Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (14)

13.

Ако имаше място, на което Шугър се чувстваше наистина уютно, то беше сред множеството от хора, на които тепърва им предстои да открият радостта от добрите обноски.

В началото, когато побягна от Юга, изпълнена със срам и угризения заради собствената си непростима грубост, се оказа напълно съкрушена от липсата на любезност, проявявана в света, който не познаваше. На потъналия в зеленина полуостров Чарлстън, в Южна Каролина, където беше родена и отгледана, хората още казваха „моля“, „благодаря“ и „извинявай“, дори и да се намираха под въздействие на наркотици, дори и да насочваха пистолет към теб, искайки съдържанието на портмонето ти. Но поˋ на север се случи първото от многото последвали грубиянски сътресения — грубиянски е точната дума — и тя откри, че вежливостта не струва почти нищо.

Докато не се оказа откъсната от семейството си, бъдещето, дома и приятелите си, Шугър нямаше представа колко е важна за нея обикновената учтивост. Всъщност изобщо нямаше представа какво е важно за нея. През тези първи мрачни месеци обаче имаше предостатъчно време да отправи сериозен, тежък поглед към себе си, към онова, което беше в душата й. Там нямаше кой знае какво. Макар че наличното значеше много.

Имаше своите добри обноски. И своите пчели.

Бе наследила и двете от дядо си: най-важната и устойчива фигура в нейното минало, отдаден пчелар, който се грижеше за добрите маниери повече от всичко. „Няма значение, че никой друг ги няма — беше й казал веднъж той. — Стига ти да ги имаш. Ето така въздействат добрите маниери. Отнасяй се с другите така, както искаш да се отнасят с теб. Вежливият човек с добри обноски е мил, независимо какво правят всички останали. Но добрите обноски правят света по-добър, Шугър Хъни, можеш да ми вярваш. Затова никога недей да забравяш своите, обещаваш ли?“

Беше обещала и наруши обещанието си само веднъж; и докато пътуваше из страната година след година, грижеше се за пчелите си и събираше техния мед, се стараеше да разпространява добрите си обноски колкото може повече, за да компенсира тази единствена простъпка.

Смяташе, че тъкмо това би искал дядо й. И никак не беше трудно да внася подобрение, когато отправната точка беше толкова ниска.

Където и да отидеше — в Калифорния, Колорадо, Вашингтон, Пенсилвания, Върмонт или навсякъде другаде — никой не беше толкова вещ в добрите маниери, колкото нея.

И „Флорес стрийт“ 33 определено не правеше изключение.

— Наистина вярвам, че Джордж може да помогне да направим този свят по-добро място — каза Шугър на Елизабет Шеста, след като го придружи надолу по стълбите и го изпрати да си върви. — А аз знам точния начин да накарам всички да се съгласят с мен.

Наричаше се солидна почерпка.

Много рано на следващата сутрин Шугър чу своя съсед от апартамент 5а да шумоли из саксиите си. Тя се пъхна в халата и отиде с шляпане до френските врати, отваряйки ги само колкото да подаде носа си навън и да улови аромата на масло, брашно, захар, яйца и гореща фурна, чиято магия безспорно действаше.

Слънцето изгряваше, плисвайки розови като захарен памук лъчи по линията на хоризонта; сенките на ранното утро се стелеха по околните покриви като пръстите на Доктор Сюз по разкривени клавиши на пиано.

Шугър остана така за малко, вдишвайки мириса на града, сладкиша и щастливата си съдба, предоставила й възможността да изживее такъв възхитителен момент.

Успя да види, че зад завесите на 5а някой се движи из мъничкия апартамент.

Тя се измъкна на терасата, прошепна на пчелите си набързо „Добро утро“ и застана с лице към прозорците.

— Тук е Шугър Уолъс от апартамент 5б, точно до вашия — каза тя. — Поканих всички от блока на почерпка и само исках да разбера дали сте получили бележката, която ви пъхнах под вратата.

Фигурата престана да се движи и шумно подсмръкна.

— Напълно ви разбирам, ако предпочитате да останете насаме със себе си, но има един малък въпрос, който трябва да обсъдя с вас лично, ако нямате нищо против.

Фигурата се приближи и отново подсмръкна.

— Работата е там, че трябва да ви запозная с пчелите си; така е учтиво да постъпя, защото те живеят дори по-близо до вас, отколкото до мен.

Подсмърчане.

— Това са моята царица Елизабет Шеста и нейните поданички. Засега още не толкова много, но майката увеличава тяхната численост и бих искала да преместя кошера малко по-близо до вашите саксии, ако сте съгласен.

Подсмърчане.

— Искате ли да ви дам кърпичка? Вътре имам цяло чекмедже, пълно със салфетки.

Фигурата отново се раздвижи, после завесата се отметна само колкото да се появи ръка, държаща кошничка, пълна със сладки.

— За мен ли са? — каза Шугър. — О, нямаше нужда да се безпокоите! — Тя взе кошничката и улови ръката, която я държеше, преди човекът да я дръпне обратно.

Беше здрава ръка на млад мъж. Работник, помисли си Шугър, вероятно рижав.

— Приятно ми е да се запознаем, господин…?

— Нейт — каза той, подсмърчайки отново. — Просто Нейт.

Той дръпна ръката си и остави завесата да се спусне.

— Пчелите не ми пречат — проговори той иззад пердето. — Обичам пчели.

— А почерпка?

— Не.

— Не? Не обичате или отговаряте „не“ на поканата?

— Обичам, но не.

Не е толкова нерешителен, а чисто и просто срамежлив, помисли си Шугър. Тя можеше да се справя със срамежливи хора.

— Ами, тогава просто стойте там — каза му. — Така или иначе, би трябвало да чувате всичко.

Не беше сигурна дали изобщо някой от другите съседи ще се появи, въпреки че предната вечер пъхна покани под всички врати, обещавайки храна и торбички с изненади, които да си занесат вкъщи.

— Всички обичат торбички с изненади — каза тя на пчелите си.

Както се оказа, госпожа Кешъл бе една от тях. Тя пристигна един час по-рано.

— Не искам този стар доносник Макнали да офейка с повече торбички, отколкото му се полагат — каза тя, изтиквайки Шугър от вратата, и заразглежда апартамента. — Освен това, искам да се уверя, че санитарните съоръжения са правилно почистени. Леглото е изпънато и с подпъхнати завивки като в болница. Приятна гледка.

— Желаете ли кафе или чай? — попита Шугър.

— Предполагам. Значи ти харесва този оранжев цвят? — кривият показалец на госпожа Кешъл посочи стената.

— Харесвам този оранжев цвят, да, така излиза, макар да не съм сигурна, че аз самата бих го избрала. По-скоро бих казала, че всеки ден си давам сметка колко е приятно изненадващ.

— О, ти си от онези — каза госпожа Кешъл, като прикова в нея кръгло, светещо оченце.

— От кои?

— Онези с наполовина пълната чаша. И преди съм срещала хора като теб, затова нека ти кажа: изненадващ просто замества думата потресаващ. Мислиш, че не решавам кръстословици ли? А потресаващото никога не е хубаво. Момчето, което ти помогна с преместването, гадже ли ти е?

— Не, нямам гадже.

— Да нямаш гадже момиче?

— Не, и гадже момиче нямам. Ами вие?

— Какво аз?

— Имате ли гадже — момче или момиче?

— Занасяш ли се с мен? Момичетата гаджета не бяха измислени, когато аз се котирах, а момчетата гаджета, от опит знам, не са нищо повече от торба с месо и кокали, които само седят и чакат да се превърнат в съпрузи безделници, за да изцедят от теб радостта от живота. Двайсет и три години си имах такъв и нямам намерение да се сдобивам с друг.

— О, много съжалявам, че сте имали толкова лоши преживявания — каза Шугър, мислейки, че трябва да се постарае да не настанява госпожа Кешъл до Руби.

— Разведени сме вече от двайсет и седем години — продължи госпожа Кешъл, като презрително махна с ръка и последва Шугър на терасата. — Въпреки че почти не минава секунда, в която да не ми се иска да е мъртъв или, сещаш се, трайно обезобразен. Пчели! — каза тя, стрелвайки поглед към кошера.

На лицето й се прокрадна усмивка.

— Харесвате ли пчелите? — попита Шугър.

— Баба ми е гледала, някога в Унгария. Говореше за тях, сякаш й бяха деца.

— Тук също ли отглеждаше?

— Тя не живя в такъв кокетен панорамен апартамент! Въпреки че според мен нейният беше по-голям. Не, никой не гледаше пчели в града по онова време. Но веднъж я заведох в Бруклинската ботаническа градина — ходила ли си там? — и да не мислиш, че се впечатли от лалетата, розите или цъфналите рододендрони? Не. Интересуваше се само от пчелите. Почувства се щастлива, а Бог ми е свидетел, нейната чаша почти винаги беше съвсем празна.

Притихналата атмосфера на покрива внезапно се разтърси от идването на Лола и Итън.

— О, гадост — каза госпожа Кешъл. — Трябваше ли да каниш и продавачката на балони?

— Поканих всички от блока — отвърна Шугър.

— Тогава ще трябва да ми сипеш кафето в бурканче — сопна се госпожа Кешъл. — Не искам да съм около тях прекалено дълго.

Лола изглеждаше уморена и недоверчива, макар че малко се отпусна, когато Шугър взе Итън направо от ръцете й и я заведе на терасата да седне с госпожа Кешъл на масата, на която беше наредила своя меден кейк, сладките на Нейт, свежи малини и боровинки, сметана и кани чай с лед.

После Шугър отведе момченцето обратно вътре и бързо прегледа ушите и гърлото му. Искаше да провери дали синусите му не са възпалени заради алергии и му извади парченце пчелна пита от хладилника.

— Еха, изглежда, тя накара хлапето да млъкне поне веднъж — каза госпожа Кешъл почти любезно.

Лола отвори уста да се заяде в отговор, но вместо това просто посегна за сладка и тупна на мястото си. Въпреки топлото утринно слънце тя носеше пухкаво елече с флуоресцентно зелен цвят, а косата й беше вързана на опашки. Обличаше се като много по-щастлив човек.

— Дадох му малко пчелна пита с мед — каза Шугър, като доведе Итън обратно на масата. — Надявам се да нямаш нищо против. Малко е лепкав, но пък е много вкусен и е мой, така че знам точно какво има в него, тоест само хубав, старомоден пчелен еликсир.

Итън извади парченцето от устата си и се усмихна на всички.

Лола остана със зяпнала уста.

— Можеш да му даваш каквото си поискаш, ако ще се държи така.

— Децата са много сладички, когато не пискат — каза госпожа Кешъл.

Нежно почукване на вратата възвести пристигането на Руби, но когато Шугър отвори, и двете едва не паднаха, съборени от господин Макнали, който си проби път направо към терасата, без дори да спре и да поздрави.

— Трябваше да се досетя — каза той на госпожа Кешъл, като грабна една сладка и я отхапа, преди да е седнал, пръсвайки трохи навсякъде. — Има ли шанс за безплатно похапване, ти винаги си там.

— Защото ти пък си седиш вкъщи с ръце в джобовете — сопна му се в отговор госпожа Кешъл.

— Това звучи отвратително — каза Лола.

— Ти пък коя си? — попита я господин Макнали.

— Аз съм Лола от втория етаж.

— А това е Руби от първия — обади се Шугър. — Извинявайте, мислех, че вече се познавате.

— Познавам него и това ми е предостатъчно — каза госпожа Кешъл.

— И аз за съжаление я познавам.

— Добре тогава — намеси се Шугър, усещайки, че скоро ще почнат да се разменят удари — преди да ви обясня специалната причина, поради която поканих днес всички ви тук, тези красиви сладки са приготвени от Нейт, който живее в апартамент 5а, но не може да присъства тази сутрин.

— Това да не е едрият с червената коса? — попита Лола.

— Знам само, че наистина е прекрасен пекар и има хубав глас. Нали сладките му са възхитителни?

Всички, освен Руби, която дори не можеше да погледне лакомствата, се съгласиха.

— Освен това искам да съм сигурна, че никой от вас няма нищо против да гледам пчелите си тук горе.

Погледът на господин Макнали зашари по покрива и кацна на кошера. Изражението на съседа сякаш се смекчи и Шугър за миг съзря лицето му такова, каквото вероятно е било, преди да го завладеят старостта и гневът.

— Мед върху овесената каша. Ето това се казва угощение.

— Разрешено ли ти е да гледаш пчели тук горе? — попита Руби.

— Разбира се, миличка! Приличам ли ти на човек, който би нарушил правилата?

— Приличаш на Джули Андрюс в „Звукът на музиката“ — каза госпожа Кешъл. — Но с по-хубава коса. Вече съм готова да пийна кафе.

— Значи всички сте съгласни за кошера? — попита Шугър и всички кимнаха. — В такъв случай кафето веднага пристига. — Тя се усмихна точно когато се чу още едно силно почукване на вратата. — Въпреки че преди това има още един човек, когото искам да ви представя.

Съседите й се спогледаха, преди Шугър да отвори вратата. Доколкото знаеха, всички вече се бяха събрали, освен Нейт, който нямаше да идва.

— Това е Джордж Уейнрайт — викна Шугър от входа, докато другите надничаха, и видяха Джордж, застанал на прага, вкопчен и с двете си ръце в касата. — И няма да остане, защото страда от световъртеж и предпочита партерния етаж, където ще го виждате от сега нататък. — Тя даде на Джордж сладка и го запозна с другите си гости.

— Приятно ми е — каза Джордж. — И благодаря, че ме покани. Но ако нямаш нищо про…

— Нямам, Джордж. Само набързо, как е кракът ти?

— Стана чудото, което ти обеща.

— Е, всички имаме нужда от чудеса — отвърна Шугър. — Ще се видим ли долу?

— Разбира се. Приятен ден.

Тя затвори вратата и се обърна към гостите си.

— Кой пък беше този? — поиска да знае госпожа Кешъл.

— Беше нашият нов портиер — обясни Шугър, изнасяйки каната с кафе, и започна да го налива в чашите.

— Нашият портиер? — повтори господин Макнали.

— Да — каза Шугър, предлагайки му още една сладка, която той прие. — Горкичкият е роден за работата на портиер, но временно няма такава, защото е бил заменен от охранителна камера. Затова му казах, че може да стои на нашата врата. Надявам се, че никой от вас не възразява. Нахално е от моя страна, че сама взех решение, знам и съжалявам, но няма да струва нищо. А долу вратите са две и двете много трудно се отварят — забелязали ли сте? Особено ако носиш багаж.

— Ти не си наред, да знаеш — каза госпожа Кешъл. — Това е „Алфабет Сити“, не ти е „Тръмп Тауър“. Тук не използваме портиери.

— А защо пък не? — възрази господин Макнали. — Да не сме по-лоши от онези в Горен Ийст Сайд?!

— Според мен сме по-свестни — обади се Руби.

— А и вратите са си тежки — добави Лола.

Госпожа Кешъл премигна.

— Може да ви помага да си носите покупките — каза Шугър. — Особено след като сте на третия етаж, който все пак е по-близо до земята.

— Аз съм за — обяви Руби.

— Това е жилищен блок, а не демократична република — сопна се госпожа Кешъл.

— Ще изхвърлиш стария човек на улицата — горчиво подхвърли господин Макнали.

— Не съм казала това. А само, че това е жилищен блок, а не демократична република.

— Значи портиерът може да остане? — попита Руби.

— Ако мнозинството решава — каза госпожа Кешъл — тогава явно да, портиерът може да остане.

— Добре, значи е уговорено — обяви Шугър, усмихвайки се през масата. — Имаме и пчели, и Джордж. Сега е време за торбичките с изненади. Направих на всеки от вас собствени специални свещи от пчелен восък. Ето, госпожо Кешъл, вашите са с аромат на роза, господин Макнали — вашите са с розмарин, Лола, твоите са с лайка…

Двамата старци я изгледаха така, сякаш се е побъркала.

— Руби и Лола, за вас имам също и балсам за устни — продължи Шугър — и малко крем за ръце за госпожа Кешъл, понеже забелязах какви прекрасни нокти има.

Въпреки комплимента старицата изглеждаше объркана.

— Опекла съм и от моите любими бисквити с лимон и мед — бързо добави Шугър — в случай че някой иска и от тях.

— Може да задържиш крема за ръце — каза госпожа Кешъл, сграбчвайки торбичката си. — Но искам бисквитите, а ще взема и свещите на Макнали. Ще вземе да изгори блока до основи и после къде ще се денем?

— Направих допълнителни — каза му Шугър, след като госпожа Кешъл си тръгна.

— Приготвих бисквити и за теб, Лола — добави тя.

— Не мога да повярвам, че имаме портиер — обади се Руби. — Толкова е приятно.

След като всички си тръгнаха, Шугър почука на открехнатия прозорец на Нейт.

— Чухте ли нещо от разговора?

— Да — отвърна той. — Имаме портиер.

Той отметна завесата и подсмръкна.

Имаше солидно телосложение, кръгло, приятно лице и гъсти медни къдрици. Не можа съвсем да я погледне в очите, но успя боязливо да се усмихне.

— И наистина харесаха сладките ми.

— Да, Нейт, миличък. Наистина. Сега наистина ли не мога да ти дам кърпичка?