Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Bees, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Михайлова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сара-Кейт Линч
Заглавие: Сватбени пчели
Преводач: Мария Михайлова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Слънце“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: новозеландска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 5.08.2014
Редактор: Гергана Михайлова
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-742-207-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318
История
- — Добавяне
14.
Две седмици след като за първи път срещна Шугър на улицата, Тео пак я видя и този път беше толкова категорично тя, че не можеше да повярва как е тръгнал след бременната азиатка.
Шугър вървеше към него по Източна Седма улица: изящна богиня в бледозелена рокля на цветя, по тротоар, който изведнъж сякаш се обезцвети. Косата й, пусната, се стелеше като тежко, лъскаво платно зад раменете, полюшвайки се при всяка стъпка. Внезапно той изпита копнеж по всяка подробност от живота й: как ухае тя, какво яде на закуска, какво пее под душа, как се е казвал първият й домашен любимец, кой е бил груб към нея в училище.
Прииска му се да й разкаже за първия си паднал зъб, за майка си, която не пожела да го тревожи за рака на белите си дробове, за любимата си песен, за това, колко готов се чувства да започне нов етап в живота си.
Усети я интуитивно от двайсет крачки разстояние. Майка му беше права. Лелите му бяха прави. Марлина беше права. Шугър беше жената и той просто го знаеше. Смехотворно. Но вярно. Но смехотворно.
Но вярно.
И докато стоеше и я гледаше, объркан колко странна и необяснима е подобна увереност, Шугър вдигна очи и го видя.
Тя спря като закована, едната й ръка прехвръкна към нежното златно синджирче с висулка, която изящно почиваше върху гладката й бледа кожа.
Тео все така често спохождаше сънищата й, но тя пропъждаше спомените за тях като мухи, едва ли не забравяйки, че той съществува в реалния живот. Обаче той беше там, застанал на тротоара в друга ярка хавайска риза, невъзможно бе да отречеш съществуването му. И имаше толкова смешно изражение на лицето — развълнуван, но изтерзан. Тресеше се на мястото си, жужеше, почти като пчела.
Шугър се усмихна. Всъщност не искаше да се усмихва, но не можа да се сдържи. Тялото й изглежда имаше своя собствена, отделна реакция към него; нямаше нищо общо с останалата част от нея. Никога не си спомняше изцяло за какво се отнасяха сънищата й, но след това се събуждаше не точно смутена, но… не, наистина се чувстваше смутена.
— О, здравей, Тео — каза тя, връщайки се към основния си вежлив подход. Той всеки път предизвикваше смущение. — Колко хубаво, че се срещаме отново. Аз съм Шугър Уолъс. Видяхме се онзи ден, на „Авеню В“ с Джордж, сещаш ли се, господинът с опаковката за сандвич, залепена на палтото му?
Нима така е запомнила Джордж, помисли си Тео. С опаковката от сандвич?
— Уолъс — каза той. — Разбира се. Като че ли мога да те забравя, макар че за Уолъс забравих. Колко глупаво. Уилям Уолъс[1] в края на краищата. „Смело сърце“!
— Моля?
— Един известен шотландец — отвърна той. — Нямате връзка, сигурен съм. Както и с амишите. — На Тео му хрумна, че не бе помислял нито за миг какво да каже на Шугър, когато я открие.
— Не, нямам връзка с Уилям Уолъс — каза тя. — Въпреки че съм срещала Мел Гибсън веднъж, в Калифорния. Поне мисля, че беше той.
— Нисък ли е?
— Беше седнал.
— Като стана дума — каза Тео, според него доста съобразително — искаш ли да пийнем по нещо? Точно от другата страна на улицата е „Максорли“ — най-старият бар на Ню Йорк.
Едва минаваше единайсет сутринта, а там, откъдето идваше Шугър, момичетата не сядаха да пият, докато не стане обяд, във всеки случай не и с мъж, когото са срещнали само веднъж, и то в извънредна ситуация, докато повдигат бездомен човек от паважа.
— О! — каза тя.
Тео имаше среща, на която трябваше да се яви след десет минути, и не знаеше какъв е смисълът да я кани на питие по това време, но „Максорли“ беше съвсем наблизо. А и нямаше място като него извън потайностите на Единбург и вероятно на Дъблин, и в краен случай, на Лондон.
Но най-вече не можеше да понесе мисълта, че Шугър отново ще се изплъзне от ръцете му.
— Ще помогне ли, ако кажа моля? — попита Тео.
Винаги помагаше.
— Е, добре тогава — съгласи се тя.
Но когато той сложи ръка на лакътя й, за да я придружи през улицата, горещата вълна, заляла я от неговото докосване, се оказа прекалено силен шок за нея. Шугър пресече напиращата звучна въздишка и изтича до „Максорли“ без негова помощ.
Атмосферата на бара бе като връщане назад във времето. На пода имаше дървени стърготини, а стените бяха претрупани с избелели рамкирани снимки в цвят сепия. Зад очукания бар стърчеше ледник осем фута висок, отрупан със стари нощни гърнета, кани и урни. От тавана висяха старинни конски такъми; прашни джунджурии изпълваха всяко кътче и цепнатина.
Насред разкривените маси и столове гореше черна камина и игривата светлина разпръскваше сюрреалистични отблясъци из цялото помещение — придавайки и на самото място ореол на снимка в цвят сепия.
Вътре нямаше никой друг, но Шугър не би се изненадала, ако от задната стаичка се появеше съдържателката на бара или пък на прага припаднеше каубой с огнестрелна рана. Но от сенките в дъното на помещението приближи раздразнителен на вид, белокос барман, който носеше чувал за боклук вместо престилка и се плъзна зад тезгяха.
— Отворено ли е? — попита го Тео.
— С взлом ли влязохте?
— Не.
— Значи е отворено.
— Всичко е част от обслужването — увери Тео Шугър, повеждайки я към малка кръгла маса до прозореца. Светлината като в танц пристъпваше през бряста отвън на улицата.
Шугър се чувстваше така, сякаш отново спи и сънува.
— Почакай тук — каза Тео. — Ще ти донеса питие.
Тя отвори уста да каже, че общо взето, винаги си поръчва бърбън, независимо колко е часът, но Тео вече се беше обърнал към бармана и поръчваше.
Въпреки крещящо ярката му риза и ужасяващо несъответстващите бермуди, той изглеждаше добре в гръб, не можеше да се отрече. Беше висок, с широки рамене, хубави крака и не прекалено слаби бедра, прецени Шугър. Онзи Тео, когото сънуваше, изглеждаше точно по същия начин, но без ризата и бермудите.
Непозната горещина изтече от някакво отдавна забравено място дълбоко в нея, разбуждайки от дрямка пеперудите, които от години лежаха в летаргия.
— Взех ти двойна — каза Тео, като се върна и сложи две бири от половин пинта пред нея. — Светъл ейл и тъмен ейл. Надявам се, че обичаш. Това е специалитетът на заведението.
Имаше красиви дълги пръсти, като на пианист.
— И двете ли са за мен?
— Само това сервират тук. Такава е традицията.
— А, добре тогава, благодаря. А ти какво си взе?
— Същото — каза Тео, връщайки се до бара за още две половинки бира. — Наздраве.
Шугър отпи глътка от светлия ейл, който зашиптя по езика й и още повече разтревожи пеперудите. Тя почти виждаше как крилете им се изглаждат и се опитват да се разперят след толкова дълго време в хибернация[2].
— Не си падам кой знае колко по бирата — каза тя. — Може би трябва да опиташ ментов джулеп[3], приготвен с хубав бърбън от Кентъки. Някой следобед. Или вечер. По-добре вечер. Честно да си кажа, по това време на деня предпочитам да пия чай с лед. — Шугър отпи още една глътка, този път от тъмната бира, а усмивката на Тео се плъзна към стърготините.
— Сигурно чаят с лед щеше да е по-подходящ — каза той. Разбира се, така беше. — Аз самият обикновено също не пия бира сутрин. Или пък какъвто и да е друг алкохол. Извинявай. Какъв идиот съм.
— Няма защо да се чувстваш неловко — отвърна Шугър. — Все пак не си ме подмамил в някоя пещера да ям сурово бизонско.
— Случвало ли ти се е?
— Не — каза тя и се изчерви, докато се чудеше дали в сънищата й е имало пещера и може би известно непредставляващо заплаха дърпане. — Просто исках да те накарам да се почувстваш по-добре.
— Чувствам се много по-добре — каза той. — Не заради това, а заради всичко.
— Всичко?
— Заради теб всъщност. Мисля за теб от деня, в който се срещнахме. Търсих те. Сериозно. Това, че те намерих, ми изглежда толкова… не знам. Искам да кажа чудодейно, но не точно това имам предвид, въпреки че горе-долу е най-близо до истината.
Очите му имаха такъв смайващ цвят, че й се налагаше да отмества поглед от тях. Тя пиеше бирата твърде бързо.
— Ами, да… аз… добре тогава — каза Шугър. — Хубаво. Е, някъде наоколо ли работиш?
— Да — отвърна той. — Недалеч. И тук живея. — Защо не можеше да върже цяло изречение? — А ти?
— Аз наскоро се преместих тук — каза тя, като нарочно не уточни. — Но ти си от Шотландия, нали?
— От Глазгоу — отвърна Тео. — Син съм на Шона Фицджералд, покойница, и на неизвестен баща. Поне за мен. Очевидно тя го е познавала, но само бегло. Не че беше леконравна или нещо подобно. И наистина го е обичала, но винаги със сянка на съмнение, така казваше.
Всъщност сянката на съмнение била работата на баща му като крадец на пълен работен ден. Това беше разликата, твърдеше майка му, между живот, изживян в щастие, и в килия два на четири в затвора „Барлини“.
— Той изчезнал скоро след като, знаеш… и общо взето, това било всичко.
Шугър си помисли, че очите му днес са по-наситено тюркоазени, миглите — гъсти и тъмни, като на малко момче.
— Съжалявам за майка ти — обади се тя. — И за баща ти също, предполагам.
— Не знам защо ти го казах — изрече Тео. — Звучи много трагично, а всъщност, въпреки че живеехме в много малък апартамент с баба ми и четири мои лели, смятах, че е страхотно. Дори не забелязвах, че съм лишен от баща, докато не станах на осемнайсет.
Пеперудите на Шугър бяха изпънали криле и пърхаха, пърхаха, пърхаха.
— Ти определено изглеждаш доста доволен от това положение.
— О, майка ми много щеше да те обикне — каза Тео.
Шугър се задави с бирата.
— Какво?
— Вярно е. Имам много силна интуиция. Всички така казват.
Тя се засмя и смехът й прозвуча толкова симпатично, че Тео си отдъхна. Макар че му се искаше да не бе дрънкал толкова за семейството си.
— Е, харесва ли ти тук? — попита той. — В Ню Йорк?
Лицето й засия.
— Мисля, че е най-удивителното място, на което съм била. В моя блок има магазин за балони. Малко по-надолу по улицата Дмитрий дава уроци по акордеон в своята работилница за ремонт на акордеони. И мога да си купя книш горе-долу, когато си поискам, макар че всъщност не го правя много често. О, ами китайските палачинки. Ходил ли си „При Ванеса“ на улица „Елдридж“? Цветовете из Чайнатаун.
Как изглеждаше тя, как звучеше, какъв аромат имаше (дъх на зелени лимони, примесен с нещо по-сладко): всичко го поразяваше. Нямаше друга, по-подходяща дума. Тя наистина го поразяваше. Докато седеше сред пъстрата светлина на прашната кръчма, животът на Тео изведнъж придоби смисъл. Всичко, което му се бе случило до този момент, всичко, което беше предизвикал да се случи, водеше до този конкретен момент, да седи тук с Шугър, „жената без сянка на съмнение“, помисли си той. Жената. Тео просто го знаеше.
Тя му се усмихна.
— Много е хубава, нали? Тази мрачна, стара кръчма, в която се плюе на пода.
— Обичаш ли деца? — попита Тео.
— Била съм кръстница може би над двайсет и два пъти.
— Обичаш ли стриди?
— Южнячка съм — каза тя. — Иска ли питане?
— „Пер Се“ или „Баббо“?
— Ресторантите ли? Сигурна съм, че и двата са страхотни, но както казах, предпочитам палачинките на Ванеса. А и сама си готвя. Обичам да се храня вкъщи. Какво по-точно имаш предвид с тези въпроси?
— Шугър Уолъс — каза той — това ще прозвучи много странно, но от мига, в който се срещнахме, имах едно чувство за теб… и не знам как да се изразя, без да те полазят тръпки, но от друга страна, знам, че това не се случва всеки ден. Джордж трябваше да падне върху мен, ти трябваше да ме викнеш, за да му помогнем, трябваше да се срещнем на тротоара точно там, отсреща, защото накрая ще бъдем заедно, аз и ти, Шугър. Не знам какво ще стане сега, но се кълна, че ни виждам заедно след четирийсет години стара женена двойка, как се държим за ръце и в слънчевия ден кретаме надолу по Източна Седма улица към парка „Томпкинс Скуеър“. Виждам точно това в момента.
Думите даже не бяха докоснали и периферията на неговото съзнание, когато се изсипаха от устата му. Просто я отвори и те се изляха в локвичка на масата между тях, без да ги е обмислил.
Изражението върху лицето на Шугър му показа, че е по-добре да ги беше обмислил. Прямотата вероятно е най-добрата политика, но невинаги.
— Прекалено? Звучи прекалено. Но аз просто го знам, Шугър. Не мога да го обясня както трябва, но го знам. Майка ми винаги казваше, че ще разпозная „истинската жена“, когато я срещна, и се оказа права, Бог да я прости. Намерих те и чувствам, че е така. Ти чувстваш ли го?
— Че ще сме стара женена двойка, която се държи за ръце и след години пъпли надолу по Източна Седма улица, защото и двамата обичаме стриди? — Шугър вече не се усмихваше. — Там, където съм родена, не се шегуваме за подобни неща.
Там, където беше родена, на женитбата определено не се гледаше като на шега.
— Съвсем същото е и там, където аз съм роден — каза Тео, изпадайки в паника. — Знам, че казаното от мен звучи странно, и повярвай ми, обикновено не съм такъв, но просто чувствам непреодолима убеденост, че ще прекараме остатъка от живота си заедно.
Шугър остави почти празната си халба на масата.
— Не знаеш най-важното за мен — каза тя.
— Знам го! Ти вдигна падналия Джордж от улицата! Никой тук не прави така. В Барланарк — да. Повечето хора в Барланарк в края на краищата през някой етап от живота си падат на улицата, така че сме свикнали да се вдигаме един друг. Но тук не е така. Ти си мила, Шугър. Освен това дойде за едно питие с мен, това нищо ли не значи?
— Дойдох за едно питие с теб от учтивост. И всъщност знам какво ще се случи сега — каза тя, взимайки чантата си. — Така че мога да ти помогна с тази част от твоята историйка.
— Не се получи както си го представях — отвърна Тео. — Уплаших те.
— Не съм уплашена. Аз… ами, не знам каква съм, но веднъж срещнах един човек на паркинга в „Уолмарт“, който искаше да ме заведе в Норвегия. Разбира се, беше по-лесно да си помисля, че е луд, защото имаше торбички за пазаруване върху чорапите и носеше корона на главата.
— За разлика от него аз дори нямам шапка.
Шугър се изправи.
— Не, няма разлика. Неуместно е да се шегуваш и да казваш на съвършено непознати, че ще се ожениш за тях!
— Права си, естествено, сега вече разбирам. Толкова, толкова съжалявам, Шугър.
— И аз съжалявам, Тео, но наистина предпочитам чай с лед сутрин, така че те моля да ме извиниш. Благодаря ти за бирата… за бирите, и бъди здрав. О, и не знам дали си мислиш да тръгнеш след мен, но сериозно се надявам да не си, защото от това действително ще ме полазят тръпки.
Тя се обърна и тръгна покрай масите в бара, изчезвайки през вратите на заведението, а слънцето заслепи Тео, гледайки я как се разтапя в улицата, и сърцето му потъна в стърготините под краката, докато се бореше с импулса да направи точно това, което Шугър току-що го бе помолила да не прави. Как обърка толкова ужасно непростимо всичко?
Навън Шугър се чувстваше така, сякаш сърцето й изпомпва кръвта на хиляди човеци през тялото й.
Нещо дълбоко, тъмно и сложно се бореше да изплува. Имаше общо с горелката за крем брюле, с пеперудите, с горещината, с необяснимата притегателна сила, която усети, щом погледна в очите на Тео — и то беше крайно нежелателно.
Нахалството на мъжа, който говореше за женитба, след като я познаваше само от двайсет минути; браво на него и за двойката с хванати ръце цели четирийсет години заедно.
Няма да плача, каза си тя, изобщо няма да плача. Ще си отида вкъщи и може би ще поработя над сиропа за Итън и над крема за псориазиса на господин Макнали.
Нямаше да плаче.
Но направеше ли го, не би могла с ръка на сърцето да твърди — докато тичаше към къщи по „Флорес стрийт“ — че плаче, защото умопобъркан непознат току-що бе поискал да държи ръката й четирийсет години.
Ако наистина се разплачеше, щеше да е, защото въпреки всичко в краткотрайния миг, преди да реши, че Тео Фицджералд не е с всичкия си, тя също ги беше видяла да кретат надолу по Седма улица, изкуфели от старост и хванати за ръце. Заедно.
* * *
Елизабет Шеста милостиво се наслаждаваше на сведенията от своите събирачки за особено благоуханна увивна глициния, пълзяща нагоре по стената на един вътрешен двор, намиращ се на половин пресечка разстояние, когато усети, че Шугър приближава.
Царицата престана да прави това, с което се занимаваше — тоест, да насочва задницата си към някоя килийка, за да снесе своето хиляда триста двайсет и седмо яйце за деня — и наостри всичките си сетива. Не можеше да чува — тя нямаше уши — но използваше зрението, обонянието, осезанието си и сто и петдесетте милиона години еволюция, за да държи антените си настроени към пулса на света около нея, и по-точно към света на Шугър.
В очите на Елизабет Шеста (във всичките й пет) Шугър променяше цвета си с всеки изминал ден, откакто за първи път изрече името на Тео на глас, изглеждаше извънредно трескава, след като го беше сънувала през нощта, а дори и още по-възбудена, когато мислеше за него през деня.
Тази енергия, излъчваща се от нейната стопанка, изпълваше царицата със забележителна сексуалност и тя умножаваше числеността в кошера с усърдие, доказвайки се като обичан от народа управник, чиито домашни помощнички горяха от желание да се грижат за нея и ревностно се стремяха да я нахранят, както и да осигурят изобилие от мед.
Но когато Шугър се прибра от „Максорли“, излъчваше мощна енергия, каквато царицата не можа да извади от наследството на своята генетична памет.
Не само бирата задейства новото влияние. То бе силно и злочесто.
Подмамена от подобна усложнена хормонална активност, Елизабет Шеста добави допълнително завъртане на задницата си с всяко яйце, което снасяше, и някак затрудни напредъка си.
В началото нейните прислужнички се обезпокоиха, но тъй като царицата им не изглеждаше раздразнена или болна, скоро последваха примера й и бързо се приспособиха към новия, по-бавен ритъм.