Джули Кагава
Нокът (43)

43
Гарет

Довършвах рапорта до лейтенант Мартин, когато се почука на вратата.

Тристан се напрегна на дивана и ме погледна объркан. Две празни кутии от пица вече лежаха на плота, затова не можеше да е доставчик. А от Ордена винаги се обаждаха, преди да се появят. Нямаше причина някой да идва в апартамента ни по това време на деня.

Той извади деветмилиметровия и се плъзна в коридора, после ми направи знак да отворя вратата. Посегнах към глока, който винаги беше наблизо, и прекосих стаята, готов да извадя оръжието, ако разбият вратата. Отново се почука, четири бързи почуквания, но не звучеше сякаш онзи от другата страна възнамерява да разбие вратата. Притиснах пистолета до крака си, посегнах към дръжката, отворих вратата, колкото позволяваше веригата, и надникнах през процепа.

Сияйните зелени очи на Ембър срещнаха моите и сърцето ми подскочи.

— Здрасти — рече тя тихо. До стената бе опряно колело, този път с добре напомпани гуми. — Аз… ами просто минавах през квартала и видях апартамента ти. Помислих си, „Хей, тук живее Гарет! Дали си е у дома?“ И… не звучи, добре, нали? Не те преследвам, кълна се. — Тя потърка ръката си, изглеждаше изморена и потисната, не приличаше на себе си. — Е, вероятно само малко. Може ли да вляза?

— Почакай. — Затворих вратата, бързо прибрах пистолета в един шкаф и затворих лаптопа, а Тристан изчезна в стаята си. Откачих веригата, отворих и отстъпих назад. — Добре ли си? — попитах я, когато влезе и се огледа любопитно. — Какво правиш тук? — Не че не се радвах да я видя; радвах се. Но Тристан нямаше да е доволен, че потенциалната мишена обикаля из базата ни и вижда неща, които не бива да вижда.

Тогава той излезе в коридора, слава богу, невъоръжен, усмихна се сковано и тръгна към кухнята. Ембър подскочи при появата му.

— О! — възкликна тя, когато Тристан я изгледа с извита вежда. — Тристан беше, нали? Не се сетих, че и ти си тук. Не съм те виждала напоследък.

— За жалост не съм такъв купонджия като братовчед си. — Усмихна ми се напрегнато. — Гарет, може ли за секунда?

Последвах го в дневната, където той се наведе към мен и изсъска:

— Тя какво прави тук? Ти ли я покани? Каза ли й да дойде?

— Не — отвърнах и се озърнах към кухнята. — Нямах представа.

— Е, отърви се от нея! Не можем да й позволим да души наоколо.

— Ще се погрижа.

Тихо шумолене от кухнята привлече вниманието ни, обърнахме се и видяхме, че Ембър прелиства едно от списанията за оръжия на Тристан на плота. До него беше лаптопът ми, на който току-що бях изпратил доклада си до Ордена.

— Е, Ембър — рече Тристан и бързо тръгна към нея. Аз го последвах притеснен. — Какво те води насам? С Гарет да нямате уговорка?

Докато говореше, усмихваше се и я гледаше в очите, той плавно взе лаптопа и го стисна под мишница, сякаш щеше да го носи в стаята си. Ембър затвори списанието и поклати глава.

— Не, нямаме. Просто… ами… исках да видя Гарет. — Погледна ме извинително, вероятно усетила лекото напрежение в стаята. — Извинявайте. Моментът неподходящ ли е? Аз ще си…

— Не, няма проблем… — казах, когато и списанието отиде под мишницата на Тристан. Той ме погледна многозначително и аз кимнах. — Хайде. — Поведох я извън кухнята. — Да поговорим в моята стая.

Тя се обърна и Тристан ме изгледа над главата й, сякаш казваше: „Извикай ме, ако загазиш“. Аз му кимнах, поведох Ембър по коридора към моята стая и затворих вратата след нас.

— Еха — рече тя и се завъртя бавно. Оглеждаше лавицата ми, скрина и оправеното легло в ъгъла. — Стаята ти е много… подредена. Дори на Данте не е такава.

— Татко е виновен — казах и се обърнах, след като вратата се затвори. — Той е бивш сержант. Стаята ми минава през щателна инспекция, откакто…

Замълчах, защото Ембър се извърна, прегърна ме през врата и ме целуна.

Главата ми веднага опустя. Топлина се стрелна в мен, като започна от устните й и стигна чак до стомаха. Прегърнах я през кръста, вдигнах я на пръсти и яростно отвърнах на целувката й. Тя зарови ръце в косата ми и възпламени всеки нерв по скалпа ми. Изстенах, притиснах я по-близо, усетих езика й на устните ми и главата ми се замая. Губех контрол, потъвах в чувството и не исках това да спре.

— Ембър — казах задъхано, — чакай. — Отдръпнах се с огромно усилие, дишах, сякаш бях тичал километри с дракон по петите. Тя се облегна на гърдите ми и ме погледна. Зелените очи светеха от страст. Част от мен, огромна част, искаше да продължа, да забравя за всичко и да се изгубя в момичето в прегръдките ми. Но досега логиката управляваше живота ми и инстинктът ме опазваше жив, а той сега ми казваше, че нещо не е наред.

Устните й бяха на сантиметри от моите и ме изкушаваха да се наведа и да я целуна отново. Овладях се и погалих с палец бузата й.

— Защо дойде? — попитах тихо и очите й потъмняха. — Наред ли е всичко?

— Да. Не. Не знам. — Отблъсна се от мен, обърна се и направи безсилен жест, без да ме поглежда. — Просто… имах тежък ден.

— Какво стана?

— Аз… — Замълча. Усещах, че се бори със себе си, опитва да намери правилните думи. — Не мога да говоря за това — прошепна накрая.

Присвих очи, обзет от подозрение.

— Нещо с брат ти ли стана?

— Гарет, моля те. — Раменете й увиснаха нещастно. — Не мога. Ще ми се да можех, но… — Тя прокара ръце по очите си и сведе глава. — Съжалявам, не биваше да те безпокоя. Дори не знам защо дойдох тук.

Трябваше да я притисна. Трябваше да я накарам да продължи да говори, да я принудя да разкрие нещо за семейството си и за самата нея. Но в този момент не ми пукаше за това. Ембър беше разстроена и бе дошла при мен. Не при брат си, не при приятелите си. Ако настоявах, можеше да разруша доверието, което бавно се създаваше, но по-важното бе, че не исках да си тръгва. Може и да не разбирах нищо от срещи и връзки, но се учех, много бавно, да пренебрегвам логиката и стратегията и да оставям на инстинкта си да ме води.

Минах зад нея и я прегърнах през кръста. Наведох се, притиснах я към себе си и казах тихо:

— Тук съм. — Тя потрепери. — Не казвай нищо, ако не искаш, аз съм тук.

Тя се отпусна на мен, сложи ръце върху моите и облегна глава на гърдите ми.

— Не е честно — прошепна едва чуто. — Всичко се случва толкова бързо. Имам чувството, че животът ми напълно излиза от контрол, от моя контрол. Не искам лятото да свърши и… — Замълча, бузите й леко порозовяха. — Не искам да те изгубя.

Дъхът ми секна. Не казах нищо, но я притиснах още по-близо, усещах как истината се прокрадва в мен. И аз не исках да я изгубя. Кога се случи това? Кога бях станал така запленен? Затворих очи и притиснах лице към шията й. Усетих, че и двамата потреперихме. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Аз бях войник, не разполагах с живота си, и накрая, каквото и да стане, трябваше да се върна към войната.

Ембър вдигна ръка, прокара хладни пръсти в косата ми, после каза с копнеж:

— Гарет?

— Да — отвърнах, без да отварям очи.

— Ако можеше сега да си навсякъде по света — прошепна тя, прокара леко нокти по скалпа ми и аз съвсем изгубих концентрация, — къде би искал да бъдеш?

Смръщих се. Нямаше смисъл да искам да съм някъде другаде. Това нямаше да ни помогне.

— Защо? — попитах и се отдръпнах от нея.

— Гарет. — Тя ме погледна. — Просто питам. Развесели ме малко. — Тръсна глава и се облегна пак на мен, затвори очи и посочи неясно към тавана. — Да кажем, че можеш да отлетиш, накъдето поискаш, абсолютно навсякъде, без значение от пространство и време, без значение дали е възможно. Къде би отишъл?

Замислих се. Бях ходил на много места. По целия свят: от огромни градове до малки селца и дива пустош, където ни заведеше войната. След време всичко се смеси в ума ми. Мисии, битки, кръв, смърт. Нищо не изпъкваше.

Освен едно.

Погледнах към нея и видях отражението си в очите й, само сантиметри деляха устните ни.

— Ако можех да съм, където поискам — прошепнах и отметнах един кичур от лицето й, — бих избрал да съм точно тук. Никъде другаде.

Очите й засияха. Тя се обърна в ръцете ми, плъзна своите по гърба ми и затвори очи, когато я целунах.

Устните й този път бяха нежни и търсещи. Усетих как езикът й докосна долната ми устна и потреперих. Отворих леко уста, за да я пусна вътре. Тя започна да я изследва, а аз стиснах юмруци зад гърба й, защото отново имах чувството, че потъвам. Краят на лятото и на мисията надвиснаха над мен мрачни и заплашителни, но аз ги прогоних. Още една нощ, казах си, и колебливо посрещнах езика й, а коленете ми щяха да поддадат всеки момент. Само още една нощ ще си представя, че съм нормален. Ще се преструвам, че това красиво, яростно, непредвидимо момиче в ръцете ми е мое.

Някой почука по вратата и аз пуснах Ембър точно когато Тристан отвори. Тъмните му очи плъзнаха по нас, схванаха сцената и се присвиха подозрително. Аз го изгледах студено, бях подразнен, но знаех, че не би дошъл, ако не беше важно.

— Нещо изскочи — обяви рязко и потвърди подозрението ми. — Гарет, баща ти е на телефона и иска да говори с теб. Веднага.

Изправих се, кръвта ми изстина. „Баща ми“ беше кодовата дума за Ордена и всякакви комуникации с тях бяха с върхов приоритет.

— Идвам веднага — отвърнах. Тристан излезе, без да затвори вратата. Обърнах се към Ембър.

— Трябва да вървя. — Вече се питах какво ли искат от Ордена. Може би бяха открили внедрения дракон и ни се обаждаха да се върнем на фронтовата линия. Тази мисъл ме изпълни с ужас и облекчение. Ако бяха открили дракона, значи Ембър не беше нашата мишена. Но това означаваше, че няма да я видя отново, преди да напусна Кресънт Бийч, да изчезна от живота й и да се върна към войната.

Като се опитвах да не мисля за това, аз й подадох ръка:

— Хайде, ще те изпратя.

Тя изглеждаше объркана.

— Наред ли е всичко?

— Да. — Поведох я по коридора, покрай стаята на Тристан и кухнята, към предната врата. — Нищо особено, не се тревожи за мен. Татко… просто е важно. Не се обажда, ако няма спешен случай.

Лъжата загорча на езика ми. Спряхме на изхода и аз не се сдържах, посегнах към нея и прокарах пръсти през косата й. Може би за последен път.

— Ще… ти се обадя, става ли? — надявах се да не лъжа и сега.

Тя се наведе, целуна ме леко и аз затворих очи.

— Ще се чуем скоро — прошепна и излезе. Гледах я и усещах как малка част от мен си тръгва с нея, после затворих вратата зад Ембър Хил и нормалния живот.

Тристан стоеше над лаптопа, когато влязох в стаята му, но останах до прага.

— Обадиха се от Ордена — обяви той, без да откъсва очи от компютъра. — Имаме двайсет и четири часово предупреждение. Явно са проследили два дракона, избягали от нападение в Колорадо, мислят, че са в Кресънт Бийч, вероятно при внедрения. Те са на път. Имаме заповед да се присъединим към екипа, когато пристигне, затова докато не се свържат с нас, ще чакаме. Приготви се да тръгнем всеки момент. — Лека усмивка мина по лицето му, а тъмните очи просветнаха. — Най-сетне някакво раздвижване. Вече се опасявах, че са ни забравили тук.

Не отговорих. Тристан отиде до гардероба, посегна към дъното и внимателно извади дълъг черен калъф. Сложи го на леглото почти с благоговение. Отвори го и прокара пръсти по гладкия метал на снайпера си, без да откъсва поглед от смъртоносното оръжие.

— Край на чакането, на наблюдаването на къщи и следенето на хлапета по брега. Взе да ми омръзва. Тъкмо навреме ни връщат във войната.

Обикновено бих се съгласил. Преди да дойда в Кресънт Бийч, новините за нападение над няколко дракона под един покрив биха ме изпълнили с въодушевление. Сега бях неспокоен, някаква тревога ме тормозеше и не ме оставяше на мира. Досега не бях оспорвал заповеди, никога не се бях усъмнявал в целта ни. Преди едно червенокосо момиче за мен драконите бяха само чудовища, които трябваше да бъдат преследвани и избивани.

Преди Ембър всичко беше много по-просто.

— Гарет — рече твърдо Тристан. Погледнах го тревожно, взираше се в мен. Той имаше странната способност да чете мислите ми, дори когато не ги издавах с нищо. — Това ни е работата, партньоре. И двамата знаехме, че ще стане така. Всичко, което свършихме тук, водеше към това.

— Знам.

— Тогава се приготви, защото Орденът идва. И когато дойдат, гледай да си оправил приоритетите си.

— Знам какво трябва да направя — отвърнах рязко. — Нищо няма да го промени.

— Добре. — Тристан кимна, взе мерника и погледна през него. — Защото тръгваме веднага щом пристигнат.

Върнах се в стаята си, посегнах под леглото и извадих голяма черна мешка. Отворих я и бързо се преоблякох с бойната униформа; огнеупорен костюм, боен елек, ботуши, ръкавици. Каската и маската ги оставих засега, но когато сложех и тях, нямаше да остане и сантиметър непокрита кожа.

Плъзнах глока в кобура на хълбока си и се зърнах в овалното огледало над скрина. Оттам в мен се взираше хладнокръвен войник, облечен за битка, за да сее смърт. Това бе внезапно напомняне: ето какъв си ти. Изминалите седмици бяха фантазия, приятно разсейване. Но сега бе време да се върна в истинския свят и към онова, за което бях обучен. Аз бях войник на свети Георги. Моето предназначение бе да убивам.

Взех каската от леглото и се върнах в кухнята. Тристан беше спуснал щорите и стоеше до лаптопа на плота. И той бе облякъл бойната униформа и ми кимна рязко.

— Открили са гнездото. Приготви се. Тръгваме тази нощ.