Джули Кагава
Нокът (47)

47
Гарет

Бях в каросерията на камиона, притиснат между двама войници, и усещах всяка неравност по пътя, докато седях на металната пейка. Този камион не беше предназначен за превоз на хора и вътре беше горещо и неудобно, но бях виждал и по-лошо. Около мен и срещу мен имаше войници, моите братя по оръжие, които също бяха изпълнени с очакване. Някои се шегуваха и смееха тихо, други дремеха със скръстени ръце и отпуснати към гърдите глави, а трети — като мен — просто чакаха, потънали в мислите си.

Един войник ме побутна по ръката. Беше с няколко години по-голям, имаше къса черна коса и чупен няколко пъти нос. Познах го, Томас Кристофър, един от малкото оцелели от отряд Алфа, който беше избит при нападението в Южна Африка преди два месеца.

— Хей, Себастиян, тук си от месец, нали? — прошепна той, ухилен като вълк. — Как е положението? Как се забавляваш тук?

— Не бях тук на ваканция — отвърнах просто.

— О, ясно. — Кристофър се облегна назад, усмихнат към мен, но заговори на всички: — Нашият Себастиян е уникат — перфектният войник. Нищо не влиза в безупречната му глава, освен мисията. Дай му проститутка и ще я използва като мишена за стрелба.

— Млъквай, Кристофър — рече Тристан, който седеше срещу мен, опрял пушката си на рамо. — Поне той има шанс е жените. Само като погледнат грозната ти муцуна, ще се зачудят дали не са ти зашили задник на булдог на нея.

Другите се захилиха и започнаха да побутват Кристофър, който се изчерви от гняв, но се засмя с тях. Още закачки и незлобливи обиди полетяха напред-назад, с активното участие на Тристан, но аз не се присъединих. Обикновено в такъв момент бих прогонил мислите, бих се приготвил мислено за предстоящата битка. Изключи ума си, изключи емоциите, стани празен съсъд, който действа само по инстинкт, без да е забавян от страх. На това ме бяха учили. На това се тренирах и сам.

Днес онази спокойна, празна тишина ми убягваше. Сега, с приближаването към целта, ме изпълваше лошо предчувствие, някаква дразнеща несигурност витаеше в мислите ми. Досега бях напълно сигурен в Ордена и в онова, което правехме и защитавахме. Драконите бяха врагове и трябваше да ги избиваме. В това вярвах безпрекословно през целия си живот.

Докато се появи тя.

Тя може и да не беше една от тях. Още не бяхме доказали нищо. Имаше подозрителни съвпадения, имаше съмнения, но не и истинско доказателство. Ембър може би не беше дракон. Може би беше нормално момиче от нормално семейство, което обича да сърфира, да играе видеоигри и да излиза с приятели. Вероятно беше съвсем обикновен човек.

Но ако не беше, ако тя бе внедреният дракон, когото ни изпратиха да убием, значи Орденът не ми бе казал всичко. Не ми бяха казали, че драконите могат да са мили, смели, забавни и красиви. Че обичат сърфирането и игрите и да се виждат с приятели. Всичко това бе съвсем искрено. Орденът ни учеше, че драконите могат само да имитират чувства, че нямат истинско понятие за човечност. Ако Ембър беше дракон, значи тя на всяка крачка опровергаваше това.

За какво още бъркахме?

— Гарет.

Погледнах към Тристан, който се взираше в мен сред смеещите се войници, тъмните му очи ме гледаха преценяващо.

— Добре ли си? Необичайно замислен си напоследък. — Говореше лековато, но изглеждаше подозрителен. — Не ми казвай, че перфектният войник внезапно се е притеснил.

Слава богу, преди да отговоря, камионът спря и шофьорът се обърна да ни погледне през решетестия прозорец.

— На двеста метра сме от целта — каза той на Тристан, който кимна и стана, стиснал пушката.

— Аз съм дотук. — Обърна се към мен и ми се усмихна нехайно. — Късмет. Ще се видим, партньоре.

Кимнах. Той си проправи път през войниците, стигна до края на каросерията, отвори вратите и скочи. Знаех, че бързо ще намери позиция и ще наблюдава къщата през мерника на пушката си, когато започне нападението. Ако някоя от мишените ни се измъкнеше и опиташе да избяга, нямаше да стигне далеч. Не и когато Тристан беше там.

Камионът отново потегли с рев и аз си поех дълбоко дъх, опитвах да успокоя ума си. Двеста метра. Двеста метра от гнездото на врага. Сега не биваше да имам съмнения, не и на този етап от мисията. Това щеше да убие и мен, и братята ми. Аз бях войник на свети Георги; когато дойдеше времето да се изправим срещу враговете си, щях да сторя, онова, за което ме бяха обучавали, което знаех, че трябва да сторя.

Да убивам дракони.