Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (3)

2.

Руби Портман гризна мъничко парче от оризовия крекер, докато гледаше как момчето с белия цветарски микробус паркира нескопосано пред жилището й. Беше го видяла да изпада в нервна криза малко по-рано, след като не успя да се вмести на свободното място отсреща на улицата и със заешки подскоци стигна до края на „Флорес стрийт“. Момичето вътре прилича малко на милосърдна сестра, помисли си Руби. Или на монахиня, но монахиня кинозвезда, не, не комедийна, а от типа старовремска кинозвезда монахиня, спасяваща сирачетата. Заради лицето й. Беше открито, свежо и излъчваше щастие. Имаше и лъскава тъмна коса, вързана отзад на опашка.

Руби продължи да я наблюдава, докато жената слизаше от микробуса. Носеше розова лятна рокля без ръкави и равни червени обувки с връзки, а на опашката й имаше червена панделка. Монахините вероятно не носят панделки и червени обувки и нямат дълги, стройни боси крака, помисли си тя.

Отдръпна се от прозореца и погледна надолу към собствените си крака. Бе обута в скъпи дънки и облечена с пуловер, купени от нейната майка, но и двете не й стояха много добре. Дори балетните пантофки изглеждаха нелепо на краката й.

Руби прехапа устна и загреба тънката си руса коса нагоре, завързвайки я на главата си с шнола. Цялото й тяло всъщност беше една шега на природата. Абсолютна шега.

Внимателно върна късчето оризов крекер обратно в чинията до другите късчета, така че пак се оформи почти цял крекер. Вече не искаше да яде. Дъвченето я разсейваше. Освен това, ако не го изядеше сега, можеше да копнее да го изяде по-късно. Или още по-късно.

Придърпа стола си по-близо до прозореца, като се скъта зад плюшените завеси с цвят на бургундско вино и техните златни пискюли. Руби не можеше да понася тези завеси. Не можеше да понася никоя от мебелите с прекалено надути цени в жилището си, всичките избрани от майка й: диванът с извити облегалки и съответстващите кресла, писалището, масата за хранене с нейните шест стола. Шест стола! Никой никога не беше сядал на нито един от тях.

Картините на стената също не бяха по неин вкус. Дори не искаше картини. Ако зависеше от нея, би предпочела чисто бели стени без никаква украса, а не тези тъмночервени и зелени нюанси като в старовремските градски библиотеки.

Съвсем същите вещи и картини изпълваха апартамента на майка й в Горен Ийст Сайд и Руби нямаше представа защо е решила да ги повтори и тук. Едва ли искаше дъщеря й да мисли, че още си е вкъщи. Харесваше й, че Руби е далеч от Горен Ийст Сайд, също толкова, колкото и на Руби й харесваше, че не е там.

Момичето самоˋ намери този апартамент преди една година, след като видя реклама за него на дъската за обяви на пазара зад ъгъла. Беше изскочила навън след скандал с майка си, толкова яростен и злобен, че Руби отиде от Източна Осемдесет и втора улица до парка „Томпкинс Скуеър“, без дори да забележи къде се намира.

Бе звъннала веднага за апартамента и смахнатата Лола, която живееше на горния етаж, й показа жилището само след час. После Руби извървя пеша целия път обратно до вкъщи и помоли майка си да й позволи да се премести там. Не можеше да си плаща наема сама, разбира се, никога не успяваше да се задържи на работа за повече от един-два месеца и майка й се беше уморила от нея, Руби го знаеше. И защо не? Руби също се чувстваше уморена от себе си. И въпреки че не беше напълно независима, след като друг й плащаше сметките, сигурно бе, че поне за малко няма да се дърпат за косите.

Разбира се, майка й се ужаси, че ще живее в „Алфабет Сити“. Някога, когато била на възрастта на Руби, кварталът бил пълен с наркомани, сводници, крадци и убийци. Но онова, което я убеди накрая, бе налудничаво ниският наем и самият апартамент, солиден и просторен. И свободен.

Отне й известно време да свикне единствено със собствената си компания, но Руби вече чувстваше, че е почти готова, почти достатъчно добре, за да започне да търси работа и да стъпи на краката си. Почти.

Навън шофьорът на микробуса и жената разтоварваха багаж от задната част на колата. Жената държеше нещо като хладилна кутия, а мъжът носеше куп ярко боядисани квадратни дървени сандъчета. Не приличаше на човек, свикнал да носи купчини сандъчета. Имаше дори ръбове на дънките, сякаш ги беше гладил.

Двамата се запътиха право към блока, затова Руби пак се дръпна от прозореца, опъна дългите си ръкави надолу и изцяло покри ръцете си. Зъзнеше, въпреки че навън беше съвсем хубав ден. Винаги й беше студено.

Един от малките „пентхаус“ апартаменти от известно време стоеше празен, тя го знаеше, затова не биваше да е толкова изненадана, че някой се нанася. Но въпреки че подобна мисъл изглеждаше неразумна, някак си инстинктивно Руби бе допускала, че ще знае кога ще се случи това и че тя ще вземе някакво участие. Разбира се, след като майка й плащаше наема, Руби дори не знаеше кой е хазяинът.

Все пак не бе сигурна дали иска в блока й да живеят монахиня и човек, който си глади дънките. Тъкмо беше посвикнала с рижавия здравеняк, който обитаваше другия малък апартамент на покрива, а той живееше там вече повече от шест месеца. Не че беше говорила с него, но все пак го мяркаше от време на време и макар това да не я дразнеше толкова, колкото в началото, въпреки всичко я дразнеше.

Тя пак се приближи до прозореца в момента, в който някакво противно хлапе на скейтборд профуча толкова бързо и непосредствено до жената с розовата рокля, че я завъртя. Жената само се вкопчи в кутията си и се засмя. От по-близо Руби успя да види колко е хубава, колко деликатни са чертите на откритото й лице, колко големи и ясни са очите й. Изглежда приятна, изненада се Руби от собствената си мисъл. Рядко мислеше подобни неща за когото и да е.

Жената продължи да се смее и да оглежда умилително нелепите балони на смахнатата Лола, сякаш „Флорес стрийт“ не беше най-неприятното място на света, където можеш да откриеш такава колекция, а смахнатата Лола не беше най-неприятният човек, който я притежава.

Е, ако се нанася тук, съвсем скоро ще разбере колко много си просят нападение с кука за плетене тези балони, помисли си Руби.

Зачуди се дали носачът на кутии е гадже на жената. Не си подхождаха кой знае колко, въпреки че и двамата изглеждаха горе-долу на една възраст; по-големи от нея, но по-млади от майка й. На около трийсет и пет може би? Със сигурност ще бъде по-добре да не слагат бебе в тоя ван. Смахнатата Лола беше отказала целия „Алфабет Сити“ от бебета, вероятно завинаги, заради прохождащия си син, който никога не преставаше да грачи. Ако се появеше още едно като него в блока, щеше да се наложи Руби да застреля някого. Или себе си.

Тя взе чинията си с парченцата крекери и ги покри с три слоя найлонова обвивка, после, надигайки се на пръсти и бутайки чинията колкото се може по-навътре, ги остави на най-горния рафт в кухненския шкаф. Щеше да се върне към крекерите по-късно. Сега трябваше да се оправя със стомашното си неразположение. И вероятно щеше да направи редовното си упражнение с тежести на ръцете днес, след като го беше правила само веднъж предишния ден. А после може би щеше да иде пеша до пазара за органични продукти на „Ийст Хюстън“, за да купи малко киноа, защото прочете в интернет, че това е новата суперхрана. Или пък можеше да отиде до магазина „Органични храни Челси“, намиращ се на по-удобно място — зависи колко дълго се проточеше упражнението й.

Навярно шофьорът на микробуса и щастливата жена се бяха запознали покрай букетче цветя, помисли си тя. Първият съпруг на жената е умрял и шофьорът й доставил цветята, а после се влюбил в нея. А може би жената е работила в магазина, а той е бил момчето за доставки и след като години не са признавали един на друг чувствата си, една нощ са се пресрещнали в охладителя за цветя, всичко е излязло наяве и ето ти сега.

И по-глупави неща са се случвали.