Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (32)

31.

— О, супер! — каза Шугър.

— А, Шугър! — възкликна Тео.

— Тук ли живееш? — попита Нейт изпод воала си.

— Кой пита?

— Това е Нейт. Мисля, че се запозна с него у нас, преди да… така де, преди да избягаш и така нататък. Виж, Тео, не искам сега да почваш да си мислиш, че…

— Защо носи тази шапка?

Шугър и Нейт се спогледаха. Вероятно не беше най-добрата идея на света да демонстрират по този начин пчеларското було, имайки предвид, че спасяването на пчелите беше тайна мисия.

— Не може да стои на слънце — излъга Шугър, опитвайки се да заключи пръсти, без да изтърве кашона. — Като онова момче в „Шейсет минути“^[1].

— И ми призлява, когато съм отвън на улицата — каза Нейт доста сковано, макар на Шугър да й се налагаше да се опре на него за бързо мислене. — Може ли да влезем?

— Разбира се — Тео отстъпи назад и ги пусна. — С удоволствие. Добре дошли! Толкова съм изненадан. Но ми е приятно! Изненадан съм и ми е приятно, но очевидно повече ми е приятно. Какво да ви почерпя? Газирана вода, кафе, нещо друго безалкохолно?

Настана неловко мълчание, защото от изненадата Шугър остана без думи.

— Какъв готин апартамент — обади се Нейт. — И около петдесет пъти по-голям от моя.

— Може би ще ни разведеш наоколо — каза Шугър. — А после ще решим какво да пийнем.

Апартаментът на Тео, наистина петдесет пъти по-голям от този на Нейт и двайсет и пет пъти — от жилището на Шугър, имаше две спални, две бани, гурме кухня, просторно холно пространство и отделен кабинет.

Жилището беше модерно и приятно, но обзаведено някак си да пасва на човек, зарязал корпоративното право, за да носи хавайски ризи. В единия ъгъл действително имаше палма, въпреки че служеше и като баскетболен кош, а в другия край стоеше пинбол машина. Но имаше и удобен стар диван с протрита кожа, лавици, провиснали от книги — повечето щателно изчетени, с меки корици, а освен това — рисунки на стената, за които Шугър допусна, че са на племенницата му. Поне се надяваше да е така.

— Никога ли не ти се приисква да излезеш навън? — попита тя.

— Не особено — отвърна Тео. — Ние, шотландците, не сме известни с култови практики, боготворящи слънцето. В Шотландия нямаме кой знае колко слънце, но аз пък имам покривна тераса, на която се излиза по стълбите, намиращи се до банята за гости.

— Имаш ли горещ шоколад? — моментално попита Шугър. — От онзи, истинския, за който вариш млякото, а после го смесваш с какаото и после чакаш няколко минути да достигне идеалната температура за пиене?

— Ами, може би, някъде — каза Тео. — Искаш ли горещ шоколад?

— Много бих искала — отвърна Шугър — и ако нямаш нищо против, свари млякото наистина бавно, така го предпочитам. Нали, Нейт?

— Да, аз също — каза той. — Макар че виждам, имаш машина за еспресо, така че и по едно капучино ще е добре. Както и горещ шоколад. Просто за всеки случай.

Шугър му се усмихна, щом Тео почна да отваря шкафовете, за да търси необходимите продукти.

— Моля да ме извините, момчета — каза тя. — Ще ида да използвам тоалетната.

— Искаш ли да оставиш кашона тук? — попита Тео.

— Не, трябва да го взема с мен — отвърна Шугър, търсейки подходящо извинение. — Котенцето ми е вътре. — После се втурна зад ъгъла, подмина тоалетната и тръгна нагоре по тясна стълба, преди да отвори подсилената врата и да излезе на покрива на Тео.

— Елизабет Шеста! — каза тя, щом стигна до статуята, около чийто лакът още пребиваваха пчелите й, слава богу, скупчени в своята подвижна кръпка. — Какво правиш тук, по дяволите?

Шугър се обърна да погледне през празното пространство към своя покрив, към пищния оазис от зеленина, който тя и Нейт бяха създали насред безразборния градски лабиринт. Защо царицата й ще иска да дойде тук, върху скучната, гола тераса на Тео, и да се настани върху едрата бронзова ръка, след като винаги е била толкова щастлива в градината на Шугър, където живееше заобиколена от нектар, цветен прашец и старовремска пчеларска гостоприемност?

Често, когато пчелите се рояха, кацваха върху клона на някое дърво, който можеше да се разклати или отсече, но в случая със статуята на Тео Шугър трябваше да използва ръцете си, за да изтръска нежно пчелите и те да паднат в кашона. За късмет те се отрониха на удобни купчинки и тя ясно видя, че в последната се намираше и Елизабет Шеста.

— Не разбирам — каза Шугър. — Ти дори не оказваш съпротива. За какво е всичко това?

Не за първи път й се искаше пчелите да могат да говорят.

— Грижа се за теб, нали? Знаеш колко много се старая. Без теб съм загубена, Елизабет, особено в момента. Наистина съм загубена.

Тя залепи с тиксо кашона и пак слезе в апартамента на Тео, отваряйки и затръшвайки вратата на банята за гости, когато мина отново покрай нея.

— Извинявай — каза Шугър, здраво стискайки кашона. — Не се чувствам много добре, изведнъж ми прилоша. Имаш ли нещо против да пропусна горещия шоколад и просто Нейт да ме заведе вкъщи?

Лицето на Тео посърна, а тя решително пренебрегна максималната мощност на опъването на тетивата на сърцето си. Просто нямаше време да мисли за усложненията, които засягаха както нея, така и него.

— Но ти дойде да търсиш мен — последва я Тео до вратата. — Нали? Надявах се, че може би си намерила сили в сърцето си да ми простиш.

— Не, не затова съм тук. Просто исках да проверя нещо и вече го проверих, така че можем да си ходим.

— А пък и не ти е добре — подсказа й Нейт. — Нали помниш?

— Проверила си нещо в банята за гости? Чакай, Шугър, моля те, просто ми кажи какво има, за да мога да го оправя. Мога да променя банята за гости. Мога да я преместя. Да я запечатам завинаги. Моля те! Само ми кажи какво мога да направя. А и, Нейт, не трябва ли ти да носиш котенцето, след като Шугър не се чувства добре?

Нейт покорно посегна към кашона, но Шугър го притисна към гърдите си и изчака Тео да отвори вратата.

— Ходих да говоря с алерголог — каза той, леко докосвайки я по рамото. — Това имах предвид, като ти изпратих балоните. Обясних му за теб, за… знаеш, пчелите, за онова, дето едва не умрях, и той ми каза, че вече е по-различно. Според него сега вероятно не бих умрял, не и ако нося една нова шведска джаджа. Чакай, не си тръгвай — ще я донеса! Искам да ти я покажа.

Шугър усещаше мястото, на което той я докосна, сгорещено под фланелката и откри, че непоколебимото й становище по отношение на Тео изведнъж става опасно нестабилно. Опита се да си спомни онова чувство в стомаха си от мига, в който Тео избяга от нея на вечерното парти, защото подобно чувство дълго време я предпазваше да не повтаря една ужасна грешка. Но въпреки всичко долавяше единствено непознатото усещане, завладяло я изцяло от целувката на Тео в кухнята. Шугър трябваше да забрави тази целувка.

— Хайде, да се махаме — каза тя на Нейт, но той поклати глава точно когато Шугър зърна образа си в огледалото на антрето и видя в какво състояние е външният й вид. Майка й би я удушила с въже, че е посетила нечий чужд дом в такова състояние. Това беше деликатен въпрос, за който Шугър не искаше Тео да го е грижа особено много, защото, ако го беше грижа, тя би се почувствала покрусена.

Преди да успее да жонглира с кашона пчели, за да отвори вратата обаче, Тео се върна с бял предмет, голям колкото тебешир.

— Това е нова противоалергична шприц ампула. Ако я нося със себе си през цялото време, тогава изобщо няма да ми се наложи да стигам до болница. Така де, ако съм ужилен. Това значи, че мога да ти идвам на гости.

На хубавото му лице много повече му отиваше да е озарено от надежда, отколкото да е унило. Очите му се бяха прояснили, току да се усмихне. Забрави целувката, каза си Шугър. Забрави целувката.

— Благодарим ти за гостоприемството, Тео, а пък и сапунът ти в тоалетната за гости е направо прекрасен, но няма да ми идваш на гости. Опита се да ме напиеш, помниш ли? Първо ме дебнеше, после ме заряза. Така че, извинявай, но говоря сериозно, когато казвам, че повече никога не искам да те виждам.

Очите на Нейт се ококориха под мрежата, а усмивката на Тео пак се стопи.

— Но ти дойде тук — каза той.

— Съвсем различно е и не е свързано с това, че изобщо не искам да те виждам. Защото забраната започва от сега. — Чувстваше се все по-разтревожена и като че ли същото се случваше и с пчелите. Не можеха да стоят в кашона твърде дълго — щеше да прегрее. Шугър трябваше бързо да ги занесе вкъщи.

— Ако можеш само да ми кажеш…

— Съжалявам, Тео, но трябва да тръгваме. Нейт, миличък, може ли да отвориш вратата?

— Кухнята ти ми харесва — каза Нейт, преди да тръгне след Шугър към асансьора.

Тео гледаше как той ги поглъща двамата и му отнема Шугър за пореден път.

— За кого се мисли той, по дяволите? — негодуваше Шугър, докато се придвижваха обратно към „Флорес стрийт“. — Не може ей така да извадиш душата на човек, за да те хареса. Така не става, а дори и да ставаше, защо на своята покривна тераса не гледа нищо друго, освен един стар фикус? Да не би да има нещо против градините?

— Побърках се да мисля каква ви беше мисията, но се надявам да е изпълнена — каза Джордж, докато им отваряше вратата.

— Определено да — отвърна Шугър. — Благодаря, че попита.

Горе на покрива Нейт помогна да преместят Елизабет Шеста и подчинените й обратно в плодника, а после да поставят пълните с мед магазини отгоре. Ставаха все по-тежки от съхнещия нектар, но Шугър напълни хранилката отгоре на кошера, за да подслади пчелите. Искаше да е сигурна, че няма да се отделят отново.

— Да вземеш да свалиш това було и да ми кажеш за какво си толкова мълчалив? — попита тя Нейт, след като бяха настанили пчелите.

На Нейт мрежата наистина му харесваше. Искаше му се да може да я носи на работа. С нея се чувстваше по-самоуверен.

— Тео не ти вади душата — каза той. — Жена му е избягала с някакъв градинар, така че действително има нещо против градините. Той наистина те харесва, това е. И прави всичко, за да ти го покаже, но ти се държиш гадно.

Шугър зяпна.

— Мислиш, че се държа гадно?

— Да, определено. Не е лесно да признаеш на едно момиче чувствата си към него. Трудно е. Някои хора даже изобщо не са в състояние да го направят.

Той наистина беше най-сладкият съсед, който е имала. А бе живяла до няколко много симпатични.

— Прав си — каза Шугър. — Съжалявам. Не ми е цел да съм гадна, това е последното, което искам да бъда. Извинявам се, повече няма да се случи, но също толкова трудно е да подариш сърцето си на някого, отколкото изобщо да поискаш сърцето му, Нейт. Особено, ако си го правил преди и не се е получило добре.

— Това се отнася за всички — отвърна Нейт. — За Тео също.

— Казал ти е за жена си и градинаря?

— Казал е на Лола — уточни Нейт. — Когато купувал балоните. Не мислел, че някога пак ще се влюби, но се влюбил в теб и чак тогава се наака в гащите — извинявай, уплаши се — защото е алергичен и се държа като една голяма кокона. Така се изразил. Кокона.

— Това някакъв шотландски израз ли е?

— Шотландски израз за паникьосан човек, предполагам.

— Е, както и да е, вече няма да се държа гадно, обещавам. Но стига толкова за него, ти мислил ли си пак за работата в „Ситроен“?

Нейт я погледна през своята мрежа.

— Вече не е валидна — каза той. — А и без това нямаше да я спечеля.

— Но откъде ще знаеш, ако изобщо не опиташ? Там, откъдето идвам, на това му викат пораженческо мислене, а ти си голяма звезда, Нейт.

— Като ме питаш постоянно за това, се чувствам зле.

— О, извинявай, миличък. Само се опитвам да ти помогна.

— Не го чувствам като помощ — отвърна Нейт. — Идва ми прекалено много.

— Ах — каза Шугър.

Нейт свали булото и пак стана предишният червенокос дебеланко.

— Хм, трябва да вървя — каза той. — Чао.