Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Bees, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Михайлова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сара-Кейт Линч
Заглавие: Сватбени пчели
Преводач: Мария Михайлова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Слънце“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: новозеландска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 5.08.2014
Редактор: Гергана Михайлова
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-742-207-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318
История
- — Добавяне
4.
Тео не можеше да прогони Шугър от ума си.
Всеки път, когато се отвореше празно пространство в мисленето му, тя го запълваше, доплуваше и го питаше дали е добре, вдигайки поглед към него с големите си кафяви очи.
Всичко се беше случило толкова бързо: старецът, който го събори; съдбоносната, почти разпаднала се телефонна връзка и необикновената жена, която им се притече на помощ.
— Шугър[1] — беше произнесъл името й на глас по време на среща и секретарката му подаде пакетче с подсладител.
Коя съвременна жена би се казвала Шугър? Коя съвременна жена би помогнала на смачкан стар непознат да се надигне от уличното платно? Би се притеснявала от ругатни? Би използвала думата „ругатни“? Би се появила внезапно в живота му точно когато почваше да си мисли, че му липсва нещо… голямо и истинско?
А после, когато ръцете им се докоснаха, се появи и онзи наелектризиран пукот, който мина през цялото му тяло. Тео никога преди не бе изпитвал нещо подобно.
Беше се вгледала в него с тъмните очи на удивителното си лице и изведнъж всичко друго се разтопи, и той едва ли не забрави собственото си име.
Теодор Люис Фицджералд, от Барланарк, Глазгоу, Шотландия.
Шугър.
Мисълта за нея го преследва през цялата сутрин, докато напъваше мозъка си да се сети за фамилията й, за да я потърси в Гугъл. Спомняше си точната извивка на челюстта й, кривината на миниатюрната вдлъбнатина по средата на горната й устна — нея също я помнеше.
— Шугър, Шугър, Шугър — хвана го да си повтаря неговата секретарка Марлина, когато влезе в кабинета му с купчина документи. — Какво ти има? Опитваш се да не псуваш или да не хванеш диабет? Подпиши това.
Думата „етерна“ все се носеше из мислите му, докато не я провери и не откри, че означава „ефирна“, което не беше съвсем точно.
Шугър беше слаба, но не безплътна. Роклята й — розова. Обувките — червени. А в косата й имаше панделка. Панделка? Възможно ли беше? Племенничката му бе надраснала панделките преди години, а беше едва на десет. Докато Шугър някъде на около трийсет, прецени той, още носеше панделка и нещо повече — отиваше й. Червена. Червена ли беше? Или розова?
Той още виждаше прекрасните й ключици, изящната падинка в основата на гърлото, нежния натиск на пищните й гърди, които се надигаха и спадаха под материята на роклята. Не можеше да престане да ги вижда.
— Днес се държиш много странно, Тео — каза Марлина, когато се върна от своя поход за кексчета в късния следобед. — Добре ли си?
— Никога не съм бил по-добре.
— Това имам предвид. Бих казала, че си весел. Малко отнесен. И освен това весел. Да не си спечелил от лотарията?
— Щях ли да седя тук, ако бях спечелил от лотарията?
— Доколкото те познавам — отвърна тя — да.
— Не е вярно твърдението, че шотландците са стиснати — каза той. — Освен това аз винаги съм весел, а и споменах ли, че днес изглеждаш особено наконтена, Марлина?
— Яж си кексчето — отвърна тя. — Десет минути чаках на опашка за моето. А за шотландците е вярно, че са стиснати и че ти невинаги си весел.
Марлина напомняше на Тео за майка му Шона, която почина преди десет години на отсрещната страна на Атлантическия океан, без Тео дори да знае, че е болна.
Не минаваше и ден, без тя да му липсва, без да му се иска тя да е от другата страна на телефона, раздаваща съвети със своя подчертан глазгоуски акцент, загрубял от цял живот пушене по четирийсет цигари „Силк Кът“ на ден. Обичаше го непоколебимо, но беше безпощадна и непреклонна, като всички барланаркски майки. И Марлина беше такава. Ето затова я беше наел, но се изненада, когато откри, че не го смята за весел.
— Поне мъничко дори не съм ли весел?
— Не — каза тя. — Обикновено не. До днес. Нещо случило ли се е?
— Всъщност, да — каза той. — Случи се. Срещнах един човек.
Марлина остави своето кексче на средата на хапката.
— Е, време беше — каза тя. — Мислиш ли, че тя е жената?
Майката на Тео също беше вярвала в „тя е жената“. „Ще разбереш, че е тя, когато я откриеш — беше му казвала Шона безброй пъти. — Без сянка от съмнение.“
— Тя определено е специална — каза Тео на Марлина. — Но как да разбера, че тя е жената?
— Просто го разбираш, предполагам. — Тя сви рамене. — Да започнем с името й.
— Шугър.
— Звучи невероятно — каза Марлина. — Трябва да се ожениш за нея.
Той никога не беше съвсем сигурен кога Марлина се шегува — още една особеност, която делеше с майка му.
— Изобщо не съм сигурен дали някога ще я видя пак — каза Тео. — Току-що се запознах с нея на улицата, а сега не успявам да си спомня фамилията й, така че не мога да я намеря във Фейсбук или в Линкедин, а не се сетих да й взема телефонния номер.
— Винаги ми подсказваш колко умно момче си, Тео. Ще го научиш. На коя улица я срещна?
— На „Авеню В“.
— Е, това е някакво начало, нали? — каза Марлина. — И е на две крачки оттук.