Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (36)

35.

На следващата сутрин, точно в единайсет часа, Джордж почука на вратата на Шугър и я уведоми, че си е позволил волността да покани всички от блока на една от нейните знаменити почерпки и им е казал, че храната ще се носи от гостите.

— Боже мой, Джордж — каза тя, като го пусна да влезе. — Защо?

— Защото мислех, че може да нямаш достатъчно храна.

— Не, имам предвид, защо ги покани?

— За да празнуваме едно специално събитие — отвърна той. — Специалното събитие, че преди толкова много години не си направила ужасна грешка. — Държеше се здраво за кухненския плот, сякаш беше на лодка в бурно море. — Подобни смели постъпки трябва да се празнуват.

— Не биваше да става достояние на всички — възрази Шугър. — Ти си единственият човек, на когото съм казала, и не съм съгласна да се разчува. Никога няма да се съглася.

— Е, не се е разчуло, госпожице Шугър. По-скоро намекнах, че имаш рожден ден.

— Рожденият ми ден е през есента.

— Тогава ще трябва да го празнуваш два пъти — каза Джордж. — Госпожице Шугър, чувствам се така, сякаш отново съм в спалнята ти, и това ми е проблем.

— Щом каниш хора в дома ми, без да ми кажеш, ще трябва да изтърпиш разположението на стаите.

— Нямаше как да ги поканя в Харлем. Или в апартамента на госпожица Руби. Струва ми се, че тя яде само целина. А в дома на госпожица Лола няма нищо вкусно. Госпожа Кешъл преживява с риба тон в консерви, знам го със сигурност, както и господин Макнали, затова едва ли ще искаш да прекараш рождения си ден в някой от техните апартаменти, а горкият господин Нейт сигурно ще получи инфаркт, ако всички се струпаме в дома му.

— Имаш право — каза Шугър. — Обичам да забавлявам хората, но ще трябва да го направя на терасата, затова ще се наложи да седнеш отвън, ако не искаш да стоиш в будоара ми. Какво ще кажеш да ти измисля някаква работа, за да отвлечем вниманието ти от проблема с височините? Можеш да подредиш масата. Имам свещи от пчелен восък, които ще поставим върху копринените магнолиеви цветове. Какво мислиш?

— Мисля, че Ню Йорк изглежда съвсем различно оттук — призна Джордж. — От този ъгъл ми се струва много красив град. А и ти имаш толкова хубава градина, госпожице Шугър. Изобщо не личи, че сме на върха на висока сграда.

— Не си качен върху стълб, Джордж. Това е жилище. Също като на първия етаж, само че по-високо. Ходи и в апартамента на Тео, спомни си.

— Покривът му е толкова голям. Ще бъде по-трудно да падна оттам.

— Ами виж го, ей там. Погледни отсреща.

— Отсреща е добре — каза Джордж, поглеждайки. — Надолу е лошо, но отсреща ми харесва.

И наистина, отсреща чудесно се виждаше Принцеса, който в момента скачаше и играеше по терасата на Тео.

— А как са днес пчелите ти, госпожице Шугър?

— Все още са тук — отвърна тя, излизайки навън с украсата за масата, и проследи погледа на Джордж. — Горкото куче. Принцеса? Цял живот ще има проблеми с половата ориентация.

— Не съм специалист по кучетата — каза Джордж — понеже повече обичам папагали, но Принцеса изглежда много доволен.

За доказателство кучето подскочи във въздуха, лаейки и променяйки посоката си, сякаш го гонеше въображаем приятел.

Шугър престана да обръща внимание на Принцеса и посрещна Нейт, който дойде първи, понесъл възхитителен на вид десерт, от който ти потичаха слюнките, поставен върху украсен с филигранни мотиви поднос за торта.

— Честит рожден ден, Шугър — каза Нейт и внимателно го постави на масата между свещите.

Беше огромна кръгла торта, покрита със загладен меренг^[1], украсена с вълни гъст, лъскав крем, а най-отгоре — малини, свежа мента и стружки черен шоколад.

— О, боже! — възкликнаха Шугър и Джордж едновременно, а Нейт сияеше от гордост.

— Нарича се „Павлова“.

— Прилича на барета — обади се Руби, застанала зад Шугър. Беше бледа като призрак и носеше кутия за торта от „Посейдон“, пълна с баклава и финикии. — Мисля, че мрънкалниците идват след мен.

— Ще престанеш ли най-накрая да ми дуднеш как да си гладя тъпите ризи? — чу се ревът на господин Макнали.

— Защо не вземеш да свалиш тая дрипа и поне веднъж да я изгладиш? — сопна му се госпожа Кешъл.

— Тъпи ругателна дума ли е? — попита Шугър. Нейт и Руби свиха рамене, но Джордж каза, че дори отначало да не е била, вече определено звучи така.

— Желая ти дълъг живот — каза госпожа Кешъл и подаде на Шугър нескопосано увит пакет. — Това е кристално бурканче за мед. Подари ми го моята зълва преди четирийсет и девет години. Изработено е в Словения.

— Еха, благодаря, госпожо Кешъл, толкова мило. И ми харесва, че се рециклира.

— Рециклира? — изфуча господин Макнали, оставяйки небрежно четири консерви с риба тон и бурканче майонеза, докато се препираше с госпожа Кешъл. — Рециклираш нещо, което Мора ти е дала преди четирийсет и девет години?

— Мора никога не ме е харесвала, знаеш го — каза госпожа Кешъл.

— Мора не харесваше никого — отвърна господин Макнали.

— Чакайте малко — обади се Шугър, докато двамата сядаха в срещуположните краища на масата и Джордж, Нейт и Руби останаха между тях. Тя погледна господин Макнали. — Познаваш зълвата на госпожа Кешъл?

— Мора? Разбира се, че я познавам. Съсипа първите осемнайсет години от живота ми.

— Мога ли да попитам в качеството на каква?

— В качеството й на пищящо и ревящо привидение, първородното дете на майка ми, а пък аз имах нещастието да съм четвъртото.

Джордж първи схвана какво означава това.

— Мора е твоя сестра, така ли, господин Макнали?

— За мое нещастие, да.

— И твоя зълва? — обърна се Джордж към госпожа Кешъл.

— И за мое нещастие, да.

— Това значи ли — продължи Джордж — че вие двамата преди сте били женени?

Господин Макнали и госпожа Кешъл вдигнаха вежди и рамене по един и същи начин.

— Един за друг? — Шугър не можеше да повярва.

— По едно и също време? — Нейт изгаряше от любопитство.

— Мамка му! — добави Руби. — Извинявай, Шугър.

— Преди той беше много по-висок — каза госпожа Кешъл вместо обяснение.

— Тя пък беше много по-мила — обади се господин Макнали.

В последвалото оглушително мълчание пристъпиха Лола и Итън. Момченцето протегна пухкавите си ръчички и зашава с пръстчета първо по посока на госпожа Кешъл, а после към господин Макнали, който си смени мястото, за да седне до бившата си жена, така че и двамата да могат да играят с Итън.

— Да не би някой да е пръднал току-що? — попита Лола. — Много странни вибрации има тук. Направих кексчета, но не се получиха както бих искала.

Кексчетата пурпурно кадифе рядко ставаха сполучливи, това си помислиха всички на масата, но Шугър беше изключително трогната, че Лола изобщо е пробвала да ги направи, и знаеше, че лично тя много ще ги хареса.

— Господин Макнали тъкмо ни разказваше как е бил женен за госпожа Кешъл — каза Шугър.

— Стига бе — отвърна Лола, докато помагаше на Шугър да извадят разкривените кексчета от пластмасовата кутия и да ги наредят върху поднос на дребни точки, което извънредно подобри външния им вид. — Е, това обяснява защо се мразят и в червата.

— Не съм съвсем наясно какво обяснява — каза Шугър.

— Имате ли нещо против да попитам защо още живеете толкова близо един до друг?

Двамата старци се спогледаха над перушинестата руса главичка на Итън.

— Тук ми харесва. Защо да се местя? — отвърна господин Макнали.

— Местенето никога не му е допадало — добави госпожа Кешъл. — И освен това, защо пък аз да се местя? Сградата е колкото моя, толкова и негова.

Малко неща в живота изненадваха Джордж на тази напреднала възраст, но челюстта му видимо увисна от това разкритие.

— Вие двамата? — засмя се Лола. — Аз пък съм Савската царица.

— Според теб защо наемите са толкова ниски? — попита госпожа Кешъл. — Това е Манхатън.

— Тя дава под наем само на хора, чиито имена е харесала — каза господин Макнали — от някоя песен.

— Her name was Lola, she was a showgirl^[2] — фалшиво изпя госпожа Кешъл.

— Goodbye Ruby Tuesday — добави господин Макнали не точно по начина, по който са го представяли „Ролинг Стоунс“.

— Sugar pie, honey bunch — продължи госпожа Кешъл, гледайки Джордж. — What? You donʼt think I can pull off a little Motown?^[3]

— Ами Нейт? — попита Руби.

— Помислих, че е Нат — обясни госпожа Кешъл. — Като Нат Кинг Коул. Но после, като видях, че е с червена коса…

— Винаги е имала слабост към червените коси — каза господин Макнали.

— Вярно е — обърна се тя към Нейт. — Имаш много хубава коса. И ми се струва, че си свалил няколко килограма. Е, какво ще кажете сега да хапнем малко от тази голяма бяла шапка?

— Първо, моля, бих искал да привлека вашето внимание — каза Джордж, като стана и се обърна към удивената група. — Искам да благодаря на нашата домакиня госпожица Шугър Уолъс за нейната щедрост и гостоприемство по случай специалното й празненство.

— Правилно! Правилно! — обади се господин Макнали.

— Госпожице Шугър — продължи Джордж — мога само да предполагам, че за всички останали е същото удоволствие, каквото е за мен удоволствието да станеш част от живота ми. Ти подобри здравето ми, увеличи щастието ми и направи съдбата ми още по-приятна, затова ти пожелавам само най-доброто през следващата година и се надявам да донесе всички тези неща и на теб.

Приятелите й станаха и вдигнаха към нея чаши за наздравица и въпреки смущението й, че са дошли тук под фалшив повод, Шугър осъзна, че от дълго време не се бе чувствала толкова добре. Но едва си го помисли, и щастието й се изплъзна от ръцете — заедно с пчелите, които избраха тъкмо този момент пак да се издигнат в плътен зловещ шлейф от входа на своя кошер. Този път образуваха спретнат сферичен облак над главите на празнуващите, увиснаха там, сякаш да натъртят на смисъла, а после се разтегнаха и бавно, но сигурно се придвижиха обратно към скулптурата на Тео.

Гостите на Шугър онемели наблюдаваха как самият Тео се появи на покрива точно когато пчелите се настаниха върху пълничката лява гърда на неговата „Фернандо Ботеро“.

Принцеса обезумя, тичаше превъзбуден в кръг, лаеше към пчелите, а Тео вдигна очи и видя, че всички гости го гледат.

— Това Тео ли е? — попита Руби, облегна се на парапета и помаха.

— Онзи, който се побърка от страх на партито ти ли? — попита Лола.

— Сладурът? — уточни госпожа Кешъл.

— Сладур се вика на шимпанзетата — каза господин Макнали. — Макар че, в интерес на истината, не съм си сложил подходящите очила.

— Пчелите да не бягат от вкъщи? — попита Лола. — Защото ще е много странно.

— Не бягат от вкъщи — отвърна Нейт. — Изоставят кошера.

Дори Джордж забрави за момент страха си от височините и се придвижи до парапета, за да наблюдава спектакъла. Но тъкмо той забеляза първи, че Шугър не е сред тях; вместо това седеше съвсем сама на своята маса, отрупана с разкривени кексчета, консерви с риба тон, буркани мед и подобната на барета торта с меренг на Нейт. По страните й безмълвно се стичаха сълзи.

— Ехо, госпожице Шугър — каза той, приближавайки, и застана зад нея, като сложи двете си големи, силни ръце на раменете й.

— Защо плачеш? — попита Лола. — Поне бизнесът ти не изтича в канализацията.

— Мислиш, че рожденият ден не се получава ли? — каза госпожа Кешъл. — Ами като станеш на шейсет и осем?

— Не е това — обади се Руби, промъкна се до Шугър и отпусна малката си бледа ръка до тази на Джордж. — Не това я интересува.

— Тихо, тихо, госпожице Шугър — каза Джордж. — Всичко ще е наред.

— Плаче, защото пчелите изоставиха кошера ли? — попита Лола.

— Не — каза Нейт, заставайки от другата страна на Джордж. Искаше да помогне, но не знаеше как.

— Не, а заради мястото, на което отидоха — обади се Руби. — Отидоха при Тео.

Лицето на Шугър бе заровено в шепите й, раменете й се тресяха.

— Аха, ами тогава — каза господин Макнали — това е съвсем друга работа.

— Винаги намираш подходящи думи за утеха — смушка го госпожа Кешъл, за да мине по-близо до Шугър, придвижвайки се заедно с него.

— Паче — каза Итън, показвайки своето тъжно личице и протегна шаващи пръстчета към Шугър. — Паче.

Шугър все така криеше лицето си в шепите и сълзите й още се стичаха между пръстите.

— Моля ви — каза тя. — Не искам да се държа грубо, но мисля, че не съм във форма. Елате някой друг път. Всички.

Руби и Нейт се спогледаха, спорещите старци свиха рамене, Лола се ококори, а Итън потупа Шугър по крака.

— Госпожице Шугър — каза Джордж. — Не смятаме, че се държиш грубо, но и не мисля, че ще си тръгнем.

Руби се надвеси малко по-близо, а Нейт нескопосано погали Шугър по гърба, малко под тила.

— Добре съм — изхлипа тя. — Много добре. Просто трябва да остана за малко сама. — Тя извади кърпичка и избърса лицето си, въпреки че сълзите не спираха да капят.

— Знаеш ли, да помагаш на другите хора, е много хубаво — нежно каза Джордж — но в живота идва момент, когато трябва да приемеш малко помощ и за себе си.

— Нямам нужда от помощ — отвърна Шугър. — Нищо не е станало. Добре съм. Наистина. Моля ви, хапнете от тортата на Нейт.

Приятелите й се спогледаха един друг в недоумение, но Джордж остана невъзмутим.

— За мен няма по-неприятно нещо от риска да те притесня, след като си показвала към мен само внимание и уважение — започна той — но по същата тази причина ще ти кажа направо пред всички тези мили хора, които от сърце мислят за теб, че не си добре, Шугър. Болно ми е, болно ми е, защото се барикадираш срещу едно от най-съществените и ценни човешки преживявания, а не може да го правиш и да очакваш да си добре. Просто не става така.

— Не съм се барикадирала срещу нищо — каза Шугър. — Знам за какво говориш. И не съм се барикадирала. Изобщо даже.

— Той говори за любовта — прошепна Руби.

— О, боже — възкликна Лола.

— Говори за Тео — каза направо Руби на Шугър. — Тео те обича. Наистина те обича, Шугър.

Лавината от копнежи, която с такова усърдие беше удържала, най-после се отприщи.

— Но той е алергичен към пчели — изплака Шугър. — А аз не мога да живея така. Пчелите ми са минавали с мен през огън и жупел и не мога да рискувам да направят нещо ужасно на човек, за когото не знам дали ме е грижа, или не.

— Трябва да признаеш, че тя организира хубави партита — обърна се госпожа Кешъл към господин Макнали. — По-интересни от повечето други.

— Госпожице Шугър — заговори й Джордж — пчелите ти постоянно ходят до дома на Тео и не го жилят. Това не ти ли говори нещо? Въпросът не е какво отношение има той към пчелите, а какво отношение имат пчелите към него. Време е, госпожице Шугър, да оставиш миналото зад гърба си. Не се боиш, че ще рискуваш живота му, а се боиш от собствения си живот.

— Не мога да го направя — ридаеше Шугър. — Просто не мога.

— Там, където си родена, на това не му ли викат пораженческо мислене? — попита Нейт, твърде високо и смело за него. — Така ми каза ти, когато не кандидатствах за работата в „Ситроен“.

Това забави потока от сълзи на Шугър, докато хлипаше, вдишвайки прекомерно много въздух.

— Бях малко разстроена, защото мислех, че това е точната работа за теб, миличък. От теб би станал велик майстор сладкар.

— Същото е — каза Руби. — И ние мислим, че Тео е точният човек за теб.

— Така да бъде — храбро изрече Нейт. — Ще си потърся работа там, ако ти се обърнеш към Тео.

Джордж му се усмихна, а Нейт застана малко по-изправен и също му се усмихна.

— Какво ще промени това за всички вас, ако го направя или не го направя? — попита Шугър, като ги огледа и очите й пак се напълниха със сълзи. — Не виждам защо трябва да става такъв мащабен референдум.

— Ето че пак я докарахме до демокрацията — възкликна госпожа Кешъл. — Просто си вдигни дупето и иди при момчето.

— Но ти самата каза, че гаджетата само изсмукват радостта от живота ти. Каза, че повече няма да се пробваш.

— Какво знам пък аз за живота! — възрази госпожа Кешъл. — Пребивавам на долния етаж под този мухльо, бившия ми съпруг! Ако наистина не исках да виждам грозната му муцуна поне веднъж на ден, щях да се преместя в някоя от другите ни сгради.

— Имате и други сгради? — Лола бе направо зашеметена.

— Искаш да виждаш грозната ми муцуна? — попита господин Макнали.

— Но вие не се спогаждате помежду си — каза Шугър. — Вечно си крещите.

— Аз и Хана имаме своите различия — поясни господин Макнали.

— Но това не означава, че между нас няма искра — съгласи се госпожа Кешъл.

— Хана? — повтори Лола. — Еха. Никога не ми е хрумвало, че имаш малко име, камо ли искра.

— Можеш ли да престанеш да ми крещиш? — обърна се господин Макнали към бившата си жена.

Тя сви рамене.

— Ще ме заведеш ли на танци?

— Кажи в кой ден и ми дай време да си взема нови подложки за фортовете на обувките.

— Тогава да, Джими. Ще престана да ти крещя.

— Никога не е имало такова странно парти — каза Лола. — Да не говорим, че никой нищо не пие.

— Върху хладилника има бутилка „Мейкърс“ — обади се Шугър. — Бих си пийнала, с лед, половин чаена лъжичка от моето калифорнийско злато, резенче лимон и малко прясна мента, ако нямаш нищо против да ми приготвиш.

— Аз ще го направя — каза Нейт и се втурна към кухнята.

— Брой и мен — викна госпожа Кешъл.

Лола също вдигна ръка за питие.

— Мисля, че вашият любовен роман много се надценява — каза тя — но ако накрая вземеш, че се омъжиш, от Итън според мен ще излезе прекрасен мъничък шафер.

— Ако накрая се омъжа? — Шугър издуха носа си. — Вижте, оценявам това, което се опитвате да направите, честно, силно съм трогната, но не е толкова лесно…

— Аз също ще направя нещо — тихо каза Руби. — Ако позволиш на Тео да те обича, ще говоря с психиатрите. Заради теб. Ще го направя. За теб и Тео. За да бъда аз човекът в историята, който ще каже, че е знаел, всички сме го знаели, че сме били в една стая с теб и сме знаели, че един ден ще останете заедно завинаги, макар Тео да е алергичен към пчели, а теб най-много да те е грижа на света за пчелите.

— О, мила — отвърна Шугър. — Най-дълго ме е било грижа за пчелите. А най-много ме е грижа за теб.

— Е, да хапнем малко от тая голяма бяла шапка — каза господин Макнали.

— А после ще идем и ще вземем пчелите — обади се Нейт.

— И ще избавим горкия господин Тео от нещастието му — добави Джордж.

Шугър бавно се вдигна от масата.

— Не знам какво да кажа.

— Просто кажи, че ще го направиш — предложи Лола.

Шугър я изгледа дълго и замислено.

— Няма да обещавам, че Итън ще е шафер, защото няма да има сватба — каза тя — но ако отида там, може ли поне да обмислиш идеята да отваряш магазина си за балони сутрин и да го държиш така до вечерта, поне четири-пет дни в седмицата?

— Все едно че ще има някакъв ефект — отвърна Лола. — Но добре. Както искаш.