Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (4)

3.

Шугър спря до железния парапет, спускащ се надолу към мазето, където пъстрите балони тъжно се полюшваха от лекия пролетен ветрец. Един от тях наподобяваше глобус на света, северното му полукълбо бе сериозно вдлъбнато, друг беше някакъв омекнал супергерой, а останалите представляваха окаяна колекция от обикновени форми с избледнели цветове и спаднали в различна степен.

Същият необуздан бръшлян от площадката се стелеше надолу по стълбите като боа от пера и беше плъзнал около прашен прозорец, на който пишеше само: „Балоните на Лола“.

През мръсното стъкло Шугър успя да види и част от надута зебра, половин жираф и лицето на спукана маймуна, която се носеше свободно вътре, но една голяма, изписана на ръка табела, провиснала накриво върху твърде внушителната черна врата, гласеше „ЗАТВОРЕНО“.

— Е, какво ще кажеш за това? — рече тя. — Предполагам, че е магазин.

— Аха, изглежда много привлекателен — отвърна Джей, придържайки празните сандъци на кошера, които носеше.

— Знам какво искаш да кажеш — съгласи се Шугър. — Един магазин за балони винаги трябва да е отворен, също както в една градина винаги трябва да има цветя, а в кошера винаги да има пчели. Затворено просто не е дума, която се свързва с нещо толкова ярко и красиво като балоните.

— Тези балони не са ярки и красиви — каза Джей, отдъхвайки си на парапета. — Тези балони са избледнели и жалки. Освен ако „Лола“ не ги връзва за себе си и не изскача от торти по време на ергенски партита, най-вероятно е наложително да преосмисли своята бизнес стратегия.

— Просто не мога да проумея как от играчки за невинни дечица стигаш до изскачане от торти — каза Шугър. — Сигурен ли си, че в наши дни изобщо правят такива неща на ергенските партита?

— Е, на ергенските партита, на които ходя аз, не — призна Джей. — Хайде де, може ли вече да тръгваме?

Изкачиха площадката към обрулената от времето входна врата на жилищния блок — тежка и трудна за отваряне — водеща към тясно, душно пространство с пощенските кутии, и втора врата, която мрачно изскърца, преди да ги пусне във фоайето. То беше тъмно и помнеше по-добри времена, но протритият червено-зелен под с керамични плочки беше чист и вътре миришеше по-хубаво от много други места, на които Шугър се беше нанасяла през последните няколко години.

По мрачната сива врата на единствения апартамент на първия етаж имаше пет ключалки и това накара Джей моментално да вдигне очи към небето.

— Моля те, кажи ми, че този не е твоят.

— Разбира се, че не е, слънчице. Не мога да гледам пчели на първия етаж!

Джей погледна нагоре към тясното стълбище.

— И на втория ли не можеш да ги гледаш?

— Не, не мога. Нито на третия, нито на четвъртия. Ще се катерим, признавам си, но наистина вярвам, че когато се доберем догоре, там ще има чудесна изненада за моите момичета. — Тя вдигна високо своята кутия с пчели. — Ще бъдат толкова щастливи, такъв мед ще правят, че ще ти се приплаква само като си помислиш за него.

— Това ли ти е начинът да ми кажеш, че няма асансьор?

— Това ми е начинът да ти кажа, че според девет от десет здравни специалисти изкачването на стълби е най-добрият начин да поддържаш в изрядно състояние сърдечносъдовата си система.

Джей притежаваше цветарски магазин в Мидълбърг, Вирджиния, и обикновено поддържаше в изрядно състояние сърдечносъдовата си система в гимнастически салон с климатик под ръководството на личен треньор с красиво тяло и магнетична нечистоплътност. Това, че влачеше тежки сандъци нагоре по безброй стъпала и караше гнусния микробус на своя помощник, а не собствената си безупречна „Мазда Миата“, беше свидетелство за обичта му към Шугър.

— Ти се качи, виж апартамента и ми намери амоняк за дишане — каза той. — Аз ще продължа да разтоварвам.

— Не си ли доволен, че наех носачи да ми докарат останалия багаж утре?

— Доволен съм, че ми се доверяваш за най-съществените си безценни твари, миличка, но ще е хубаво да те виждам една година, без да си напрягам мускулите и слабините.

Горе на петия етаж Шугър отключи вратата на новия си дом и пристъпи вътре.

Това беше петнайсетият праг, през който прекрачваше за изминалите години, и винаги чувстваше тръпката на новото, дори и понякога да усещаше леденото течение от разнебитен прозорец или пък горещия дъх на развратен хазяин.

В апартамент 56 на „Флорес стрийт“ 33 нямаше нито едното, нито другото.

Студиото заемаше петдесет и пет квадратни метра, с легло по средата на отдалечената стена, макар че „далечна“ едва ли беше точната дума, защото нищо на място с подобни размери не можеше да бъде истински далеч.

Но онова, което хазяйката беше обещала на Шугър, когато се обади, след като откри описанието в сайт за пчелари, онова, което не й се вярваше, че може да съществува на света, да не говорим в Ню Йорк, да не говорим, че щеше да е нейно през следващата година, беше терасата, която минаваше по протежение на апартамента от външната страна на френската врата.

Където и да застанеше в мъничкото жилище, Шугър можеше да вижда отвъд съседните покриви; на север — върховете на дърветата в парка „Томпкинс Скуеър“, на юг — по-високите кули на Долен Ийст Сайд, а на изток — песъчливия сумрак на небето над „Алфабет Сити“ и отвъд.

Това не беше обичайната гледка от „Емпайър Стейт Билдинг“ или от „Крайслер“, която беше виждала да изниква над другите небостъргачи по телевизионните предавания и началните надписи на филмите. Това очевидно беше хоризонт в централната част на града, прободен от водни кули, поръсен със сателитни чинии, белязан от вретеновидни стълбища и тумбести кутии на климатици, тук-там от зелените шубраци на някоя градина върху покрив — също като разпръснати изумруди.

Беше тайна, спусната да виси във въздуха, и сега Шугър беше част от нея.

С други думи — идеално.

Не беше обиквала стая толкова много, откакто големите й братя преправиха спалнята й у дома, когато Шугър беше единайсетгодишна. Боядисаха я кобалтовосиня, докато тя гостуваше на дядо си за уикенда, и въпреки че дори не обичаше светлосиньото (и го беше казала на майка си, която очевидно не беше предала нататък), Шугър обикна онази стая, защото я бяха направили само за нея.

Но сега не беше време да мисли за това.

Слава богу, в новия й манхатънски дом нямаше нищо светлосиньо, но това не означаваше, че му липсва цвят. Стената зад леглото беше оранжева — с цвят на почти прегорено портокалово сладко, а плочките в спретнатата кухничка, втъкната към дясната стена, бяха искрящо тюркоазени.

Изнуреният, но още не съвсем сдал багажа диван с избледнял патладжанен цвят осигуряваше единствените места за сядане в стаята и по едната облегалка го побутваше малка масичка за кафе с весели плочки.

А навън, зад френските врати, беше градът, този голям сребрист град, плиснал кръпки синьо пролетно небе, и върховете на покривите, обърнати към небесата като слънчогледи в гъстите посеви от сгради, стройни като войници.

Шугър остави внимателно пчелите върху кухненския плот и сложи двете си ръце върху кутията, усещайки под дланите си нежното очакващо жужене на своята колония.

— Ще е хубава година — каза им тя. — Само почакайте и ще видите.

— Пак ли говориш на тези проклетници? — обади се Джей, който влезе след нея и намести на пода куп пълни с мед кашони. — Някой ден, когато пак се появя, за да те местя, ти самата също ще си станала златно-черна, с мъх по себе си.

— Няма да имам нищо против — отвърна Шугър. — Пчела не е най-лошото нещо, в което можеш да се превърнеш.

— Е, да, може да се преобразиш в бездомен лентяй или в съседката, приличаща на разчорлен смърф, и нейното пищящо хлапе, с които току-що се разминах на стълбите. А може да си и медоносната пчела на някой друг, от най-обикновения вид, която е пренебрегвана или я изяждат птиците, или е зависима и не се държат с нея като с близък роднина.

Беше вярно. Шугър наистина се държеше с пчелите си като с близки роднини, но те наистина си бяха такива.

Не носеше нищо друго със себе си от миналото, освен обноските си, акцента, който толкова упорито се стараеше да омекоти, една-единствена порцеланова чашка, нашарена със сини маргаритки, и очукана кутия с етерични масла. Пчелите й разчитаха на нея за подслон и храна, но и тя разчиташе на тях. Изкарваше си прехраната от техния мед и не само от здравословната течност, а и от мехлемите и теловете, тинктурите и лековете, които приготвяше и продаваше на сергии или по пазарите.

Това бяха най-симбиотичните взаимоотношения.

— С всички се държа като с близки роднини — каза тя на Джей. — Включително и с лентяите, откачалките, и с най-стария си и скъп приятел в целия широк свят.

Джей я погледна, застанала отсреща като Холи Голайтли^[1] с нейната изискана рокля, а остриетата на града се издигаха и рухваха зад нея.

— Не ме гледай така — каза тя с усмивка, която почти не се беше променила, откакто станаха приятели в началното училище. — Мислеше, че Уитамо Уудс е земята на разорението, помниш ли? Мога да се грижа за себе си, Джей. Имам голям опит.

— Знам, Шугър, и точно затова се притеснявам. Не се ли уморяваш? Не искаш ли да пуснеш корени?

— Всъщност пускам корени, Джей, където и да отида. Просто ги издърпвам наново всяка пролет и се засаждам някъде другаде, това е.

— Ех, тези твои пчели сигурно са много объркани, кръстосват страната всеки път, щом ти се прище. Не искаш ли да си намериш половинка? — настояваше Джей. — Семейство? Сещаш се, твое собствено, не това на съседката или на фризьорката, или на когото там се случи да спасяваш. Не искам да споменавам, че часовникът ти тиктака, но все пак…

— Не спасявам хора, Джей; това е много сълзливо. Просто помагам на приятелите си, когато имат нужда, и им давам по един-два буркана мед.

— Шугър, ти си еднолична фирма с най-разнообразна дейност: женски детоксикиращ център, консултант по професионална ориентация, банков касиер, бавачка, каквото кажеш. Познавам тези хора, не помниш ли?

— Каква глупост. Правя същото, каквото би направил всеки съсед, а после си хващам пътя.

— Това имам предвид. Вечно си на път. Не искаш ли все пак да пристигнеш? Обмислих живота си, преди да срещна Пол, после си купихме къщата и кучетата, и подхождащи плюшени халати, и е много по-хубаво, отколкото беше преди. Искам и за теб същото.

Може би усмивката й не се бе променила, но Джей беше сигурен, че светлината в очите й не блещукаше по същия начин, както някога, и в момента в негово присъствие още повече помръкваше.

— Радвам се за теб, миличък, знаеш, че е така — каза тя. — И съм толкова благодарна, че си част от живота ми, дори и да е само веднъж годишно, всъщност, особено след като е само веднъж годишно, защото, ако исках човек, който редовно да ме кара да се чувствам зле заради начина, по който живея, щях да остана у дома с…

— С майка ти? Ох! Това си е удар под кръста, Чери Лин Уолъс!

— А не си ли ти този, който пак се измъква от тренировка по футбол, Джейсън Люелин Уинтроп Трети?

Двамата се спогледаха за момент, после прихнаха да се смеят и Джей пристъпи към разтворените й обятия за прегръдка, така както правят старите приятели, които са минали заедно през много неща.

— Нали осъзнаваш, че има затворнически килии, по-големи от този апартамент — каза той над рамото й.

Шугър го хвана за ръката, отвори вратите към терасата и го издърпа навън.

— Но я виж това!

Погледът му се плъзна над плаващата маса съседни покриви и кацна на едно безинтересно празно пространство, на което нямаше нищо, освен голяма скулптура в центъра, наподобяваща накланящо се голо тяло.

— Кой би сложил просто ей така дебела гола лелка на покрива си? — попита той, сочейки.

— За теб е типично да забележиш единствения дефект в пейзажа. Гледай, оттук виждаме „Уилямсбърг Бридж“, а там зад него се простира „Бруклин“.

— Не е за вярване, че можеш да зърнеш толкова много небе в град с подобни размери — призна той.

— Тук горе е съвсем различен свят, нали? Сякаш плаваме отгоре или сме част от красива шапка.

Не, за Шугър не бяха неуместните художествени произведения по покривите, нито пък ежедневната разруха на улично ниво, помисли си Джей. Тя виждаше света с други очи. Това й помогна да преодолее трудностите в миналото си, той го знаеше, но сега го тревожеше нейното бъдеще.

— Все пак щастлива ли си? — попита той. — Наистина? Само това искам да знам.

Докато стоеше така, с града под себе си, Шугър усети жуженето на метрополиса, бучащо в костите й. Единственото, което й дойде наум, беше, че царицата й се пробужда, отърсва се и си снася много голямо щастливо семейство сред налудничавата наелектризирана атмосфера на този идеален манхатънски покрив.

— Ама, разбира се, че съм щастлива — каза тя. — Аз съм в Ню Йорк! Сега да намерим място, за да сложим кошера, а после ще те черпя студен чай и парченце медена пита и можеш да си тръгваш за вкъщи.

* * *

За повечето пчели животът беше кратък, приятен и общо взето, без усложнения. Определено не дебатираха никакви мистериозни чудатости и перипетии, не се налагаше да избират, не се чудеха как в края на краищата би приключило всичко. Можеше да свършат в локва или върху предно стъкло, или без криле в пронизващ северен вятър след забързан живот от около шест седмици, по-голямата част от който прекаран в събиране на нектар.

Но една царица беше нещо друго, а царицата на Шугър — Елизабет Шеста — беше по-различна от повечето пчели майки.

От мига, в който беше излязла от диетата на размножителната седмица, през която не се хранеше с нищо друго, освен с най-финото пчелно млечице, тя знаеше, че в живота й има нещо повече от това, да обръща царствената си задница в милионите празни восъчни килийки и да създава бебета пчелички.

Защото тя имаше специална цел: предадена в нейното ДНК от Елизабет Пета, а преди нея — от Елизабет Четвърта. Всъщност, така беше с всички царици на Шугър — чак до онази, отгледана от дядо й преди петнайсет години под прасковените дървета от сорта „Красавицата на Джорджия“ в неговия потънал в зеленина заден двор в Самървил, Южна Каролина.

А що се отнася до естеството на тази цел? Никоя от цариците на Шугър никога не стигна до пълна яснота по въпроса, но предполагаше, че щом настъпи точният момент, ще знае какво да прави.

Когато Шугър срещна Тео на „Авеню В“, дори и вътре в своята стиропорна кутия, Елизабет Шеста усети във въздуха да отеква нещо толкова могъщо, че се случи очевидното — внезапно беше настъпил точният момент.