Джули Кагава
Нокът (39)

39
Ембър

Когато тръгнах към масата, Гарет още стоеше там, опрял брадичка на ръцете си и вгледан в хората. Те също го гледаха, или поне забелязах няколко одобрителни погледа към него от преминаващи момичета. Настръхнах и забързах, но Гарет като че ли не ги забелязваше, или не го показа с нищо. Изражението му, макар и зорко, не беше разтревожено като онзи ден в мола, когато гледаше тълпата, сякаш се опасяваше, че отнякъде ще изскочи нинджа. Сега изглеждаше отпуснат, но щом се приближих, на лицето му се изписа лека тревога. Тя изчезна след миг, така че може да съм си въобразила.

Явно днес си въобразявах какво ли не. Нямаше и помен от никакъв тайнствен преследвач в тълпата. Всичко изглеждаше нормално, въпреки че при толкова народ бе трудно да забележиш каквото и да било. Освен това, ако някой наистина ме наблюдаваше, какво можеше да направи тук?

— Готов ли си? — попитах. Телефонът ми лежеше на салфетката, където го бях оставила, и аз го прибрах в джоба си. Гарет се усмихна, изправи се с лекота и хвърли празната си чаша в кошчето.

— Ти водиш. Готов съм да обяздвам гигантска гъсеница, ако пожелаеш.

Една двойка мина покрай нас, видях, че момчето стиска под мишница плюшена горила, и извиках:

— Чакай, имам нов план. — Той изви вежда. — Да идем на стрелбищата.

— На стрелбищата?

Посочих към будките по пристана.

— Лекси казва, че всичко било нагласено — казах аз, докато гледах как един кльощав тип хвърля баскетболна топка в малък оранжев кош и тя отскочи от ръба. — Но можеш да спечелиш награди, ако натрупаш достатъчно точки.

— Награди?

— Да! Виж, той вероятно се опитва да й спечели плюшен пингвин. — Посочих към кльощавия, който сега ровеше в джобовете си, а едно тъмнокосо момиче го гледаше с надежда. — Но май не се справя добре. — Момчето подаде на служителя още една банкнота. — Трябва да плати за още опити.

— Значи им плащам, за да играя игра, която вероятно ще загубя. За да спечеля награда, която дори не искам.

— Така изглежда. — Сега като се замислих, наистина ми се стори много нагласено. Кристин веднъж се хвалеше, че някакъв похарчил над сто долара, докато се опитвал да й спечели огромен пудел. — Всъщност няма значение. Забрави. Не искам да похарчиш сума ти пари, за да спечелиш нещо. Да идем на виенското колело.

Понечих да се обърна, но той ме хвана за рамото. Погледнах го изненадана и видях на лицето му самодоволна усмивка.

— Защо си мислиш, че ще изгубя? — Примигнах изумена. — Ако искаш огромно плюшено животно, ще го имаш.

И той го направи. Не мисля, че пропусна и една от мишените, които се поклащаха по пластмасовите вълни, събори дори миниатюрните жаби, които носеха три пъти повече точки. Хлапето в будката изглеждаше неохотно впечатлено, докато му подаваше огромна розова мечка — най-голямата награда на стената. Гарет я прие развеселен, после се обърна и ми я подаде. Ухилих се и скръстих ръце.

— Розовото много ти отива, Гарет. Сигурен ли си, че не я искаш?

— Спечелих я за теб — отвърна той, усмихнат. — Взе ми я. Твоя е.

— О, супер. — Усмихнах се и прегърнах огромната играчка. Козината й бе мека и миришеше малко на захарен памук. — Но само ако ми позволиш и аз да спечеля нещо.

— Става.

И го направих. Съборих шест съмнително упорити кегли и спечелих малко плюшено синьо куче. (След като минах през целене на обръчи, кошове и хвърляне на стрелички, за които реших, че са ужасно нагласени.) С парите за толкова опити вероятно можех да купя три пъти тъпата играчка, но Гарет я прие, сякаш бе от чисто злато, и щастливата му усмивка ме сгря. Отново усетих странната тръпка по тила си, но не видях никого в тълпата и след няколко секунди безплодно търсене реших, че няма да се превръщам в невротичка. Нека зяпат, които и да са. Не правех нищо, от което да се срамувам.

Накрая, когато слънцето започна да се спуска над океана, седнахме един до друг на седалка на виенското колело, която се поклащаше леко, и гледахме как тълпата се смалява с издигането ни. Вятърът бе хладен и глъчката на лунапарка отслабна, щом се откъснахме толкова високо в небесата, че сякаш можехме да докоснем облаците. Драконът ми се размърда и запърха с крила, недоволен, че е под тях, вместо да се рее отгоре им. Но сега бях най-близко до небето след онази нощ с Кобалт и нямах нищо против да остана на мястото си.

Прегръщах мечето и поглеждах крадешком Гарет. Лицето му, извърнато към далечния океан, беше угрижено, а погледът — мрачен и далечен.

Примигнах и го блъснах с рамо, за да привлека вниманието му.

— Добре ли си? — попитах тихо.