Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (39)

38.

Тео и Шугър излизаха на срещи точно както нормалните хора, само че с по-забавен ритъм.

Той й купуваше бонбонени кутийки с форма на сърце и живи цветя за терасата, пращаше й картички; по една всеки ден с щатската поща, всяка с ръкописно послание.

„Нямам търпение да те видя довечера“ — пишеше в първата.

„Обичам твоя смях“ — гласеше втората.

„Извинявай, че разлях кетчуп на роклята ти“ — пристигна третата.

Тя му приготвяше свински пържолки със сос от мед и горчица, своя орехово — меден кейк „Среща с любимия“, купи прелестна пепитена дрешка за Принцеса, който я изяде още щом му обърнаха гръб.

Сърцето й имаше право да заеме най-предното място точно в това увеселително влакче. Колкото повече време прекарваше с Тео, толкова по-идеален й се струваше той.

Единственото препятствие бе голямото двойно легло, заемащо половината апартамент.

Тя много искаше Тео да я хвърли върху него и хубавичко да разтури гладко изпънатите завивки, но още беше прекалено уплашена, за да си позволи да стигне толкова далеч. Не че се страхуваше да се върне в играта. Считаше всяко свое преживяване след Грейди за подобрение и мислеше, че в тази област може много повече, отколкото да е само сравнително компетентна. Но за нея да спи с Тео, беше най-интимното препятствие за преодоляване и тя не искаше то да е разочарование.

Просто с присъствието си Тео я караше да се задъхва, наелектризираше я с докосването си и въпреки че сега Шугър признаваше, че е лудо влюбена в него, една мъничка част от нея — наранената, уязвима част — още търсеше вратички за измъкване. Една мъничка част от нея искаше да се държи за старата позната перспектива да продължава да се мести и да не взима никого със себе си.

Тогава тя се запозна с племенницата му и веднъж и завинаги стигна до заключението, че да продължи да се мести, може и да не е опция.

„Аз и Франки сърдечно те каним на пикник довечера по здрач в общинската градина на Шеста улица“ — се казваше в изписаната на ръка картичка за деня.

Шугър занесе от своя меден пай, Тео — хубава бутилка розе, плюс бейгъли и пушена сьомга от „Ръс и дъщери“, а Франки — люляк джудже в глинена саксия.

— За твоите пчели — каза тя, докато й я даваше. Беше изтънчено момиче с розови кичури в косата. — Проверих какво харесват.

— Ти и аз — отвърна Шугър — много добре ще си паснем.

Наблизо дойдоха и седнаха други двама души с две по-малки деца и донесоха за своя пикник дълги сандвичи с кюфтета и ябълков пай, както и домашен любимец — заек с балон „Честит рожден ден“, завързан за каишката му.

— Ето ти идея, която Лола би могла да развие — каза Шугър. Магазинът за балони оставаше отворен по-често напоследък, но хората, които влизаха и излизаха от него, според Шугър не приличаха на купувачи, които си падат по балони.

— Макар да мисля, че Принцеса иска да изяде заека — отбеляза Франки.

Майката от другия пикник вдигна поглед и заговорнически се усмихна на Шугър и тя осъзна, че тримата с Тео и Франки изглеждат като обикновено семейство. Сълзи погъделичкаха опакото на клепачите й. Толкова отдавна се беше сбогувала с всякакви мисли за обикновено семейство. Но сега, докато седеше сред последните пъстри петна на вечерното слънце и Принцеса пъхтеше от едната й страна, а от другата Тео и Франки играеха карти и се дразнеха взаимно, сърцето й се отвори за всички възможности.

Замисли се за братята си Бен и Трой; за техните жени и дъщери, които никога не беше виждала; за своя някога горд баща и за разочарованата си майка. За улиците южно от „Броуд“, където като момиче бе скитала с Мис Пикълс и където беше изоставила перспективата за нещастен живот с Грейди.

Замисли се за всички години, в които бе пропуснала да е част от това, а после погледна Тео — трапчинката му постоянно си беше на мястото, широките му рамене с готовност чакаха да поемат нейните тревоги заедно с неговите собствени — и почувства нещо друго, нещо вълшебно, като мехурчета шампанско, танцуващи в устата й, пръскащи надежда до всички най-далечни разклонения.

Беше време.

— Ела при мен, след като заведеш Франки у тях — прошепна тя в ухото му, когато двамата я оставяха на „Флорес стрийт“.

Франки никога не беше прибирана у дома толкова бързо.

Когато Тео дойде в жилището й, Шугър беше подредила свещи, нежно трептящи из цялата стая: иланг-иланг, розово, ванилово и портокалово масло. Нощта беше красива, блещукащите светлини на Долен Манхатън изплуваха от мътно розовия залез, а бученето на града свиреше на фона като далечен оркестър.

Тео беше търпелив мъж, би чакал Шугър вечно, но в момента, в който тя отвори вратата, по изражението на лицето й разбра, че няма да му се наложи. Тя го дръпна вътре, върху леглото, после, без да казва и дума, разкопча ризата му, обърна се и вдигна косата си, за да може той да развърже роклята й, която се плъзна на пода, оставяйки Шугър окъпана единствено в трепкащата светлина на луната и свещите.

— Готова съм да ти покажа тайната си луничка — каза тя. И го направи, както и още няколко други неща.

На покрива на света, в манхатънския „Алфабет Сити“, Тео и Шугър правиха нежна, ласкава, съвършена любов. Той не я разочарова. Тя не се умори да го открива.

— Наистина прилича на Джордж Буш, права си — каза Тео за луничката на третата поредна сутрин, в която се събуждаше до нея.

Милваше гладкия й корем, гледайки петънцето над бедрото й, а тя наблюдаваше през френските врати как пчелите й щастливо жужат пред кошера. Те все така продължаваха всеки ден да го изоставят.

— Мисля, че Елизабет Шеста наистина те харесва — каза Шугър. — Не само че отказа да те убие, но когато оставаш тук, тя също остава.

— Аз съм възхитителен — съгласи се Тео. — Всички насекоми го потвърждават.

Той я придърпа по-близо и пак я целуна.

Разбираемо предпазлива към адвокатите, Шугър беше запяла друга песен, когато разбра, че той вече работи за нетърговска организация, подпомагаща бездомните и по-бедните нюйоркчани.

— Но когато Джордж падна върху теб и ти помисли, че е бездомник, изобщо не прекъсна телефонния си разговор — каза тя. — Видях го със собствените си очи.

— Никога не съм мислил, че е бездомник — отвърна Тео. — Имаше чисти нокти на ръцете и миришеше на „Олд Спайс“.

— Това аз го казах!

— А телефонният разговор беше, за да уредя спешно финансиране на приют в Бронкс, който скоро щяха да затворят. Предотвратихме го и това не се случи, благодаря, че попита.

Разказал й беше как дълго време работел за много богати хора и за момент дори се превърнал в един от тях. Тъкмо тогава срещнал Керълин, жената, станала негова съпруга и която отначало отговаряла на всички изисквания.

— Но после почнах да се чудя дали изискванията не са били в нечий друг списък — призна той.

Керълин живеела, за да се забавлява, а Тео скоро се уморил от това. Спяла до късно, а той обичал да става рано. Не ядяла много, а той поглъщал тонове храна. Обичала „Хемптънс“, а той винаги се чувствал като чужденец там. Керълин извадила на показ страна от характера на Тео, която той не знаел, че притежава, нито пък искал да проявява отново.

Около година след развода започнал да преобръща изцяло живота си, когато една сутрин се събудил и осъзнал, че няма и един приятел.

— А аз съм свестен човек. Макар че по онова време — може и да не ти се вярва — бях голям задник.

— Знаеш ли, имам проблем с ругатните — каза Шугър. — Макар че трябва да призная — на шотландски звучат по-добре. А що се отнася до вярването, не ми се струва толкова трудно.

— Майка ми също имаше проблем с ругатните. Според нея издавали липса на въображение.

— Изглежда, наистина е била прекрасна, Тео. Не е чудно, че толкова ти липсва.

— Иска ми се да се бяхте срещнали. Никога не е притежавала и пукнато пени, но пък имаше златно сърце.

— Сигурно много се е гордеела с теб.

— В началото да и сега също би се гордяла, но ако ме беше видяла по времето, когато пилеех заработените с тежък труд пари за вратовръзки от петстотин долара и бутилки „Крут“, би ме изритала с всичка сила.

— Голям късмет си извадил с такава майка — каза Шугър, без да може да скрие тъгата и копнежа в гласа си.

— Да — отвърна Тео, внимателно заобикаляйки темата за семейството на Шугър. — Още по-голям късмет извадих, че имам теб.

Шугър на свой ред не можеше да повярва на собствения си късмет, въпреки че способността й напълно да му се довери още беше в процес на развитие.

— Виж, не се ядосвай — каза Тео една сутрин, след като й донесе закуска в леглото (дебели резени препечени филии с квас, прясно мандраджийско масло и мед от Айдахо — любимият му). — Но има един човек, с когото искам да се запознаеш.

Сърцето й се сви.

— Защо да се ядосвам? Вече не си женен, нали? Не си гей? И не се разменяш всеки ден със своя идентичен брат близнак, също наречен Тео?

— Еха — каза Тео, сядайки на ръба на леглото. — Не. Нищо от гореспоменатото.

Той й взе филията и хвана двете й ръце в своите.

— Нищо между теб и мен няма да се обърка — каза й. — Никога. Е, може би нормалните неща, като например че мен ме е страх от пчелите ти, а теб те е страх от ризите ми, но няма мръсни тайни, които вече да не съм ти казал. Никакво бедствие не се таи зад ъгъла. Не бих направил нищо, което може да те нарани. Обичам те, Шугър, с цялото си сърце и душа и това няма да се промени никога, обещавам ти.

Тя го целуна.

— Въпреки че, ако имах тайна за пазене — добави той — идентичен брат близнак със същото име би била наистина великолепна идея.

Излязоха на обяд в кафене „Лайф“ на „Скуеър“, за да се срещнат с приятелката на Тео. Тя пристигна почти веднага, след като седнаха — пълничка руса жена, обвита в няколко пласта шалове от скъп черен кашмир, която си проправяше път към тях, промушвайки се между масите.

Щом приближи, Тео стана.

У нея имаше нещо познато, макар че Шугър не можеше да го определи съвсем. Държеше луксозна чанта „Джейн Бъркин“ и носеше огромен пръстен с диамант. Не приличаше на обичайните обитатели на „Алфабет Сити“.

— Розали Портман — каза Тео, докато жената проверяваше дали столът е мръсен, преди предпазливо да седне на него. — Това е Шугър Уолъс.

Портман?

— Майката на Руби — каза Розали.

Шугър не можа да скрие изненадата си. Руби описваше майка си като хладна и контролираща и Шугър си я представяше като версия на Ета от Горен Ийст Сайд. Но тази жена не беше хладна. А разтревожена. Майсторски боядисаната й руса коса отказваше да стои събрана; страните й пламтяха и имаше капчици пот на горната устна. Беше нервна.

— Срещнах Розали тук, докато търсех теб — обясни Тео. — Още преди месеци, преди сладоледа.

— Запознали сте се тук, в кафенето?

— Да — каза Розали. — Идвам доста често.

— Всички преследвачи идват тук — добави Тео.

Розали се засмя и лицето й засия, изпълнено с очарование и топлота като парижки уличен фенер.

— Да, Тео беше първият човек, който ме накара да се почувствам добре, че шпионирам собствената си дъщеря. — Тя му се усмихна. — Всъщност беше първият човек, на когото казах.

— Шпионирала си я?

— Не звучи много хубаво, но… виж, знам, че сте станали добри приятелки — започна Розали — затова сигурно ти е казала, че имаме трудни взаимоотношения.

— Просто й обяснявам, че майките винаги се грижат за дъщерите си, дори и това да не е очевидно през цялото време.

— Благодаря — каза Розали. — Много дипломатично. Оценявам го и разбира се, че се грижа за нея. Всъщност обичам я до лудост, но… — За кратко изгуби присъствие на духа, но се пребори да си го върне. — Очевидно си наясно, че Руби страда от анорексия.

Руби никога не го беше наричала така, но Шугър кимна.

— Още ми е трудно да повярвам. Беше такова красиво малко момиченце. Ето, имам снимка. — Тя отвори портмонето си и извади портрет на Руби: усмихнато закръглено дете от детската градина с дълга руса коса на къдрици, в ръцете с шарена близалка. Приличаше на ангел.

— А ето и още една, когато беше по-голяма, точно преди да се започне… — На тази снимка Руби носеше дънки и широка фланелка. Косата й беше гъста и се спускаше на грамадни лъскави къдрици по раменете й, но усмивката беше изчезнала: в очите й се бе появила познатата дистанцираност. Лицето й беше закръглено, а тялото — женствено, с меки извивки.

— О — каза Шугър, преглъщайки бучката в гърлото си, защото нямаше голяма прилика с тази Руби, която познаваше сега. — Красива е.

— Нали? — отвърна Розали. — Но нищо от това, което казвах, не можеше да я убеди, че е така. В училище й се подиграваха, че е дебела. Мисля, че точно там сгреших с избора. А момичетата на тази възраст могат да са толкова жестоки. Направих всичко по силите си, но тя обвинява мен. Знам, че е така. Обичам да си хапвам, да се забавлявам, да готвя, да пазарувам. И майка ми беше същата; и двете споделяхме една и съща страст. Но Руби мисли, че аз съм я направила дебела.

— На мен не ми изглежда дебела — обади се Тео, критично оглеждайки снимката.

— Нито на мен. Това се отключи точно след тринайсетия й рожден ден. Тъкмо се бях омъжила повторно и всъщност това мина доста гладко за нея, но проблемът в училището съществуваше постоянно. Тормозели са я, предполагам, и тя просто престана да яде. За известно време сякаш вниманието към нея действително й харесваше. След това почна все повече да се влошава.

— Сигурно е било страшно — каза Тео, връщайки снимката.

— Отначало мислех, че можем да се справим, но после осъзнах, че проблемът се задълбочава все повече и повече. Понякога ми се струваше, че го прави, за да ме нарани, да ме накаже, че толкова много обичам храната, като умре от глад. Но друг път виждах, че наистина не иска да е такава, че е хваната в капан и изпълнена с гняв.

— Толкова съжалявам, Розали — каза Шугър.

— Аз съм нейна майка, мога да издържа — продължи Розали. — Но това е много тежка болест, изпитание за всяко семейство. Съпругът ми има двама синове и за тях беше доста стряскащо, защото обичаха Руби, тя беше толкова мило, обичливо момиченце, но болестта я открадна от всички нас. — Тя извърна лице, за да скрие сълзите си.

Шугър се протегна и стисна ръката й.

— Още е мила и обичлива. Виждам го всеки ден.

— Благодаря — отвърна Розали и колебливо опита да се усмихне. — И аз много съжалявам. Вероятно мислиш, че съм чудовище. Не е естествено да пратиш дъщеря си навън из…

— Дебрите на „Алфабет Сити“ и отвъд? — подсказа Тео с точно отмерена лекота.

— Моите родители нямаше да ми позволят дори да припаря дотук, докато растях — призна Розали. — Казваха, че „Авеню A“ е най-добре, „B“ е за смелите, „C“ — за лудите, а „D“ — за мъртвите.

— „Флорес стрийт“ е съвсем безопасно място за нас, както и за Руби — отбеляза Шугър.

— Знам — отвърна майка й. — И виждам, че сега е по-щастлива, отколкото у дома, но все още не е преодоляла анорексията.

— Обеща ми да потърси помощ — каза Шугър. — Зарече се и мисля, че наистина се опитва.

— Госпожице Уолъс… Шугър… много съм ти благодарна, че се грижиш за дъщеря ми, но аз познавам болестта много по-добре от теб, много по-добре от самата Руби и е малко вероятно да оцелее, като „се опитва“ сама. Има нужда от много специфично лечение и макар че никога не би приела препоръка от мен, има голяма възможност да я приеме от човек като теб. Заради което всъщност съм тук. Питах се дали мога да спечеля подкрепата ти.

Шугър пое дълбоко въздух.

— Не съм сигурна, Розали. Разбирам, естествено, че искаш да й помогнеш, но ще е ужасно да знам, че действам зад гърба й.

— Не е необходимо да стигнем чак дотам. Открих една жена от клиника в Горен Уест Сайд, тя е консултант по холистична медицина, освен това е правоспособен психолог и мисля, че си заслужава да опита. Говорих с нея, стори ми се крайно нетрадиционна, значи Руби без съмнение ще я хареса. И е постигала резултати. Така че, можеш ли да кажеш, че ти си я открила… — Тя подаде на Шугър визитна картичка. — Само за това моля. Лекарката знае, че трябва да прати сметката на мен, ако Руби я посети. Ще й обясни, че поема безплатно клиенти, ако случаите им са извънредно сложни или нещо подобно.

— Не искаш ли да дойдеш и да се видиш с Руби, докато си в квартала?

— Бих дошла, разбира се, бих дошла, но не мисля, че точно сега това ще й помогне — каза Розали. — Единственото, което искам, е тя да се почувства по-добре, а аз не съм част от това, не сега, но се надявам някой ден да бъда, а дотогава просто ще чакам и… ще гледам. Само това мога да направя.

Шугър погледна визитката в ръцете си и пак почувства бучката в гърлото си.

— Не мисля, че си чудовище. Мисля, че си добра майка. И когато Руби се пооправи, ще е в състояние сама да ти го каже, сигурна съм.

Розали се изправи, в изражението й имаше смирение.

— Искрено се надявам на това — каза тя. — Благодаря ти, Тео, че уреди срещата. Благодаря и на теб, Шугър. Това ли е истинското ти име? Признавам, струва ми се малко…

— Да, майка ми също не си падаше по него — отвърна Шугър.

— Тя как те нарича?

— Съжалявам, че го казвам, но въпреки всичко аз съм Шугър.

Розали посегна към ръката й и я задържа.

— Не съжалявай. Мога да ти кажа, че ти също си добра дъщеря.

— Само ако знаеше — промълви Шугър, докато я гледаха как се отдалечава. — Не че майка ми някога ще ме шпионира. Дори не отговаря на писмата ми.

Тео взе ръката й и я целуна.

— Благословена да си — каза той — задето си единствената трийсет и шест годишна на света, която още пише писма.