Джули Кагава
Нокът (28)

28
Гарет

Трябваше да се махна оттам.

Усетих го още когато непознатият се появи. Внезапно изпитах нещо странно и непознато. Гняв и… още нещо, което ме караше да го изблъскам, макар че успях да се овладея. Усетих го отново, дори по-силно, когато Ембър призна, че го познава, и поиска да говори с него. Отидох в ъгъла да ги наблюдавам. Чувствах се зле, непонятно потиснат, докато ги гледах как танцуват. После непознатият внезапно мина зад нея, сложи ръце на кръста й и аз стиснах юмруци. Борех се с изгарящото желание да ида там и да му разбия устата.

Тогава се усетих. Какво ми ставаше? Защо ме интересуваше какво прави Ембър? Не трябваше да има значение, че танцува с друг. Не трябваше да има значение, че явно им беше добре заедно и тя понякога го гледа с потъмнели, замаяни очи. Непознатият беше просто временна пречка, нищо повече. Не беше важен.

Но усетих, че го мразя, исках да го нараня, да го разкарам от червенокосото момиче, което трябваше да е мое.

Облегнах се на стената, изтръпнал от осъзнаването. Този гняв, това непонятно собственическо чувство… Ревнувах. Ревнувах момиче, което уж трябваше да следя и спечеля само за да науча истинската й същност. Това бе станало нещо повече от мисия.

Влюбвах се в нея.

Не. Вбесен на самия себе си, аз отпуснах глава назад и затворих очи. Не можеше да се случва. Аз бях войник. Не можех да допусна да стане лично. Не можех да допусна чувства в мисията. Те усложняваха нещата, изкривяваха приоритетите. Ако Ембър беше човек, щях да изчезна без следа от живота й и ако имаше чувства към мен, щях да я съсипя. Но ако тя бе нашата мишена…

Отворих очи точно когато непознатият пъхна ръка в джоба й. Тренираното ми зрение зърна хартия и поривът да скоча и да му разбия главата в прозореца, бе почти непреодолим.

Отблъснах се от стената и забързах навън.