство за хумор.

— Ще умреш ли, ако повярваш и на една думичка, казана от мен?

— Ще умреш ли, ако кажеш истината?

Лола се показа от апартамента си и просъска на двамата да млъкнат, иначе ще събудят Итън и ако не внимават, ще ги накара да го гледат, докато я няма.

— Аз и без това бих гледала хлапето — изръмжа в отговор госпожа Кешъл.

— Не, аз бих го гледал — възрази господин Макнали.

— Ами, искам да изляза за час-два, докато той спи. Какво ще кажете и двамата да влезете и да го гледате?

Госпожа Кешъл и господин Макнали се втренчиха един в друг. Никой от тях не искаше първи да се ангажира или да откаже.

— Е? — попита Лола.

— Аз съм съгласен, ако и тя е съгласна — каза господин Макнали.

— Разбира се, че съм съгласна, аз го предложих!

— Тогава заповядайте — сопна се Лола. — Хайде, не мога да чакам цяла седмица.

 

 

На следващата сутрин Джордж прати куриера горе до апартамента на Шугър, за да й каже сам, че му е платено за цяла седмица всяка сутрин да доставя рози до вратата й.

— Ужасно съжалявам — любезно заяви Шугър — но ако още веднъж ви видя, ще се наложи да издействам ограничителна заповед.

— Както кажете — отвърна куриерът. — И без това тези стълби ме убиват.

— Костелив орех е тази от 5б — каза той на Джордж, излизайки от входа. — Повечето мацки биха убили за всичките тези цветя.

Но Шугър не беше от повечето мацки и Джордж изобщо не я мислеше за костелив орех. Смяташе я за много мек орех.

— Колко е нахален да ми праща нежелани екстравагантни флорални композиции — каза тя по-късно сутринта на път за пазара на „Юниън Скуеър“, уж за да огледа продавачите на мед там, но преди всичко, защото сама в апартамента не можеше да издържа на собствените си мисли.

— Не мисля, че Тео иска да е нахален, госпожице Шугър. Той иска да се извини — и преди да ми отвърнеш сприхаво, просто си спомни, че съм само един почетен портиер, когото не можеш да уволниш, защото поначало не е нает.

— Никога няма да се държа сприхаво с теб, Джордж, и никога няма да те уволня, дори да можех. Но моля те, недей да поощряваш Тео за моя сметка. Бъди любезен да му предадеш, че напразно си пилее времето и парите за мен, защото не ме интересува. Не искам да го виждам никога повече. Независимо какво мислиш за него или за мен, или по въпросите на сърцето, не го пускай горе. Няма да го понеса. Имам нужда от помощта ти и трябва да ти имам доверие, че ще ми я дадеш.

— Разбира се, че ще ти я дам, госпожице Шугър. Портиер, на когото не можеш да имаш доверие, е по-лош и от абсолютно никакъв портиер.

Но Тео беше съсипан, когато Джордж му предаде нейната молба заповед.

— Ако не мога да ходя на пазара или да я виждам тук, как ще оправя нещата?

— Щом човек има желание, ще намери начин — посъветва го Джордж. — Макар че като начало може да пробваш да смекчиш тона на ризите си. Обещах на Шугър да те държа извън сградата и смятам да изпълня това обещание. Но няма нужда да споменавам, че можеш да правиш каквото намериш за добре извън блока. Това не е моя работа. Изобщо. Никак даже.

— Може би да се покатеря — предложи Тео, вдигайки поглед към противопожарната стълба.

— Що се отнася до госпожица Шугър, да си върху сградата, е същото като да си вътре в нея — каза Джордж. — Ако не и по-лошо.

На следващия ден Шугър беше в кухнята и приготвяше свещи от пчелен восък за господин Макнали, който според нея щеше да остане доволен от малко аромат на иланг-иланг в живота си, когато на вратата й силно се почука. Бяха Лола, Нейт и Руби и всичките държаха надути с хелий балони, които се поклащаха над тях в най-различни форми и цветове.

— Какво е това, за бога?

— Трябва да влезем и да застанем в правилния ред — каза Лола, като я избута и мина край нея. — Хора, хайде отвън на покрива.

Нейт смутено се прокрадна край Шугър, но Руби — която държеше само едно огромно, надуто червено сърце — изглеждаше възхитена.

— Аз ли съм единственият човек в Ню Йорк, който не се допуска в твоя магазин? — обърна се Шугър към Лола.

— Тихо — сопна й се тя. — И се обърни с гръб. Руби, ти застани там, в средата, а Нейт, ти трябва да разделиш твоите — оплели са се, сладур — и само ако успея да подредя тези в една линия… добре, готови сме. Вече можеш да погледнеш.

Шугър се обърна и видя Лола да държи единица, „C“, „A“ и „N“.

Руби беше със своето огромно сърце, а Нейт имаше колекция от около дузина „b“ и „B“, всичките в различни цветове.

— Едно може сърце „В“? — попита Шугър, четейки надписа.

— Да, прецаках нещата с единицата — каза Лола.

— Тя не обича да се говори така — напомни й Руби.

— Извинявай, извинявай — промърмори Лола. — Трябваше да бъде „I“.

— Кое?

— Единицата. Трябва да е „I“ като в „аз“ и „той“^[1].

— Като в „той“? Пияна ли си?

— Той като Тео — каза Руби. — Тео може.

— Тео може какво?

— Тео може да обикне пчелите, Шугър! Балоните са от Тео. Казва, че може да обикне твоите пчели с цялото си сърце!

Лола извади листче хартия от джоба си.

— Всъщност искаше да каже „МНОГО СЪЖАЛЯВАМ“, но аз нямах „S“, затова решихме да е така.

— „АЗ МОГА СЪРЦЕ ПЧЕЛИ“ — каза Шугър, клатейки глава.

— Много е сладко, не мислиш ли? — попита Лола.

— Ако трябва да съм съвсем честна, не знам какво да мисля. А сега, някой иска ли парче меден пай? Току-що го опекох. С повечко индийско орехче. Мирише божествено.

Те се втренчиха в нея.

— Човекът ми даде двеста долара, за да ти надуя това малко любовно писмо, а ти просто искаш да ядеш пай? — възкликна Лола. — Повече от безчувствено е.

— Не е любовно писмо — отвърна Шугър. — Макар че искрено те поздравявам за надуването, Лола. Много е… игриво. И браво на теб за парите. Но не съм сигурна, че го схващам напълно. Може би липсва удивителен знак?

— Нямам никаква идея как можеш да направиш удивителна с балон — каза Лола.

— Можеш да прикрепиш малко кръгло балонче с невидим конец към голям дълъг балон — предложи Шугър.

— Да, да, така или иначе, няма удивителна, а и той поначало не е искал да слага… Сега аз тръгвам — Лола й завърза „ЕДНО МОГА“ за облегалката на стола. — Старчоците ще гледат Итън, докато аз съм на кино с онзи сладур, с когото се запознах по интернет. И да, знам, че е „грубо“ да ги наричам старчоци, но те са си такива и всъщност му знам името. Джони. Или Джими. Доскоро!

— Е, какво ще кажете за пая? — попита Шугър.

— И аз трябва да тръгвам — отвърна Руби, макар че нямаше желание да си ходи, просто не искаше да яде пай.

— Да, моля, аз ще хапна малко — бързо каза Нейт, защото му беше жал за Шугър. Не искаше тя да си мисли, че всички я изоставят.

— Можеш да пуснеш балоните си, ако искаш — предложи му Шугър, отивайки да донесе пая. — Отворила е магазина си за Тео? Изненадана съм, трябва да призная.

— Мисля, че това, което Тео направи за нея, е много мило — каза изпълнена с копнеж Руби на Нейт, докато завързваха балоните си за столовете.

— Аз също — отвърна той и силно се изчерви. Почваше да добива по-ясна представа коя жена е негов тип и мислеше, че Руби може би се доближава до нея. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш още мъничко?

Самата Руби поруменя в нюанс, малко по-светъл от червено цвекло.

— Добре — отвърна тя.

Шугър чу този кратък, но забележителен диалог от мястото си в кухнята. Вкопчи се в плота с побелели кокалчета и й се прииска никога да не беше спирала поглед върху Тео Фицджералд.

Тео никога нямаше да обикне пчелите от сърце. Тя никога нямаше да го допусне до себе си.

В момента, в който съседите й си тръгнаха, Шугър извади най-острия си нож и пукна всички балони до един, много нежно, за да не тревожи пчелите. Но съсипаните цветни трупове, висящи от своите въженца, разтвориха в нея празнина, която никак не можеше да си обясни.

Мислеше си, че ще се почувства по-добре, но не стана така. Чувстваше се ужасно.