Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (27)

26.

— Тази сутрин изглеждаш извънредно доволна от себе си, госпожице Шугър — каза Джордж в събота, когато Шугър тръгна да пазарува за своето вечерно парти. — Да не би да има подобрение на ситуацията горе на покрива?

— Има, Джордж — отвърна Шугър. — Да пукна, ако Елизабет Шеста не снася пак сладките си яйчица. Изглежда, всичко в света е наред, макар че се надявах да купя малко балони за партито довечера, а Лола не е отворила.

Глобусът вече съвсем се бе спаружил и висеше от парапета като стафида, а главата и всички крайници на супергероя бяха спаднали и само торсът му оставаше надут. Динозавърът стоеше облегнат на това, което бе останало от наметнатото с пелерина рамо на героя.

— Не съм наясно какво продава там долу, но много малко хора излизат с балони — каза Джордж. — Сега ми обясни, госпожице Шугър, пчелите ли са единствената причина за усмивката ти днес?

— Не, не са, както се оказва. Има напредък, Джордж. Със, знаеш, онзи човек, който може да няма нищо общо с нищо.

— Или има общо с всичко.

— Той ще дойде довечера, на моето парти.

— Така ли? Ами, тогава около седем часа ще се оглеждам за принц на бял кон.

— Ризата му вероятно ще те ослепи, преди да си успял да го видиш, Джордж. Но пък може да го познаеш. Ти го използва за възглавница, когато падна онзи ден.

Джордж повдигна вежди.

— Гледай ти! Нашият приятел с мобилния телефон от „Авеню В“. Какво съвпадение.

— Иска ми се да дойдеш довечера. Сигурен ли си, че не мога да те убедя да се качиш?

— Пак ти благодаря за поканата, госпожице Шугър, но аз се храня на нивото на земята. Обаче искам утре да ми разкажеш всичко за партито.

— Определяме си среща.

Джордж грейна и сърцето на Шугър се разтуптя от лекотата, с която някои хора се настройват към щастието.

Дори госпожа Кешъл изглеждаше почти радостна, когато се появи на партито само половин час по-рано, в шест и трийсет.

— За мен този час е късен — каза тя. — Обикновено в седем вече съм си легнала и решавам судоку, така че се надявам да си сготвила нещо свястно.

— Искате ли чай с лед, докато чакаме останалите гости да пристигнат? — попита Шугър.

— Ти каква си, да не си мормон? Ако ще стоя будна цяла нощ, за да ходя да пикая, нека поне да е, защото съм пила нещо по-интересно от чай.

Наистина, докато Лола пристигне с Итън, госпожа Кешъл беше глътнала два студени чая, подсилени с бърбън, и се кичеше с венци от усмивки.

— Дай ми това дете — каза тя, грабвайки Итън от ръцете на майка му, и го изведе отвън на терасата, на която той излезе явно с удоволствие.

— Да ти забъркам ли питие? — обърна се Шугър към Лола, която имаше сенки под очите и пребледняло лице.

— Нека е голямо — каза тя, преди да се измъкне през френските врати.

Господин Макнали отново едва не отвя Руби в бързината да стигне до печените с мед фъстъци, щом ги съзря от прага.

— Не съм невидима — каза Руби. Тя носеше голяма кутия за торта, но всъщност с всяко изминало хранене чезнеше все повече и повече.

— Извинявайте — чу се гласът на Нейт зад нея.

Той не каза, че ще идва, но Шугър така или иначе направи място за него и ето го пристигнал, понесъл дървена купа, пълна със свежа салата, гарнирана с подправките от неговите сандъчета и с венец от латинки.

Нейт не смееше да вдигне поглед, но Шугър го изведе навън с Руби, после тайно ги наблюдаваше, докато двамата се придвижиха към далечния край на масата и седнаха един до друг, без да си говорят или да се поглеждат в очите.

— Какво е това, което расте ей там от улука? — попита госпожа Кешъл, когато Шугър излезе да допълни питиетата.

— Ще развъждам увивни рози — каза Шугър. — Чаен хибрид, мисля, затова монтирах дървена решетка.

— Рози? Някои хора са големи късметлии — изсумтя госпожа Кешъл.

— Какво общо има това с късмета? — сопна се господин Макнали. — Тя сади крехките растения, не ги извиква от нищото.

— Ти пък какво знаеш за розите? — изръмжа госпожа Кешъл. — Ау, язвата ми се обади. Кога ще ядем?

— Чакаме само още един човек — каза Шугър.

— Не е поредният обслужващ персонал, надявам се — нацупи се господин Макнали. — Защото портиерът ми е достатъчен.

— Не, не е поредният обслужващ персонал, а знаете, че на Джордж не му се плаща, така че не е точно служител.

— Не ни трябват и други доброволци, ако това имаш предвид — каза госпожа Кешъл. — Макар че сигурно бих могла да живея с прислужница.

— Бих убила за прислужница — обади се Лола.

— Този човек мъж ли е? — попита Руби и лицето й светна, щом Шугър се изчерви и кимна.

— Кой е той? — поиска да знае госпожа Кешъл.

— Просто приятел — набързо отвърна Шугър. — Нищо специално. Наистина. Искате ли по още един коктейл?

Но той беше нещо специално и когато стана седем и половина, а после мина и още време, без Тео да почука на вратата, и Шугър усети, че се чувства все по-зле и по-зле с всяко неумолимо тиктакане на безжалостния кухненски часовник.

Беше й казал да му вярва, да вярва в „това“ и че времето вършело странни неща; и тя му беше повярвала, въпреки че не беше лесно. Беше подскачала като топче за пинг-понг между потъването в спомена за онази възхитителна целувка до кроеж за бягство от Ню Йорк тихомълком през нощта, без да се обръща никога назад. Но с всяко глухо рикоширане беше повтаряла думите му, отново и отново, докато най-после не изпадна в състояние на крехък баланс.

В осем часа вече чувстваше, че има милион топчета за пинг-понг в стомаха си. Никога вече нямаше да послуша нито Тео, нито Джордж, нито който и да е друг мъж на света. Животът й беше по-хубав без празните им обещания и несериозните приказки за принцеси.

— Трябва да имаш мобилен телефон — каза Руби, промъквайки се до нея в кухнята. — Тогава можеше да ти се обади и да ти обясни защо закъснява.

— Не трябва да закъснява — отвърна Шугър. — Закъсненията ти докарват рак на мозъка.

— Не, мобилните телефони ти докарват рак на мозъка — каза Руби.

— Виждаш ли! И двете са ужасни.

— Мога да му се обадя от моя.

— И да си изпържиш безценния мозък? Не, Руби, не разрешавам да го правиш.

— Ще излезе, че ти май не искаш той да идва — каза Руби.

Шугър разбърка своята морковена супа малко по-енергично, отколкото се изискваше. Точно сега не искаше. Точно сега по-скоро би изтръгнала сърцето си и би нахранила с него снежния леопард в зоологическата градина на Сентръл Парк, отколкото да го подлага на мъчителната бъркотия на любовта. Това беше толкова… непристойно.

— Изглежда, ще си бъдем само ние — каза тя, сипвайки с черпак супата в купи. — Може ли да ми помогнеш да ги занесем на терасата? — Но докато говореше, във въздуха над тях оглушителен трясък възвести връхлитането на лятна буря.

Небето се подпали от нащърбена светкавица и освети красиво подредената маса, разцъфналата градина, околните покриви и моста в далечината. После пак проехтя гръмотевица и Шугър помоли Нейт и Макнали да пренесат масата вътре.

Всички бързо се вмъкнаха вътре, а масата беше приклещена между леглото и френските врати, но Шугър остана за момент да гледа как дъждът се изсипва на тежки завеси, които отскачаха от плочките на терасата, танцуваха по капака на кошера, тресяха листата на увивните растения и плющяха върху по-дребните стръкчета и цветя.

Докато гледаше природата в цялото й спонтанно величие, нервите й изглежда се поуспокоиха.

— Красиво е някак — каза тя. — И тъжно. Като балет.

Лола и госпожа Кешъл облещиха очи.

После Шугър избута дивана и масичката за кафе плътно до стената и седмината седнаха, наблъскани в яркото тясно студио, което лумваше като игрален автомат с всяка паднала светкавица.

— Пак оранжево — злобно погледна госпожа Кешъл в супата си.

— Просто я изяж, жено — сопна се господин Макнали.

— На Итън може да му хареса — каза Шугър на Лола. — Обикновено децата много си падат по нея.

— Не го бива много с лъжицата — предупреди я Лола и сама опита от супата. — Вкусна е. От какво е направена?

— Искаш ли ти да познаеш, Нейт? — попита Шугър.

Нейт се изчерви само като я чу да произнася името му, после опита още една лъжица и внимателно я анализира.

— От моркови — тихо каза той. — Джинджифил. И мед, според мен.

Итън използва възможността да запрати пълна лъжица от кремсупата през масата и гъстата течност пльокна право върху госпожа Кешъл, в набръчканата цепка на бюста й.

— Отдавна не е виждал такова внимание — каза тя, пресушавайки купата си без почти никакво прекъсване.

— Божичко, Итън, не може ли просто да я пъхнеш в устата си? — попита Лола, а нейната лъжица падна на масата, сякаш усилието да я държи изведнъж й дойде в повече.

— Оставете детето на мира — каза господин Макнали.

— Дай на мен — намеси се госпожа Кешъл, издърпа стола си до Итън, взе лъжицата му и почна да го храни.

Лола само я погледна и я остави да го прави.

— Може ли да ти помогна да измиеш чиниите? — попита Руби, стана и се зае с тях.

Шугър знаеше — това е начинът й да прикрие, че едва е докоснала храната, но беше изпила половин чаша от напитката си, в която пак имаше поръсен пчелен прашец, а той осигуряваше поне мъничка доза енергия.

Изведнъж Шугър се почувства уморена от тревогите за Руби, за Нейт, за балоните. Прииска й се всички да си тръгнат, за да пропълзи в леглото и да проспи глупостта си, че повярва, че се довери, че мечтаеше тя и Тео един ден да легнат в него заедно, голите им крайници да се сплетат, сърцата им да затуптят в унисон, окаяният им копнеж най-после да бъде признат и нежно утолен.

Стаята пак се освети и цялата маса подскочи, защото гръмотевицата удари точно над тях. След като грохотът отшумя, на Шугър й бяха нужни няколко секунди, докато осъзнае, че някой чука на вратата.

— Е, какво чакаш? — попита господин Макнали. — Икономът ли да отвори?