Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (28)

27.

Джордж стоеше на прага с Тео, целия вир-вода. Ризата му с цвят на зелен лимон беше съвсем подгизнала, а огромните банани по нея залепнали по тялото му на чепки.

— Моля да ме извините, че се натрапвам, госпожице Шугър — каза Джордж — но намерих нещо, което според мен може би сте изгубили.

— Много съжалявам — започна Тео. — Но трябваше да се отбия на работа, а после толкова се изнервих да не закъснея, което не исках да допусна, че стисках адреса ти прекалено силно. Мастилото се разтече! — Той вдигна визитката, на която Шугър беше писала. Останало бе само размазано петно. — Не можах да те намеря. А после заваля.

Сърцето на Шугър биеше толкова силно, че го усещаше в ушите си. Нямаше представа още колко вълнение може да поеме.

— Нали знаеш, че това е господинът, чието падане ти омекоти онзи ден — каза учтиво Шугър, сочейки Джордж.

— Да, да, аз вече се извиних, че не бях по-… еластичен — отвърна Тео.

— И аз приех извинението — започна Джордж. — Човек, който знае как да се извинява, е човекът, който знае как да напредва в живота.

— Чу ли това? — каза госпожа Кешъл на господин Макнали.

— Шугър, знам, че едва ли мога да направя нещо, за да се извиня, но толкова съжалявам — повтори Тео. — Знаех, че си на „Флорес стрийт“, но не можах да си спомня номера. Видях, че са две цифри, нещо тумбесто като деветки, осмици или шестици, но бях забравил, че са две еднакви. Ходих едва ли не във всяка къща. А ти не ми се обади. Казах ти, че трябва да съм умрял, за да не се появя.

Отново цялата стая подскочи от поредната гръмотевица над тях.

— Моля да ме извините, ще се връщам долу — обади се Джордж.

— Трябваше да си се прибрал вкъщи още преди няколко часа — каза му Шугър, пренебрегвайки Тео. — Притеснявам се, че стоиш навън прекалено дълго.

— Трябва да се притесняваш, че стоя тук горе — отвърна Джордж. — Главата ми започва да се върти, затова ще пожелая на всички ви приятна вечер.

— Моля те, Шугър — каза Тео.

— Пусни бедния нещастник, де — викна господин Макнали. — И без това си поканила кого ли не.

— Видях балоните — каза Тео, отмахвайки влажните кичури от очите си. Беше по-висок, отколкото Шугър си го спомняше, и непонятно, но мокър бе още по-красив. — И си спомних, че когато бяхме в „Максорли“, ти спомена магазина за балони. После намерих Джордж и знам, че закъснях, но обикновено не закъснявам. Всъщност съм много точен човек.

— Трябва да го пуснеш — каза Руби точно когато Лола се появи от банята с хавлиена кърпа и я подаде над главата й на Тео, който я взе и почна да бърше лицето си. Красивото си, разтревожено лице с масивна челюст и неустоима трапчинка.

Шугър се беше държала възможно най-грубо. Пинг-понг топчето отскочи обратно в полето на Тео.

— Добре тогава — каза тя, отстъпи и го пусна да мине. — Приятели, това е Тео.

— Седни там — посочи господин Макнали към спящия Итън, смъкнал се на стола до него. — А аз ще сложа това човече на дивана. Очите му окапаха за сън.

Той вдигна момченцето с нежност, която изненада госпожа Кешъл и Лола, макар че Руби и Нейт бяха прекалено заети да оглеждат Тео и не забелязаха това.

— Пропусна супата — каза Шугър — но дойде навреме за печеното пиле с мед и сладки картофи.

— Всичко е добре за мен — отвърна Тео. — Честно, щастлив съм, че просто седя тук, вътре, скрит от дъжда, където сто процента трябва да бъда. И дори няма да споменавам, че ти имаше моя номер и не ми се обади, докато обикалях навън и те търсех. Много съм щастлив.

— Тя се притесняваше от тумор в мозъка — каза му Руби. — И мислеше, че й връзваш тенекия.

— Оглупял съм, но мозъкът ми е наред. Честно. Адресът се разтече! — запротестира Тео. — Пробвах почти всеки звънец на улицата. Мъжът на номер осемдесет и шест ми предложи вино от глухарчета, а не съм сигурен какво точно ми предложи жената от трийсет и осем.

— Тя не е истинска блондинка, тази от трийсет и осми номер — каза госпожа Кешъл.

— Харесвам роклята ви — обърна се към нея Тео. — Баба ми имаше такава рокля, а баба беше от най-любимите ми хора.

— Можеш ли да танцуваш? — грейна госпожа Кешъл. — Бих потанцувала.

— Аз съм страстен, но изключително бездарен танцьор — весело отвърна Тео, докато над тях удряше нова светкавица. — Страхотен апартамент, Шугър. Уютен.

— Не си ли ти един сладкодумен дявол? — сгълча го господин Макнали и нежността му се изпари. — Знаеш, че уютен е просто другата дума за прекалено малък.

— Може да е нервен — намеси се Руби. — Казал на Шугър, че иска да прекара остатъка от живота си с нея, въпреки че едва се били запознали. Казал й, че тя е жената. И затова тя го покани на вечеря, но той изобщо не се появи.

— Руби! — Шугър беше съсипана.

— Как изобщо да не се появих? — отвърна Тео. — Закъснях и това е Божие дело. А това, че искам да прекарам остатъка от живота си с нея, казано от твоята уста, звучи лошо. Произнесох го по друг начин.

— Както и да го казваш — обади се госпожа Кешъл — доста е трудно да те разбере човек. Едва сега схванах, че говориш английски.

— Той е от Шотландия — обясни й Руби.

— Значи танцуваш с ръце, плътно прилепени до тялото — разочаровано изясни госпожа Кешъл.

— Не, така танцуват ирландците. Ние танцуваме с ръце, вдигнати над главата — каза Тео. — Освен това, носим карирани полички.

— Е, сега вече говориш разбираемо — отбеляза госпожа Кешъл.

— Като оставим настрана високите родни планини — усмихна се Тео на Шугър — това пиле е невероятно.

И тя пак се разтопи. След като най-после дойде, той просто се вписа в обстановката без почти никакво суетене и безпокойство.

— Знаеш ли, един метър по-нататък, и щеше да е съвсем друг вид парти — изтърси госпожа Кешъл, гледайки леглото на Шугър.

— Но има предимство, че можеш да стигаш десерта направо от мястото, на което седя — каза Шугър, опитвайки се да не мисли за леглото си и какво би искала да стане в него по някое време. Тя се обърна и вдигна от другия край подноса за торта, върху който беше подредила сиропираните, поръсени с орехи дарове, донесени от Руби.

— Какво е това? — попита госпожа Кешъл.

— Баклава — каза Нейт и бузите му пламнаха. — Турски сладкиш. Прави се с точени кори и орехи.

— И мед — допълни Руби. — Затова я купих, заради меда.

— Много е хубава — каза Нейт, облизвайки устни, след като опита една хапка. — Откъде я купи?

— От пекарната „Посейдон“ на Девето авеню — отвърна Руби. — Тя ми е любима.

— О! — възкликна Нейт. — На мен също.

Госпожа Кешъл погледна единия, после другия.

— Ами, единият от вас има нужда да ходи там по-често, а другият направо да минава оттам.

Шугър си отбеляза наум да повиши процента на розово масло в следващата партида свещи на госпожа Кешъл.

— Никога не бях опитвала баклава — каза Шугър — но ти си прав, Нейт, страхотна е. Чудя се дали не можем да си приготвим сами?

— Разбира се — отвърна Нейт.

— В „Калустян“ на „Лексингтън“ продават много хубав шамфъстък — отбеляза Руби. — Мисля, че там е най-добрият.

— А може да си поръчаш и в „Ядки онлайн“ — каза Нейт.

— Да, но веднъж си поръчах и те смесиха калифорнийския шамфъстък с вносен.

— Калифорнийският лесно се разчупва, но не е толкова вкусен — допълни Нейт.

— Точно така — съгласи се Руби.

Тогава двамата най-после се спогледаха и на лицата им се зароди нещо като усмивка.

— Ти имаш отличен вкус за сладки, ореховки, сиропирани сладкиши с кори, Руби — каза Тео, поразявайки Шугър със своята доброта да говори по този начин на момиче, което очевидно никога не яде такива неща.

Тогава, така внезапно както беше рукнал, дъждът спря и облаците се пръснаха и стопиха в небето, оставяйки след себе си хоризонта на града искрящ и чист.

Шугър отвори вратите, вдишвайки сладкия, свеж аромат на скорошен дъжд върху уханните цветове, и се обърна към гостите си.

— Ако искате, да изнесем масата и столовете обратно на терасата, а аз ще почистя тук и ще приготвя нещо мъничко и специално под формата на глътка преди лягане.

Гостите й се раздвижиха, вдигнаха мебелите и събраха помежду си празните чинии, а след това Шугър и Тео останаха сами в миниатюрната кухня. Лактите им се докоснаха и през нея пак пробягна електричество.

— Усети ли това? — попита Тео, а трапчинката му стана по-дълбока, щом се усмихна.

Косата му, вече изсъхнала, се беше леко накъдрила и за момент Шугър се зачуди дали електричеството между тях не е причината и за това. Тео беше толкова близо, че тя усещаше дъха му върху устните си, почти вкусваше медения сироп от баклавата.

— Красива си — каза той. — Може ли? — И я взе в обятията си, отново я целуна, а сърцата им туптяха в съвършено темпо, като две изгубени музикални фрази, най-после намерили мястото си в неочаквана хармония.

Тази взаимна приобщеност всъщност я изненада; приобщеност, която толкова й бе липсвала в живота, без дори да го подозира. Ръцете му върху тялото й, устните му върху нейните устни, беше толкова просто. Толкова справедливо. Не чувстваше Тео като усложнение, което ще съсипе живота й или ще заплаши света, който беше изградила за себе си.

Какво бе очаквала?

В обятията му Шугър почувства неговата сила, копнееше за силата му, но усещаше и своята. В този момент тя се остави слънцето да огрее и последната й рана, която беше пазила скрита толкова много години. Под топлината на тези лъчи тя не се опита да предпази клетото си разбито сърце, просто се остави да повярва, че онова, което Тео й беше казал, е истина, че е внезапно и несвойствено, и я изстрелва от мястото, на което се чувстваше най-невредима, но нали най-важното е да си истински жив.

— Има време, Шугър — каза Тео. — Цяла вечност. Не се тревожи.

Отново й се прииска гостите й да изчезнат. Искаше го само за себе си, в леглото, за дълго време, без да трябва да ходят някъде и да правят нещо, а само да се откриват един друг. Но гостите й не проявяваха признаци, че ще си тръгват, и колкото и да й се искаше да остане в кухнята и да проточва всяка целувка, тя хвана Тео за ръка и го издърпа на терасата.

Руби имаше вид на човек, който ще ги засипе с бурни аплодисменти, но Шугър я стрелна с предупредителен поглед, така че тя потъна обратно на стола си и просто продължи да сияе.

— Това е моето малко райско кътче — каза Шугър и размаха ръка над покрива; докато Тео я следваше с очи, той отново благодари на психотерапевта, който беше излекувал агресията му към всичко градинско.

„Райското кътче“ изобщо не приличаше на ширналите се хамптънски зелени площи, на които жена му беше завиждала толкова много, че избяга с човека, който ги бе създал. То беше сдържано, донякъде претрупано и пъстроцветно, но по никакъв начин не беше изработено върху кръгова диаграма. Освен това миришеше хубаво и той предположи, че е заради проливния дъжд, който сега съхнеше върху пълзящите по стената напъпили ластарчета и цъфналите храсти в саксии до дървения сандък в ъгъла.

Поразен, Тео осъзна точно къде се намира. Но преди да успее да изкоментира откритието си, забеляза кошера.

— Какво има там? — попита той.

— Това е моят кошер — каза Шугър. — Вътре са пчелите ми.

Лицето му пребледня.

— Пчелите ти?

— Да, аз съм пчеларка.

— Ти си пчеларка — повтори Тео. — Гледаш пчели?

— Да, гледам пчели. Така си изкарвам прехраната. Продавам меда им и другите неща на пазара.

— Така си изкарваш прехраната?

— Да, май никога не сме говорили за това — каза Шугър.

— Гледа пчели от петнайсет години — обади се Руби. — Наследила ги е от дядо си.

— Нейният мед накара детето ми да престане да хленчи — добави Лола.

— Изчиства акне — изчерви се Нейт.

— И с бърбън много си го бива — каза госпожа Кешъл. — Тя е луда по тези пчели.

— Ама, какво стана със сладоледа? — попита Тео. — На „Томпкинс Скуеър“. Мислех, че това работиш. Мислех, че си луда по сладоледа.

— Не, просто опознавах обстановката, преди да започна да продавам там моя мед. Защо? Какво има? Тео, добре ли си?

Той пусна ръката на Шугър и почна да дърпа предницата на банановата си риза. Потеше се, дишането му ставаше все по-повърхностно и насечено. Отдръпна се от нея към отворените френски врати, но още оглеждаше терасата и очите му се плъзгаха над главите на всички седнали там, втренчили се в него в почуда какво става.

— Мамка му — каза той.

— Моля? — Шугър никога не го беше чувала да ругае. И това наистина й харесваше.

— Изглеждаш така, сякаш си се наакал — каза му госпожа Кешъл.

— Мамка му — повтори Тео. Не можеше да диша. Не можеше да мисли. Паниката му беше отнела целия здрав разум, докато влизаше обратно в жилището. — Извинявай. Аз просто, мисля… мога да обясня. Трябва ми минутка. Но не… аз съм… Ще… ще ти се обадя.

И си тръгна, преди Шугър да успее да каже нещо. Всички чуха как краката му трополят надолу по стълбището, взимаше стъпалата колкото се можеше по-бързо, по две-три наведнъж. Накрая се чу смътното скръцване на първата врата и далечният трясък на втората, водеща към улицата.

— Ех, какъв скапаняк се оказа — каза госпожа Кешъл. — Мислех, че ще танцуваме.

— „Ще ти се обадя“? — повтори Лола, облещвайки очи. — Надявам се, че не сте избрали сватбения порцелан.

Шугър си пое дълбоко въздух и потули агонията дълбоко в сенките на сърцето си. Беше го разкрила съвсем за кратко, но въпреки това болката й се струваше непоносима.

— Добре — стисна устни тя. — Кой какво иска? Мога да направя кафе или пък в хладилника изстудявам десертно вино. Има ли желаещи?

* * *

Елизабет Шеста беше подмамена от събитията извън кошера й. Поначало пчелите не понасяха дъжда. Ако дъждовните капки предизвикваха неприятни усещания при хората или неудобство за предното стъкло на колата, то за пчелата те означаваха пропадане в мокър гроб. За късмет, когато небето се изля, събирането на нектар за деня бе приключило и пчелите се бяха прибрали в кошера.

А когато дъждът се изваля, имаше един кратък промеждутък — по-точно, колкото да снесе шейсет и три яйца — в който на Елизабет Шеста й се струваше, че всичко си идва на мястото.

Позна в момента, в който Шугър излезе на терасата, че Тео е с нея, че щастието е вълнуващо близо. Но едва обещанието за него затанцува във въздуха с дъх на дъжд, и пак отлетя. Докато звездите трепкаха над нея обаче, ту по-големи, ту по-малки и отплуваха във вчерашния ден, царицата откри, че изобщо не е обезкуражена от тазвечерните върхове и спадове, а всъщност е развеселена. В края на краищата се оказа права за обекта на желанията на Шугър. Той се появи едва на десетина метра от кошера, изцяло в обсега на царицата и достатъчно дълго, за да усети всичко, което й беше нужно да усети, да помирише всичко, което й беше нужно да помирише, да й каже всичко, което трябваше да узнае.

„И заживели дълго и щастливо“ — все още бе възможност в картите на Шугър, царицата го знаеше. Тя даде инструкции на своите работнички, после, както обикновено, се зае със своята работа.