Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (17)

16.

Шугър израсна в Чарлстън, Южна Каролина: вероятно най-тучният от градовете градини по света. Зад всяка ограда от ковано желязо или стена с гол тухлен зид на живописния полуостров, разцъфнал между реките Ашли и Купър, се спотайваше благоуханна съкровищница от камелии, рози, гардении, магнолии, османтус, азалии и жасмин, навсякъде жасмин.

Заради неговата изобилна зеленина, разкошни увивни растения, великолепни живи плетове и балконски саксии с бонбонени цветове, съвсем не бе изненадващо, че родните синове и дъщери на града го смятаха за най-красивото място на земята.

През първите години от своето изгнание Шугър се опитваше да култивира едно или друго растение, напомнящо изобилните градински наслади, които беше изоставила, борейки се понякога с враждебни природни сили, за да нагоди лозите на недоволните орлови нокти и злопаметния сладък картоф или да отгледа пълзящо ленивче и есенна тлъстига.

В Напа Валей имаше жасмин, който растеше като плевел, и тъй като пчелите й много го обичаха, тя също си мислеше, че го обича. Но когато храстът почна да цъфти, над нея сякаш се спусна смътен, непознат облак на съжаление и щом Шугър разбра, че хубавият сладък мирис от детството й навява носталгия по дома, го изкорени и никога вече не засади нов.

От този момент нататък започна да развъжда растения, които я караха да гледа от светлата страна на живота и извличаха най-доброто от естествената среда.

В Санта Фе целият й двор беше претъпкан с различни по размер керамични саксии, в които отглеждаше розмарин и лавандула, декоративна круша и сливи, дори пипер, въпреки че той не бе особено популярен сред пчелите.

В Колорадо беше създала плодороден оазис от стари тенекиени туби за бензин и срязани варели за петрол. Отначало съседите й се отнасяха скептично, но щом увивните растения пораснаха и цветята натежаха от стъблата, а храстите набухнаха, дворчето, преди затрупано с боклуци, от грозно пате се превърна в пословичния прекрасен лебед.

За „Флорес стрийт“ Джордж намери в един строителен изкоп на Ийст Ривър няколко изхвърлени улука от ковано желязо и се уговори с Ралф, по-млад приятел на неговия праплеменник, и двама негови колеги да ги пренесат горе до 5б.

Шугър се опита да пробута някакви пари на Ралф от благодарност, но той не поиска и да чуе.

— Всеки приятел на господин Уейнрайт е и наш приятел — каза той. — Майка ми винаги казваше, че той „спасил бекона й“, когато сме били деца. Не знам как, но мисля, че е имало нещо общо с връщането на баща ми вкъщи. Така или иначе, е едно невероятно старче. И вашата врата много му харесва.

— И тя много го харесва — каза Шугър, изпращайки го с два буркана детелинов мед от Северно Айдахо.

Кацнали върху събрани стари тухли, улуците представляваха идеални сандъчета с индустриален привкус, които странно подхождаха на красивите любимци на Шугър: теменужки, лантана, върбинка и хелиотроп.

Тя постави два от улуците край дългата стена до вратата и от единия край засади увивния клематис, а от другата — лунно цвете: клематис, защото разновидността, която избра, цъфтеше в най-прекрасни пурпурни нюанси, а пък лунното цвете се разтваряше рано привечер и разнасяше божествен аромат точно когато на човек най-много му се искаше да го помирише.

Шугър изработи разноцветни карирани покривала за своята еклектична колекция от градински мебели и купи китайски фенери и наниз електрически крушки от битпазара на улица „Хестър“, а после и два доста големи градински свещника преди закриването на разпродажбата на улица „Есекс“. На един ъгъл в Чайнатаун откри даже и жардиниера, която се продаваше за двайсет долара заедно с два буркана пчелен клей. Посади и миниатюрно магнолиево дърво, което изобщо не й напомняше на онези в родната й градина, защото майка й страшно се гордееше, че нейните магнолии са най-високите на тяхната улица, а този мъничък екземпляр бе възможно най-дребничкият.

Бяха нужни няколко седмици, но благодарение на упорития й труд и на потресаващата гледка, която осигуряваше градът, покривната градинка на Шугър постепенно се оформи.

В деня, в който се върна натежала от пинтите тъмна и светла бира в „Максорли“, Шугър работи още по-упорито. Нямаше по-ефективен начин да държи ума си далеч от дразнещия спомен, че позволи на абсолютно непознат… от мъкненето на десеткилограмови торби с пръст за саксии четири етажа нагоре по стълбите. Е, тя не беше сигурна дали направеното от Тео е толкова лошо, но то не бе правилно.

Въпреки това го сънуваше. Някои сутрини можеше дори да усети вкуса му — чувство, което й се струваше доста изострено в полусънно състояние и което се притъпяваше, щом напълно се събудеше. Дъхът му бе солен, с натрапчиви карамелени нотки, които отекваха по вкусовите й рецептори дълго след закуска.

— Трябва да си избия Тео Фицджералд от ума — каза тя една сутрин на Елизабет Шеста, леко потупвайки мулча^[1] около основата на миниатюрната магнолия, за да запази влагата вътре. — Той няма място нито там, нито където и да е в живота ми.

Заниманията й в градината бяха прекъснати от почукване на вратата: беше Руби, бледа и уморена на вид, вкопчена в албума си с изрезки.

Шугър държеше под око своята болнава съседка от първия етаж и след онази почерпка се отбиваше при нея на всеки няколко дни и въпреки че Руби никога не затръшваше вратата под носа й така, както господин Макнали още обичаше да прави, не й хвърляше унищожителни погледи като госпожа Кешъл и не се втурваше край нея по стълбите като Лола, гостоприемството й често беше по-скоро хладно. Общо взето, Руби бързо се отпускаше и проявяваше повече топлота, но на Шугър винаги й се струваше, че приятелството им всеки път започва от изходната точка, затова й стана приятно, че Руби сама е решила да се отбие.

— Имам няколко нови истории — каза момичето, вдигайки албума с хилавите си ръце. — Косата да ти настръхне.

Сватбите бяха последното нещо, за което Шугър мислеше.

— Тъкмо се канех да проверя моята царица — каза тя за отвличане на вниманието. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Руби сбръчка лице.

— Какво?

— Моля?

Казах:

— Какво?

Шугър реши някой друг ден да приложи нежната си магия върху маниерите на Руби.

— Тъкмо се канех да погледна Елизабет Шеста — каза тя. — Ако дойдеш с мен отвън, ще ви запозная.

Руби се приближи и с подозрение гледаше как Шугър сваля капака на кошера.

— Не трябва ли да носиш костюм и да ги изгониш всичките с пушек?

— Всъщност имам костюм вътре, ако искаш, облечи го, но тези пчели са много послушни — обясни Шугър. — Пушекът се използва само за да ги успокои, а те поначало са много кротка компания, така че не ми се налага. Едва ли е хубаво да ти се напълни къщата с дим. Ако на нас ни се случи, се обаждаме в пожарната. Но ако предпочиташ, може да останеш вътре и да гледаш оттам.

— Не ме е страх от пчели — каза Руби, докато Шугър изтегляше една рамка, цялата покрита с пълзящи насекоми.

— Виждаш ли, покрили са всички тези уютни дупчици с восък. Във всяка от тях има по една мъничка пчела бебе.

— Къде е медът?

— Ами, още не са направили кой знае колко. В момента се организират и задействат. Когато Елизабет Шеста или Бети, както понякога я наричам, снесе още малко яйца и всичките се излюпят и пораснат, ще почнат да пълнят килийките на следващия етаж с нектар. После го изсушават, като пърхат с криле, и ето че имаме мед!

Но Руби всъщност не се интересуваше от меда; тя оглеждаше саксиите на Нейт.

— Значи познаваш момчето с морковената коса и вечно червено лице?

— Просто се изчервява, защото е срамежлив, това е.

Руби сви рамене.

— Какво отглежда в тези мънички саксии?

— Засадил си е почти всички подправки — каза Шугър. — И щом пораснат, ги откъсва и приготвя нещо вкусно с тях. Онази вечер направи такава мароканска агнешка яхния — боже мой, само от мириса й се побърках и почуках на прозореца му, за да разбера каква е. Готвеше я в най-малката и сладка тенджерка на света, а после сервира яденето с кускус. След това ходих да гледам Мароко на картата, за да съм наясно откъде идва тази божествена гозба.

— Вие да не би да сте гаджета? — попита Руби.

— Божичко, не! Той е много млад за мен. А и съвсем наскоро се запознахме.

— Не е нужно да познаваш някого отдавна, за да ти стане гадже. Понякога се получава веднага. В историите от албума ми постоянно се случва.

Шугър се покашля.

— Е, не съм голям специалист по въпроса, защото аз с гаджетата по принцип не се спогаждам особено.

Руби я изгледа.

— Аз и гаджетата по принцип също не се спогаждаме особено — каза тя. Всъщност никога не бе имала гадже. Дори не бе стигала до такава вероятност.

— Открих, че при пчелите животът изобщо не е чак толкова заплетен — обясни Шугър. — Сега да видим къде ми е царицата? — Тя извади още една рамка, отрупана с доста повече пчели, и внимателно я завъртя в ръцете си, търсейки Елизабет Шеста.

— Как я различаваш от другите?

— По-голяма е от тях и излъчва някак по-висока класа, точно като истинска царица. Обикновено не ми е трудно да я забележа, но… виж, ето я — Шугър посочи Елизабет Шеста, кацнала наполовина вътре, наполовина извън пилото. — Виждаш ли, по-дълга е от останалите, въпреки че е трудно да се различи от мястото, на което е застанала. — Шугър зачака Бети да снесе яйцето си и да се премести на следващата килийка, но Бети не го направи.

— Хм, това е странно — каза Шугър. — Бави се с това яйце. Май е най-добре да не я притеснявам.

Тя плъзна рамката обратно в кошера и пак сложи капака.

Руби се настани на една от карираните възглавници, прегърнала своя албум, с тъжен, но изпълнен с надежда поглед, сякаш желаеше да не иска това, което искаше. Пчелите очевидно не я въодушевяваха като Шугър, а това, от което Руби имаше нужда, според Шугър беше тъкмо тонизиращо средство. В стремежа си да помогне, щеше да й се наложи да погълне още дози сватбено блаженство от прословутия албум.

— Така, какво ще кажеш да направя малко чай с лед? — предложи тя. — А ти ще ми прочетеш някоя от твоите истории.

— Какво има в чая с лед?

— Само чай и лимон, вероятно цялата кана не съдържа и половин калория.

— Окей — каза Руби.

— Просто окей?

— Ами какво друго трябва да има?

— Понякога е хубаво малко да се подслади.

— Подслаждането изобщо не ми допада — каза Руби.

 

 

Шугър остави нещата така, но когато приготвяше чая, добави половин чаена лъжичка джаксънвилска охра вътре, защото, ако Руби имаше нужда от нещо, то беше подсладител. Медът бе едва доловим, но и леко тръпчив и Шугър знаеше, че танинът на чая и киселината на лимона ще прикрият вкуса му.

Беше сигурна, че е видяла как бузите на Руби добиват лека руменина, докато пиеше. Все едно да гледаш как клюмнало цвете почва да укрепва и да цъфти след проливен летен дъжд.