Джули Кагава
Нокът (9)

9
Ембър

— Хей, Данте, летенето липсва ли ти понякога?

Моят близнак ме погледна от бюрото си и отворения лаптоп. Бяхме в неговата стая, аз се бях проснала на леглото и прелиствах списание за сърфинг, а той гледаше клипове. Прозорецът беше отворен и хладният бриз нахлуваше през завесите и носеше дъх на пясък и море. Електронният часовник на тоалетката му показваше 11:22. Късно, но аз бях твърде нервна и развълнувана, за да заспя, въпреки доста изтощителния ден. Решена да си наваксам заради вчерашната липса на вълни, следобедът завлякох Лекси чак отвъд рифа и сърфирахме до залез-слънце. Разбира се, това беше след тренировъчната сесия с дракона от ада: влачене на чували с тор около сградата цели два часа. Трябваше да се къпя половин час и да измия косата си три пъти, за да се отърва от вонята, и вече бях напълно сигурна, че моята инструкторка е намерила извънгабаритни чували просто от злоба.

Данте ме изгледа странно.

— Да — отвърна той и се извърна в стола към мен. — Понякога. Защо? На теб липсва ли ти?

— Постоянно — признах и затворих списанието. — Затова обичам да сърфирам — защото е най-близкото нещо до летенето, но пак не е същото.

— Така ли? Мислех, че е защото обичаш вълните да те блъскат в скалите и да си на косъм от удавяне — усмихна се Данте и поклати глава. — Би трябвало да започнеш с малки вълни и да стигнеш до големите. Не се очаква да се втурваш към шестметрови вълни още при първия урок.

— Калвин каза, че съм роден талант.

— Леля Сара едва не му откъсна ухото, когато разбра какво става. — Изражението му помръкна. — Но чак след като твоят вбесен брат едва не му отхапа главата, когато те извадиха от водата онзи ден.

— Нали вече казах, че съжалявам. — Отклонявахме се от темата и аз вдигнах ръце. — Както и да е, става дума, че летенето ми липсва. Много. А ти… — Започнах да си играя с края на одеялото. — Мислил ли си някога да… нарушиш правилата?

Данте се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Ами… да се измъкнем. Да намерим някое пусто кътче на плажа, където никой човек не може да ни види, и… да са Преобразим. Само за няколко минути, колкото да полетим…

— Не.

Гласът му беше рязък. Примигнах от изненада и го погледнах. Лицето му бе сериозно и угрижено, беше смръщил вежди.

— Не можем да направим това, Ембър. Никога. Кажи ми, че не си го мислиш.

Стомахът ми се сви, но само вдигнах рамене.

— Разбира се, че понякога си го мисля — отвърнах небрежно. — Това не означава, че възнамерявам наистина да го направя.

— Добре — отпусна се Данте. — Защото ако направим такова нещо и „Нокът“ разберат… — Потрепери. — В най-добрия случай ще ни върнат за повторно обучение. В най-лошия ще ни сметнат за отцепници. Като онзи дракон, когото видяхме през първия си ден тук. Не си го виждала оттогава, нали?

Изучавах една нишка от одеялото.

— Не съм.

Вината ме прободе. Мразех да лъжа брат си, но определено нямаше начин да му кажа за отцепника. Първия път, когато го видяхме, Райли изчезна и съвсем случайно на следващия ден се появиха обучителите ни. Данте не говореше за срещата на паркинга, избягваше въпроса или се правеше на разсеян. Много силно подозирах, че е направил нещо, информирал е „Нокът“ за отцепника и Райли е трябвало да изчезне от града, преди Усойниците да го погнат.

А сега, когато се върна, ме предизвика да изляза с него да летя, да не се подчиня на „Нокът“ и на техните правила. И въпреки че моят дракон направо подскочи от радост, ситуацията с Данте ме натъжаваше. Винаги бях казвала всичко на брат си, но не можех да му споделя тази малка тайна. Райли щеше да изчезне, този път завинаги, а аз нямаше да му позволя да си отиде отново.

Може би усетил настроението ми, Данте дойде при мен, седна и сложи ръка на гърба ми.

— Знам, че понякога е трудно — рече той, докато дърпах мрачно нишката. — Но няма да е вечно. Просто трябва да се радваме на времето си тук, докато можем. Не искам да рискувам да ни върнат. И… не искам да рискувам да ни разделят. Затова ще следваме правилата, нали, сестричке?

— Лесно е да се каже — измърморих аз. — Теб не те тренира садистичен дракон от ада. Обзалагам се, че никога не ти се е налагало да влачиш тухли или гуми, или чували с тор из склада, докато обучителят ти крещи да действаш по-бързо. Като че ли винаги се прибираш у дома по-рано от мен. — Погледнах го почти предизвикателно. — Какво правиш всяка сутрин?

Той сви рамене.

— Нали ти казах — отвърна някак твърде небрежно. — Скучни неща. Политика, социология. Уча имената на световните лидери, техните закони и какво ядат за закуска. Изобщо не е вълнуващо като при теб.

Разроши ми косата, макар да знаеше, че мразя това, и аз го пернах по ръката. Сборичкахме се на матрака, накрая той уви ръка около главата ми и пак ми разроши косата, докато аз ръмжах и му крещях да ме пусне.

— Ембър. Данте. — Почука се на вратата и чичо Лиам надникна, присвил очи. — Ние си лягаме — обяви той, което означаваше, че вече е точно единайсет и половина. — Пазете тишина, ако няма да лягате все още.

— Да, чичо — отвърнахме заедно и той ме погледна.

— Ембър, твоята инструкторка се обади. Иска утре да започнете по-рано от обикновено, затова си нагласи будилника с час по-рано.

— Какво? Това означава да стана в пет!

— Тогава си легни по-скоро — отвърна рязко Лиам и затвори вратата.

Отблъснах Данте, станах и прокарах пръсти през косата си. Кипях от гняв, но се страхувах, че той ще чуе внезапно ускорения ми пулс.

— Май и аз ще трябва да лягам — промърморих и го изгледах смръщена, за да скрия смущението си. — След като ще ставам на зазоряване. И не ме гледай така. Твоят обучител не те вдига толкова чудовищно рано. — Той само се хилеше без капка състрадание и ме гледаше от смачканите одеяла. Въздъхнах. — Ами ти? Ще си лягаш ли?

Данте изсумтя.

— Не знам, лельо Сара. Но ще ти кажа, когато ми се доспи, за да ми прочетеш приказка.

— О, я млъквай. — Обърнах се и отворих вратата. — Умник! Лека нощ, Туидълдум. — Тъп прякор, който му бях лепнала, когато гледахме за първи път „Алиса в Страната на чудесата“. Помня, че много ми харесаха онези двамата шишкави близнаци и започнах да наричам брат си така, за да го ядосвам. Всеки път се получаваше.

— Чакай. — Данте ме погледна престорено умолително. — Преди да тръгнеш, може ли да светнеш нощната лампа и да ми донесеш чаша вода?

Затръшнах вратата.

Къщата бе тиха, потънала в мрак. Обикновено през големите еркерни прозорци навлизаше бледа, сребриста лунна светлина, но тази нощ стаите изглеждаха потъмни и по-страховити. Прекосих на пръсти коридора до стаята си, като се уверих, че в спалнята на леля Сара и чичо Лиам не свети. При Данте още светеше, разбира се, но той нямаше да нахлуе в стаята ми посред нощ.

Затворих вратата, изключих осветлението и се облегнах за миг на стената, сърцето ми бумтеше диво. До този момент не съзнавах напълно, че ще го направя. Ще се измъкна, ще наруша вечерния час и ще се срещна с опасен дракон отцепник на самотна скала. Сега вече не се съмнявах. Райли беше казал, че не знам много неща за „Нокът“, и събуди любопитството ми, но това не бе единствената причина. Вече ми писваше от „Нокът“, от моята инструкторка, от обучението от вечните им правила. Имах нужда да летя, да чувствам вятъра под крилата си, иначе щях да превъртя.

Излязох на перваза, олюлях се за миг и скочих с тихо тупване на хладния пясък. Изправих се, залепих се до стената и поех към колелото си, което бе облегнато до ъгъла на оградата. Не можех да взема колата, разбира се, а и мястото, където отивах, беше само на осем километра. Не твърде далеч. Просто трябваше да се прибера преди изгрев.

Докато бутах колелото към ярко осветения тротоар, спрях да погледна към къщата. В стаята на Данте още светеше, но доколкото го познавах, сигурно беше залепен за компютъра. Настойниците ни си бяха в леглото, на тъмно, със спуснати завеси. Никой нямаше да ме види как се промъквам по улицата и изчезвам в нощта, за да летя с напълно непознат след полунощ.

Нали съзнаваш, че нарушаваш десетина свещени правила, Ембър.

Прогоних страха. Не, никакви колебания. Достатъчно следвах правилата им. Тази нощ щях да летя.

Поех дълбоко дъх, прехвърлих крак над колелото и поех по улицата, като усещах как съмненията ми се смаляват все повече и повече. Щом стигнах до ъгъла и къщата потъна в мрака зад мен, те бяха изчезнали напълно.