Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (38)

37.

Госпожа Кешъл правеше пролетно почистване благодарение на новите очила, които Шугър беше настояла да си купи.

Без тях нямаше никаква представа колко мръсотия и на колко места се е натрупала в апартамента й. С тях не можеше да мръдне, без чехлите й да вдигнат буря от прахоляк или в полезрението й да влезе паяжина.

Намери продукти в хладилника си, престояли там от деветдесетте години, и тъкмо опитваше с лъжица нещо яркожълто и пикантно от един буркан, който не си спомняше да е виждала преди, чу похлопване. Като се надяваше това да е Шугър с още сладки, свещи, бурканче мед или успокояващ крем за загрубелите й лакти, тя се затътри към вратата и я отвори.

Беше господин Макнали с най-хубавите си неделни дрехи и държеше портативен касетофон.

— О! — каза госпожа Кешъл.

Беше облечена с най-развлечената си роба за чистене, скъсан чорапогащник, стар шал, завързан небрежно около несресаната й коса, и без червило. (Беше се отказала от него; отиваше твърде далеч по каньоните на нейните бръчки.)

Но когато господин Макнали я погледна, точно в този момент не видя нищо подобно. Видя само седемнайсетгодишното момиче, което забеляза съвсем близо до „Флорес стрийт“ преди толкова много години и което спечели с една-единствена червена роза. И с чувал да беше облечена, за него нямаше да има значение. Всъщност можеше да се каже, че до голяма степен е облечена точно така, но това не го интересуваше.

Хана Кешъл бавно връщаше радостта в живота му, независимо колко синтетична беше нейната нескопосана работна дреха.

И въпреки че беше в неизгодна позиция и се чувстваше изцяло неподготвена, с петно от нещо жълто на носа и постоянно свистене в ушите вече от две години, госпожа Кешъл успя да разпознае това. Нещо в погледа му й намекна, че няма нужда да се оттегля зад сигурната стена на своите язвителни забележки, крили истинските й чувства толкова години.

— Джими Макнали — каза вместо това тя, сякаш носеше най-фини кожи и беше обсипана с диаманти — какво те води при моята врата по това време на деня?

В края на краищата беше едва седем сутринта.

— Хана Кешъл — отвърна той с познато блещукане в очите. — Много бих искал да ми доставиш удоволствието от следващия танц.

Той непохватно заопипва касетофона, апартаментът се изпълни с музика и госпожа Кешъл се сети, че в дома й не се беше чувал звук като този от много, много време, като се изключи шумът на телевизора.

— „Шестнайсет свещи“ — каза тя и усети как очите й се пълнят със сълзи. Това беше първата песен, на която бяха танцували.

— Взех си нови подложки за фортовете — отвърна господин Макнали. — Точно както казах. Така че може ли да вляза?

Госпожа Кешъл кимна и той се вмъкна край нея, постави касетофона върху телевизора, после се обърна и протегна ръце. Тя пристъпи в обятията му без миг колебание и затанцуваха бавно из стаята.

— Помниш ли, Хана, когато беше моята кралица на девойките?

— Това да, помня — отвърна тя. — Но защо купих три буркана с тайландска къри паста, не мога да ти кажа.

— Още си добра танцьорка, знаеш ли?

— И аз бих казала същото за теб. Упражнявал ли си се през всичките тези години?

— Нито веднъж. А ти?

— Никога.

Тя отпусна уморената си глава на рамото му.

— Престанал си да пиеш, Джими? Вярно ли е?

— От деня, в който ме изхвърли. Оттогава — нито капка.

— Изхвърлих те само защото…

— Знам, Хана, знам. Съвестта не ми дава да те обвинявам, въпреки че те обвинявах. Но вече не. Трябвало е да си луда да ме търпиш. Бях ужасен съпруг и съжалявам.

Трябваше да минат двайсет и седем години, но ето че дойде време за това признание. Госпожа Кешъл не танцуваше, а летеше.

— Ние си подхождаме — призна господин Макнали. — Господ да ми е на помощ, бях го забравил.

Тя също, но сега всичко се завръщаше.

— Млъкни и танцувай, Джими — каза тя.

Той млъкна. И продължиха да танцуват.