Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding Bees, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Сара-Кейт Линч

Заглавие: Сватбени пчели

Преводач: Мария Михайлова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Слънце“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: новозеландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 5.08.2014

Редактор: Гергана Михайлова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-207-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318

История

  1. — Добавяне

7.

Господин Макнали с накуцване се върна до любимото си кресло и потъна в него. Болката в бедрото го убиваше, само че не толкова бързо, колкото би искал. Настани се върху протритите възглавници и посегна към дистанционното.

Телевизията беше единственото, заради което живееше напоследък, въпреки че нямаше нищо свястно за гледане, освен канала с класически филми. Той смяташе, че сигурно е гледал всеки филм повече от десет пъти и никой от тях не ставаше по-добър с времето, но поне не беше пълен боклук като съвременните филми.

Неговият телевизор беше единствената нова вещ в жилище, иначе недокоснато от осемдесетте години насам. Огромен — с плосък екран, неговата гордост и радост или поне гордост.

Радост? Беше забравил какво е да я чувстваш. Беше забравил какво е да чувстваш каквато и да е друга емоция, освен гняв: гняв, че е допуснал толкова много грешки в живота си и че не знае как да оправи дори и една от тях. Всичките му шейсет и седем години бяха напълно пропиляно време, освен няколкото години по-близо до старта, отколкото до финиша, когато откри щастието и после безразсъдно го захвърли. И това го разгневяваше дори още повече: фактът, че сам беше объркал живота си. Всъщност това толкова го разгневяваше, че не можеше да мисли разумно — не беше мислил разумно от десетилетия. Превърнал се в един от онези сприхави неприятни старчета, от които толкова се ужасяваше като момче.

Разбира се, че имаше захар. Имаше голямо количество, складирано в избеляла метална кутия на ивици в празната му кухня. Напоследък не ядеше много, но все още обичаше да пийва чаша чай, толкова силен, че да можеш да задържиш лъжичка, изправена в него, а и с почти цяла чаша захар вътре, „много ви благодаря“.

Беше хубавица, новата наемателка, и той не знаеше защо се държа така, когато отвори вратата и я видя да стои насреща; защо се разгневи, преди да почувства каквото и да е друго. Онази пършива кукувица от долния етаж беше виновна. Сигурно тя.

Под него госпожа Кешъл се затътри обратно в кухнята си, където беше зарязала по средата нещото, което правеше, но не можа да си спомни какво. На кухненския плот имаше глава лук и дафинов лист, пакетче масло и кълбо прежда.

Не беше плела нищо от двайсет и четири години, а и нямаше котка, затова сериозно се напъна да си представи за какво е там кълбото с прежда. Кухнята беше тъмна и й разваляше настроението, което поначало не беше кой знае какво. Този стар подлец Макнали! Да не даде на новата наемателка една чашка захар, а госпожа Кешъл знаеше, че на практика тази жалка крастава жаба се прехранва най-вече с това сладко вещество.

Тя се затътри към всекидневната и отиде до любимото си място пред бюфета, претъпкан с порцелана на майка й, донесен от Унгария преди десетки години, без някога да го ползват и без да му се възхищават, но така или иначе, стоеше на челна позиция. Глезените й бяха подути, гърбът я болеше, освен това й се четеше хубава книга, само дето нямаше такава, а и очилата й се счупиха по време на Клинтъновото управление и тя не си направи труда да ги поправи.

— Старостта — каза тя, докато сядаше. — Питам се какъв е смисълът от нея? — Питаше се за много неща напоследък и невинаги можеше да запомни отговорите.

Най-лошото бяха настроенията й, знаеше си. Невинаги проявяваше доброта и сърдечност към хората, но това просто беше нейният начин да избягва тъгата, която си намираше път и се просмукваше в нея като дъждовна вода в сухо планинско корито.

А у нея още имаше доброта, въпреки че това може би не бе очевидно за другите. Но госпожа Кешъл знаеше, че е така, и се беше вкопчила в своята убеденост. После чу как хлапето почна да вряска в апартамента отдолу и се зачуди колко време би могла да издържи.

На долния етаж Лола лепеше пеперуди по яркорозов абажур, който се въртеше и пееше „Пращайте клоуните“, щом го включеше — едно от малкото неща, които караха Итън да спре да плаче. Синът й беше най-драгоценното й притежание, но плачът му я изтощаваше, така че животът й се бе сгъстил до поредица от действия, които го караха да млъкне. Тя искаше само да е добра майка, но това се оказа по-трудно от всички други неща, с които се беше захващала.

Когато не рисуваше по стените, за да направи по-шарена средата на детето, добавяйки тук и там сапфиреносин диван, алена кутия за играчки, кобалтова завивка, се опитваше да си изкарва хляба, но понякога се питаше дали изобщо някога пак ще се забавлява.

Никога нямаше достатъчно пари, достатъчно време, достатъчно клиенти, достатъчно водка, достатъчно хубави мъже, които да имат поне откъслечна представа какво да правят с отговорна жена — и то, ако изобщо можеше да намери бавачка.

Имаше път напред, това бе ясно, но тя не искаше да опетнява живота на съвършения си, чист, благоуханен син така, както някога беше опетнила своя.

Лола погледна момченцето си на килима, тъжното му личице се набръчка, сълзите се събираха в кладенчетата на очите му като капки роса. Детето вдигна пълничките си ръчички към нея, шепите му се отваряха и затваряха, тя го грабна от пода и го притисна към себе си.

То още плачеше, но по начина, по който се зарови в нея, Лола разбра, че се чувства по-добре.