Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (30)

29.

Следващия понеделник Руби пак позвъни, облегната върху касата на вратата. Когато Шугър отвори, забеляза, че страниците в албума й бяха украсени с хартиени отметки.

Пластовете пуловери хлътваха между раменете на младата жена и на Шугър й се стори, че вижда всяка костица и вена по врата й, а под призрачнобялата кожа пулсът й биеше прекалено бързо. Имаше черни кръгове под очите, а устните й бяха със същия цвят като лицето.

— Заповядай, мила, ела, седни на терасата с мен. Каква красива сутрин.

Отвън Руби потъна в едно кресло и клепачите й бавно се затвориха. За момент Шугър помисли, че е заспала, и се уплаши за приятелката си повече от всеки друг път, но после очите на Руби се отвориха и тя успя да се поусмихне.

— Стори ми се, че чух гайди — каза тя. — Ти чуваш ли гайди?

— Не, мила — каза Шугър, докато една пчела събирачка прелиташе покрай нея и се отправи към входа на кошера, където обикновено се скупчваха и задържаха работничките, преди да влязат вътре. Изглеждаха така, сякаш разговарят помежду си, като перачки на извора, отлагащи момента, в който трябва да зарежат общуването и да се захванат с работата си.

Шугър също имаше нещо на ум, което повече не можеше да отлага.

— Руби, ти ми стана много скъпа приятелка, знаеш ли?

Руби кимна.

— И пчелите също — каза тя, поглеждайки към кошера със същата тази тъжна усмивка. — Приятелка съм и на пчелите. Вече са в сърцето ми.

— Трябва да говоря с теб — започна Шугър. — За онова, за което никога не говорим.

Приятелката й все така гледаше пчелите. Една от тях изпълняваше пред входа на кошера въртеливия танц. Руби с цялото си сърце искаше да е пчела, просто да отлита до мястото, където е нектарът, и да носи у дома храна за царицата, толкова проста работа. Яденето не причиняваше никакви усложнения на една пчела. Тя го правеше, без изобщо да се замисля. Руби съвсем смътно си спомняше какво е да ядеш така; просто да слагаш нещо в устата си, защото е на разположение. Приличаше й на удоволствие от далечно минало, което не й принадлежеше, макар да знаеше, че някога, отдавна, е била като всички останали в това отношение.

Сега всяка хапка, която сдъвкваше, й струваше поне един час обмисляне, а още повече часове прекарваше в обмисляне на хапки, които в крайна сметка не вкусваше. Нищо чудно, че беше уморена. Много уморена.

— Знам какво ще кажеш — промълви Руби. — И вероятно ти се струва като нещо, което лесно може да се оправи, но не е така. Опитвам се. Наум се опитвам, но после просто не мога. Когато се стигне до действието, не мога.

— И какво според теб ще стане?

— Някой ще ме завлече в болницата — каза тя. — После мама ще ангажира всеки психиатър в Ню Йорк да говори с мен и ще се ядоса, ще се получи същата каша като последния път и както предпоследния — накрая ще ме намрази още повече, отколкото ме мрази сега.

— Майка ти не те мрази, Руби.

— Ти не я познаваш.

— Знам, че майките не мразят дъщерите си — каза Шугър. — Просто не ги разбират, това е.

— Чувствам го като омраза — отвърна Руби. — Повярвай ми, ако тя се намеси, всичко ще стане още по-лошо.

— Руби, не може да стане много по-лошо. Не ми е много ясно кои са правилните думи, които трябва да употребя в момента, затова ще карам направо, понеже повече не мога да си стоя кротко. Имаш толкова много обич в това твое тяло. Хващам се на бас, че му е трудно да я удържа всичката. Очаква те и прекрасно, удивително бъдеще, но трябва да измислим начин как да стигнеш до него. Ти си едва в началото на живота си. Не разбираш ли, Руби? Не искаш ли да го изживееш?

Погледът на Руби бавно се завъртя към нейния.

— Невинаги — каза тя.

— О, мила — Шугър преглътна сълзите си. Посегна към малката, студена ръка на Руби. — Светът има нужда от нежни души като твоята. Не го ли знаеш? Не можеш да ни оставиш тук сами. Просто не можеш. Такива като нас има достатъчно. Имаме нужда от повече като вас.

— Иска ми се да бях пчела — каза Руби. — Иска ми се да можех просто да идвам и да отивам, без да мисля за нищо.

— Пчелите мислят — отвърна Шугър. — Много даже. Пчелата може да брои до пет — знаеш ли? Трябва постоянно да мисли и за своята царица. Да мисли за живота. Всяко същество във Вселената трябва да се стреми да остане живо, мила. И на никое от тях не му се удава лесно.

— Не плачи, Шугър — каза Руби. — Моля те, не плачи.

— Ама, разбира се, че ще плача. Това разбива сърцето ми.

— Но сърцето ти е вече разбито — прошепна тя.

Шугър пусна ръката на Руби, за да избърше очите си. Тя беше единственият човек, когото Руби познаваше, с винаги чиста носна кърпичка.

— Е, дори и да е вярно, а то не е, не трябва да се тревожиш за мен — каза Шугър. — Защото моето тяло е силно и ще се оправя. Но твоето тяло не е силно. Няма да ти съдейства да се справиш, освен ако не му помогнеш. Положението е сериозно, Руби. И не можеш да очакваш хората, които те обичат, просто да седят и да те гледат как чезнеш, така че трябва да измислим какво да направим.

— Аз също те гледам — каза Руби с нещо повече от стоманен проблясък. — Гледам теб и Тео.

— О, замълчи, мила. Не е същото.

— Не правя нещо, което ти искаш от мен, и ти не правиш нещо, което аз искам от теб. Същото е.

— Но ти може да умреш, Руби. Там е разликата.

— Да си умрял, не е най-лошото нещо на света.

— Моля те, не говори така, Руби. Не можеш да си представиш колко ме разстройваш.

Шугър стана, но момичето посегна към ръката й. Улови я здраво въпреки своята крехкост.

— Трябваше да говорим по моя въпрос — каза тя. — Затова е честно да говорим и по твоя.

Шугър пак седна.

— Също като Гуен Къри и Джон Дугън, преди да се оженят миналата година във Вегас — започна Руби, вдигайки албума си. — Тя си мислела, че Джон обича бейзбола повече от нея, а той смятал, че приятелите й са надути, затова скъсали, но после пак се срещнали в операта и осъзнали, че нищо друго няма значение.

— Разбирам.

— Или Джейсън Лий и Уенди Янг — каза Руби. — Разделили се, защото професията му го отвела в Сиатъл, а нейната — в Орландо, а никой от двамата не искал да се отказва от работата си, но след една година толкова много си липсвали един на друг, че се срещнали в Денвър и решили да останат там и двамата.

— Не думай.

— Нормално е. Случват се такива работи и понякога нещата се объркват, но ето какво е станало с Мери Джейн Стюарт и Ройбен Джонс преди сватбата им миналата есен. Мери Джейн казва, че от момента, в който тя и Ройбен се срещнали, всички смятали, че двамата трябва да останат заедно завинаги, но те последни го осъзнали.

— Това наистина е много симпатично, но не виждам…

— Там е работата! Не виждаш! Защото онази вечер, когато Тео те намери в дъжда и те целуна в кухнята, а ние всички бяхме тук на терасата, но го видяхме. Всички го видяхме. Видяхме, че вие двамата трябва да сте заедно. Всички, освен теб.

— Видяхте целувката?

— Госпожа Кешъл я видя и ни каза, но ние така или иначе се досетихме. Всички.

— Аз ли съм единствената, която си спомня, че той избяга като попарена котка?

— Той се уплаши, Шугър. Не знаеш ли какво е да се уплашиш?

— Мисля, че това е достатъчно, Руби. Тео е просто нищо в голямата картина на живота.

— Не е вярно — Руби погледна албума си. — Няма човек, който да е нищо. Любовта също не може да се нарече нищо.

Шугър искаше да й каже, че само ако получи помощ в борбата с демоните, които я караха да гладува почти до смърт, ако не и съвсем до смърт, тя самата ще открие любовта за себе си и ще престане да я открива за другите хора.

— Ще ни забъркам нещичко за пиене — каза вместо това Шугър. — Ти не мърдай оттам.

— Дина Филипс и Грег Щайнер се запознали чрез лични обяви и избягали заедно на Хаваите — продължи Руби, за да не се отклоняват от темата.

— Е, надявам се тя да запази бащиното си име — извика Шугър от кухнята. — Иначе ще стане Дина Щайнер.

— Оженила ги хавайка, която танцувала хула и надувала раковина. Майката на Дина се ядосала, че не е поканена. — Руби остави албума. — Би ли поканила майка си на твоята сватба, Шугър?

— Аз няма да правя сватба — отвърна тя. — Но ако правех, право да си кажа, няма вероятност тя да дойде.

— Но ще я поканиш ли?

— Разбира се. Тя ми е майка.

— Аз също няма да имам сватба — каза Руби. — Но и без това не бих поканила майка си.

— Руби, мила, ти си само на двайсет и една — започна Шугър, щом се върна с напитките. — Господин Щайнер на твоите мечти е някъде там и също те търси и ако укрепнеш достатъчно, за да го намериш, ще можеш да имаш колкото си искаш сватби. Може да те омъжи танцьорка на хула на Хаваите или масайски старейшина в Танзания, или равин в нюйоркската обществена библиотека.

Руби й хвърли дяволит поглед и прехапа бледата си долна устна.

— Какво си ме зяпнала така?

— И аз го четох това за масайските старейшини в Танзания.

— Е, сигурно така съм научила за тях.

Но Руби го беше чела вкъщи, сама, което означаваше, че Шугър четеше сватбените страници на „Таймс“ без нея.

* * *

Както винаги, Елизабет Шеста се развесели от присъствието на разпръскващата обич Руби на покрива, но царицата така или иначе беше в много добро настроение. През целия ден в кошера набъбваше огромно количество снесени яйца и бе на път да достигне критичната маса.

Понякога това се случваше с приближаването на добра новина. Например можеше да започне с трио пчели, които долитаха обратно с някаква жизненоважна информация и с въртеливи движения насам-натам я предаваха при входа на кошера. После друго трио или две, или пък десет събирачки отлитаха до мястото, за което говореха първите три и при завръщането си казваха на други дузини пчели. По този начин накрая и самата царица чуваше какво са открили поданичките й.

И докато Руби седеше на покрива с Шугър и говореше как семейство Щайнер избягали да се оженят на Хаваите, Елизабет Шеста прозря кое е разковничето за решаване на големия й проблем. Шугър беше по-близо до щастието, отколкото царицата някога си беше представяла.