Джули Кагава
Нокът (3)

3
Ембър

Океанът днес не сътрудничеше особено.

Взирах се в дълбоката синя вода и се мръщех, докато тя се плискаше в дъската от фибростъкло, която бях възседнала, и ме поклащаше леко на повърхността. Седях тук от двайсет минути, слънцето напичаше главата ми, а единствените „вълни“, които видях, не ставаха и за детско басейнче. Трябваше да послушам Калвин вчера, когато каза, че водата ще е съвършено спокойна. Той има шесто чувство за океана, кога вълните ще са най-високи и кога водата ще е идеална за сърфиране. Днес не беше такъв ден.

О, я стига — казвам мислено на океана, на Тритон или Посейдон, или на който там капризен бог на морето ме слуша. — Една вълна. Дай ми само една хубава вълна и ще призная поражение. Ще те оставя на мира, ако ми осигуриш едно добро сърфиране. За предпочитане преди залез и ще си ида у дома.

Морските богове ми се изсмяха и океанът остана спокоен.

Въздъхнах, внимателно положих гръб на тясната дъска и се вгледах в небето. Също като океана — плоско и съвършено синьо. Една чайка закръжи около мен, поръбените с черно криле се разтвориха широко, за да уловят бриза, и аз се изпълних с носталгия. Спомних си как се носех по въздушните течения, слънцето сгряваше мембраните на крилата ми, а опашката се нижеше след мен, докато летях над облаците. Тичането, пързалянето, сърфирането; те са страхотни, но нищо не може да се сравни с летенето.

Макар че язденето на петметрова вълна, която се носи с рев към брега, е най-близкото подобие до този чист прилив на адреналин.

Днес щях да съм доволна и на двуметрова вълна.

Още една двойка чайки се плъзнаха над мен, подиграваха ми се с пронизителните си крясъци и аз сбърчих нос. Какво не бих дала да забравя всичко и да се понеса през облаците с чайките и пеликаните. Особено сега. След нейната поява точно преди месец, когато с Данте се прибрахме у дома и заварихме двама възрастни дракони в дневната.

— Промяна на плановете? — успях да попитам, когато женският дракон продължи да ме гледа с лека усмивка на пълните червени устни. — Да не… да не сте дошли да ни върнете обратно?

Леката усмивка на жената се разшири и ми се стори, че стана малко по-зла.

— Не, скъпа — каза тя и аз се отпуснах от облекчение. — Но в светлината на последните събития организацията реши, че ще е най-добре да ускорим обучението ви. Ние… — тя посочи към дракона зад нея — ще се заемем с обучението ви през лятото.

— Какво? — Не, не можеше да бъде. Лятото трябваше да си е наше — три месеца свобода без обучители, уроци, правила или отговорности. Последният етап от обучението трябваше да се случи след процеса на асимилация, когато „Нокът“ ни сметнеше готови за постоянно присъствие в човешкото общество. — Мислех, че организацията ни изпрати тук, за да се слеем — възразих аз. — Как ще го направим, докато учим… каквото там трябва да учим?

Гласът ми бе станал писклив от отчаяние и жената вдигна развеселена вежда. Не ми пукаше. Стените се затваряха и моята свобода, колкото малка и крехка да беше, се изплъзваше през прозореца. Не бях готова за това, не още. Не знаех много за последния етап от обучението, само че ще трае няколко години и че е специално пригодено за позицията, която от „Нокът“ бяха избрали за нас. Можеше да е решено да бъда Хамелеон, драконите, които заемаха властови позиции в човешкото общество. Или да бъда изпратена при Гилите, копоите и охранителите на важните членове на „Нокът“. Имаше и други позиции, разбира се, но важното бе, че всеки дракон получаваше някаква. Ut omnes sergimus, беше мотото на „Нокът“. „Като един въставаме“. Всеки дракон имаше място и всички трябваше да работим за благото на организацията и за собственото си оцеляване. Само че нямахме право на избор. Дори не бях се замисляла какво искам да направя, когато „порасна“. Имаше няколко позиции в организацията, които не изглеждаха зле и не ми бяха съвсем противни, но нямаше смисъл да се надявам на нещо извън „Нокът“. Аз бях дракон. Целият ми живот вече беше предначертан.

Именно затова чаках с такова нетърпение лятото, последното ми развихряне, преди да се превърна в отговорен член на организацията. Преди да стана пълноправен член на „Нокът“ до живот, което означава дълго, дълго време. Три месеца, само толкова исках. Нима исках прекалено много?

Явно да. Плашещата дама от „Нокът“ ме погледна развеселена, сякаш смяташе, че съм сладка.

— Не се тревожи, скъпа. — Никак не ми хареса усмивката й. — Ще се погрижа да не кривнеш от правия път. Оттук насетне с теб ще прекарваме много време заедно.

Зловещата усмивка се задържа още малко, преди тя да се извърне към настойниците ми, които чакаха сковани.

— И помнете, човеци — присви отровнозелените си очи. — Пълната дискретност е много важна. Погрижете се да използват алтернативния изход до мястото на срещата утре. Не искаме никой да проследи движението им, нито да ги разпитва къде ходят всяка сутрин. Никой не бива да ги вижда как излизат или се връщат. Ясно ли е?

С Данте се спогледахме, след като Лиам и Сара побързаха да потвърдят: Супер, още правила — беше първата ми мисъл, последвана почти веднага от: — Чакай, какъв алтернативен изход?

Страховитата дама от „Нокът“ се обърна към мен и пак се усмихна:

— Ще се видим утре, малката — каза тя, но прозвуча почти като заплаха. — Рано-рано.

Когато си тръгнаха, аз веднага се обърнах към Лиам, който въздъхна, сякаш знаеше какво ще го попитам.

— Насам — рече той и ни даде знак да го последваме. — Ще ви покажа къде трябва да идете утре сутрин.

Последвахме го до мазето, което беше студено и почти празно: бетонен под, нисък таван, пералня и сушилня до отсрещната стена и стар подемник, който събираше прах в ъгъла. До него имаше невзрачна дървена врата, която приличаше на вход към баня.

Лиам отиде до нея, отключи я и се обърна към нас.

— При никакви обстоятелства няма да казвате на никого за това, ясно ли е? — каза тихо и твърдо. Кимнахме и той хвана дръжката, после вратата се отвори със скърцане.

Примигнах. Вместо баня видях дълъг тесен тунел, който се простираше в мрака. Стените и подът бяха от бетон, не от камък или пръст, значи някой го беше построил вероятно като път за бягство. Не трябваше да се изненадвам. Нашето старо „училище“, мястото, където с Данте израснахме, имаше няколко тайни изхода, в случай че ни нападнат древните ни врагове, „Орденът на свети Георги“. Това не се случи, никога не бях виждала воин на свети Георги, освен на снимка, но горе-долу всеки месец имаше изненадващи „учения“.

— Утре сутрин трябва да сте тук точно в шест и петнайсет. Сега слушайте добре. Къде ще отидете и какво точно ще стане там е строго поверително. Този тунел не съществува — не споменавайте за него на никого. Всъщност от мига, в който минете през тази врата, докато се върнете, по никаква причина няма да говорите с никого извън организацията. Ще оставите телефоните си у дома — те няма да ви трябват там. Ясно ли е?

— Да — отвърна веднага Данте, но аз сбърчих нос и се втренчих в тунела, който изчезваше в мрака. Скрит проход към нашето мазе? Какви още тайни се криеха зад тези стени? Подобна параноя беше ли обичайна за „Нокът“, или ние с Данте бяхме с нещо по-специални?

Любопитството ми се събуди и аз пристъпих напред, но Лиам бързо затвори вратата. Видях как ключът изчезва в джоба му и се зачудих дали някога го оставя без надзор на скрина си. Вероятно щеше да е твърде трудно да „заема“ ключа и да се прокрадна сама по тунела, особено след като трябваше само да изчакам до утре, за да разбера къде води той. Все пак бях любопитна.

— Къде води този тунел? — попитах, когато отново ни подкара по стълбите.

Лиам изсумтя.

— Няма никакъв тунел — рече рязко, щом влязохме в кухнята. — Това е съвсем нормална къща.

Извъртях очи.

— Добре де. Това е несъществуващ таен проход, за който не трябва да говорим, схванах. Накъде води?

— Утре ще видиш.

И видях. На следващата сутрин бързах по стълбите с Данте и установих, че вратата ни чака отключена. Отворихме я, тя изскърца и аз погледнах в тунела, който бе слабо осветен от голи крушки на всеки двайсетина крачки, после се ухилих на брат си.

— Мислиш ли, че ще ни отведе в тайна подземна пещера, пълна с дракони и съкровища?

Той се изсмя.

— Това да не ти е роман от Толкин? Много се съмнявам.

— Изобщо не си забавен.

Вървяхме по правия тесен проход горе-долу около три пресечки, докато не стигнахме до стълбище с подобна на предишната дървена врата на върха. Нетърпелива и любопитна, аз я отворих, но не видях огромна пещера, нито очакващи ни дракони, нито оживено подземно съоръжение с компютри покрай стените.

Зад вратата видях съвсем обикновен гараж. Имаше напукан бетонен под, нямаше прозорци и бе широк колкото за две коли. Двойните врати бяха затворени, а рафтовете по сетните бяха изпълнени със съвсем обичайни за един гараж неща: инструменти и маркучи, стари велосипедни гуми и прочее. Ако не броим тайния тунел, по който бяхме дошли, всичко беше разочароващо нормално. Освен, разбира се, двата черни седана, които вече бръмчаха в гаража.

Вратите на шофьорските места се отвориха и слязоха двама мъже с еднакви черно-бели костюми и тъмни очила. Те отвориха в синхрон вратите за пътниците, после застанаха до колите, събрали ръце пред себе си.

Огледах ги предпазливо.

— Предполагам, че трябва да тръгнем с вас?

— Да, мадам — отвърнаха те пак като един, втренчени право пред себе си.

Потиснах тръпка. Мразех да ми викат „мадам“.

— И има две коли, защото…?

— Ще ви откараме до вашите дестинации, мадам — отвърна мъжът, сякаш беше очевидно. Макар че още не ме поглеждаше.

Примигнах.

— Отделно?

— Да, мадам. Точно така.

Смръщих се. С Данте никога не бяхме правили нищо отделно. Всички учебни часове, домашни, всякакви дейности, събития, всичко вършехме заедно. Не ми харесваше мисълта, че брат ми ще бъде отведен от непознат човек с непозната кола на място, за което не знаех нищо.

— Не може ли да пътуваме заедно?

— Опасявам се, че е невъзможно, мадам. — Човекът говореше любезно, но категорично. — Няма да ходите на едно и също място.

Още по-притеснена, аз скръстих ръце, но Данте пристъпи зад мен и ме докосна по лакътя.

— Хайде — прошепна ми, когато се озърнах към него. — Не се инати. „Нокът“ наредиха така — трябва да правим каквото ни казват.

Въздъхнах. Беше прав: щом „Нокът“ ни казваха да отидем там, нямаше какво да направим.

— Добре — прошепнах и погледнах към шофьорите. — Коя е моята кола?

— Няма значение, мадам.

Преди да отговоря, Данте мина покрай мен към една от колите и се качи отзад. Шофьорът бързо затвори вратата и седна зад волана.

Тръгнах неохотно към другата кола, без да обръщам внимание на моя шофьор, и се тръшнах на задната седалка. Когато вратата на гаража се вдигна и ние излязохме на слънчевата светлина, аз се обърнах да погледна другата кола, с надеждата да зърна за последно брат си. Но стъклата бяха затъмнени и не го видях. Седаните излязоха на пътя и ускориха в различни посоки.

Пътуването беше кратко и тихо. Знаех, че не бива да питам къде отиваме. Облегнах лакът на вратата и се вгледах през прозореца в града, който прелиташе покрай мен, докато не навлязохме на паркинг пред съвсем обикновена офис сграда. Беше на няколко етажа, с много тъмни, отразяващи безоблачното небе прозорци.

Шофьорът зави около сградата и спря пред нещо като товарна рампа. Металната врата беше плътно запечатана, но входът до нея зееше отворен, тъмен и приканващ. Въздъхнах.

Отдалечих се от колата и шофьора, който още не ми продумваше, и влязох в сградата. Последвах дълъг, покрит с плочи коридор до една отворена врата в края му. Отвъд нея имаше офис с метален стол пред огромно дървено бюро. Разкошното кожено кресло зад него се завъртя и русата жена с черния костюм „Армани“ ми се усмихна.

— Здравей, малката — поздрави ме тя и прокара съвършените си червени нокти под брадичката си. — Закъсня.

Преглътнах с усилие и не отговорих. Не бива да отговаряш на по-старшите, особено ако са с няколкостотин килограма по-едри и с няколко смъртни живота по-мъдри от теб. Отровнозелените й очи ме гледаха още миг и устните й се извиха леко, преди да посочи към стола.

— Седни.

Направих го. Металният стол беше твърд и неудобен, вероятно нарочно. Страховитата дама от „Нокът“ се облегна в креслото си и кръстоса дългите си крака, като все още ме гледаше с немигащия поглед на хищник.

— Е, ето ни тук — рече накрая. — Сигурно се чудиш защо, нали? — Вдигна вежда заради мълчанието ми. — Не се страхувай да говориш с мен, малката. Поне днес. Самият старши вицепрезидент на „Нокът“ ме помоли да се заема с обучението ти, но в момента просто се опознаваме. Учител и ученик. — Леката усмивка изчезна и гласът й стана твърд. — Но не се заблуждавай — от днес нататък нещата ще станат много по-трудни. Ще се бориш и ще бъдеш наранявана. Няма да ти е лесно. Затова, ако имаш въпроси, малката, сега е времето да ги зададеш.

Стомахът ми се сви.

— На какво ще ме обучавате? — почти прошепнах аз.

— На оцеляване — отвърна без колебание Страховитата дама и обясни: — Да оцеляваш в свят, който, ако разбере какво представляваш, няма да се спре пред нищо, за да те унищожи. — Тя замълча, за да осъзная изреченото, после продължи: — Всички от нашия вид трябва да се научат да се защитават и да бъдат нащрек за онези, които искат да ни навредят. Които искат нашият вид да изчезне. Почти успяха, веднъж. Не можем да позволим да се случи отново. — Тя пак замълча и ме огледа. — Кажи ми, малката, коя е най-голямата заплаха за нашето оцеляване? Защо едва не изчезнахме първия път?

— Свети Георги — отвърнах. Това беше лесен въпрос. Още от излюпването ни ни предупреждаваха за ужасния „Орден на свети Георги“. Знаехме цялата кървава история, от първите убийци на дракони през фанатичните рицари тамплиери чак до военизирания орден, който представляваха сега. Разказваха ни истории за воините на свети Георги, които убивали новоизлюпени, застрелвали ги най-хладнокръвно, въпреки че са деца. Бяхме предупреждавани винаги да се пазим от непознати, които задават прекалено много въпроси и изглеждат необичайно заинтригувани от миналото ни. Свети Георги беше безмилостен, лукав и свиреп враг на нашия вид. Всеки дракон знаеше това.

— Не, не е вярно.

Примигнах изненадана. Жената срещу мен се наведе напред, гледаше ме напрегнато.

— Едва не изчезнахме — започна бавно тя, — защото не можехме да се доверяваме един на друг. Бяхме по-загрижени за притежанията си и за защитата на териториите си, отколкото за оцеляването на нашата раса. И така, хората ни избиваха един по един и почти ни затриха. Чак накрая, когато бяхме останали малцина, един дракон — Древният змей — ни събра заедно и ни принуди да се обединим. Научихме се да се превръщаме в хора, да се крием и да изчезваме сред тълпата. Но най-важното е, че се научихме, че трябва да работим заедно, за да оцелеем. Един дракон, колкото и да е могъщ, не може да устои на този заразен с човеци свят. Ако искаме да процъфтяваме и да имаме някаква надежда за бъдещето, трябва да приемем мястото си в организацията. Сами ще загинем. Като един въставаме. — Страховитата дама присви очи, отровният й поглед се врязваше в мен. — Това, на което ще те уча, ще е от полза за всички ни. Ще го запомниш ли, малката?

Кимнах.

— Добре. — Моята обучителка се облегна отново, устните й се извиха в зла усмивка. — Защото оттук нататък няма да е никак лесно.

Права беше. От този ден всяка сутрин точно в шест алармата започваше да пищи в ухото ми. Обличах се, слизах долу, за да грабна някоя поничка или геврек, а после с Данте се срещахме с шофьорите си в края на тайния тунел и се разделяхме. Щом стигах до офис сградата, влизах в същата стая и Страховитата дама от „Нокът“ — така и не ми каза името си — ме чакаше зад огромното дървено бюро.

— Докладвай — излайваше тя всяка сутрин. И аз трябваше да й разкажа какво бях правила предишния ден. Кого съм срещнала. Къде сме ходили. Какво сме правили. Тя ми задаваше конкретни въпроси за моите приятели, настояваше да обясня защо са казали нещо или защо са реагирали по някакъв начин. Мразех това, но не то беше най-лошата част от сутринта.

Не, най-лошата част идваше след „разпита“. Тя ме водеше в един склад в сградата, който беше огромен и почти празен, с твърд бетонен под и метални перила, кръстосващи стените. И тогава започваше истинската веселба.

— Строши онези сандъци — нареждаше тя и посочваше огромна купчина сандъци — и ги струпай в отсрещния ъгъл.

— Премести тези палета в другия край на склада. А когато приключиш, ги върни обратно. И по-бързо.

— Вземи тези кофи с вода и обиколи десет пъти сградата с тях. Когато приключиш, направи десет обиколки в обратната посока.

— Струпай тези гуми на купчини по осем, по една във всеки ъгъл на склада, възможно най-бързо. Не, не можеш да ги търкаляш, трябва да ги носиш.

Всеки ден. Цели два часа. Без въпроси. Без приказки или оплакване. Просто тъпи, монотонни, безсмислени задачи. През цялото време Страховитата дама от „Нокът“ гледаше как се справям, без да ми обяснява нищо, само ме подтикваше да побързам и да работя по-усилено. Все не й беше достатъчно, колкото и усърдно да се трудех, колкото и бързо да изпълнявах задачата. Винаги бях твърде бавна, твърде слаба, все нещо не ми достигаше, но въпреки това нямах право да се Преобразявам в истинския си вид.

Тази сутрин най-накрая се пречупих.

— Защо? — изръмжах и гласът ми отекна в огромния склад, нарушавайки едновременно две от правилата й. Никакви приказки и никакви въпроси. Вече не ми пукаше. Бях изпуснала една тухла на крака си, изругах и се вбесих. А Страховитата дама от „Нокът“, вечното присъствие, вечно наблюдаваща, изрева някаква обида, преди да ми каже да побързам. Болеше ме, ръцете ми горяха, потта се стичаше в очите ми, а сега и пръстите на крака ми пулсираха. Стигаше ми толкова.

— Това е безсмислено! — възкликнах аз. — Все ми казваш да съм по-бърза, по-силна, но не ми позволяваш да се Преобразя? — Посочих към планините от тухли в двата края на стаята, като си мислех колко по-лесно щеше да ми бъде, ако можех да полетя. — В истинската си форма ще се справя десет пъти по-бързо. Защо да не мога да го направя?

— Защото не това е целта на упражнението — отвърна тя студено и вбесяващо. — И току-що си спечели още един час носене на тухли, само че сега искам и да ги броиш. Аз също ще броя и в случай че изгубиш бройката, ще започнеш отначало. Ясно ли е?

Кипях от гняв, искаше ми се да се Преобразя в истинската си форма и да се издигна през една от капандурите. Да се отърва веднъж завинаги от саркастичната си треньорка и нейните безсмислени упражнения. Разбира се, подобна лудост нямаше да ми се размине, особено посред бял ден. Дори един човек да ме забележеше, щеше да настане хаос и паника, истинска лудница. Дори никой да не повярваше на очите си, от „Нокът“ щяха да се намесят и да се опитат да ограничат щетите, което щеше да е скъпо и неприятно за тях. „Орденът на свети Георги“ вероятно щеше да се появи, защото винаги изникваха, когато се случеше нещо необяснимо, и тогава някой щеше да бъде призован, за да оправи кашата. С две думи, щях много да загазя.

Стиснах зъби, наведох се и грабнах тухлата. После я понесох на рамо, както ми беше наредено. Още един час. Още един час от това мъчение, а после денят щеше да е мой.

— Не чувам да броиш — пропя от другия край на склада Страховитата дама от „Нокът“. Стиснах зъби, преглътнах пламъците, които исках да избълвам, и изръмжах:

— Едно!

Нямах търпение да се разкарам оттам. Когато мъчението най-сетне свърши, излязох от тайния тунел, хукнах към стаята си, грабнах дъската и веднага се устремих към водата. Трябваше ми нещо да ми прочисти главата, а сърфирането беше съвършеното разсейване.

Само че днес и океанът беше особено неприятен. Това бе заговор!

Сърфът подскочи леко по водата, докато се взирах в небето. Един самотен облак, малка пухкава топка далеч горе, увисна в безкрайното синьо. Затворих едното си око, вдигнах ръка и си представих как го загребвам в шепа, докато се носеше по вятъра. Спомних си как слънцето сгряваше гърба и крилете ми, ускорението, което ме изпълваше, когато се спусках и се понасях по теченията. Сърфирането беше най-близкото усещане до тази тръпка, но все пак бледнееше. Исках да летя.

Обзалагам се, че драконът отцепник може да лети, когато си пожелае.

Скръстих ръце на корема си и се замислих за него. Беше изминал месец от онази кратка размяна на погледи на паркинга и оттогава не бях виждала нито него, нито мотора му. Не че не се бях оглеждала. Оглеждах се, все се взирах в хората по плажа, по паркингите, дори в тъмните ъгълчета на пристаните. Нищо. Данте никога не говореше за него, а попитах ли, ставаше уклончив и много зает с друго. Нямаше да ми каже какво е направил и дали е направил нещо, и именно тази потайност ме дразнеше. Ако не беше потвърждението на Лекси, че РММ наистина съществува, щях да си помисля, че съм си въобразила всичко.

Смръщих се. Напоследък Данте беше потаен за много неща. Не само за дракона отцепник, но и за неговите тренировки. Бях го попитала няколко пъти какво правят с неговия обучител цяла сутрин и той отговаряше доста мъгляво. Политика и социология на човешките общества, изучавали различните правителства и имената на световните лидери, тем подобни. Подозирах, че нарочно ми казва такива скучни неща, за да изгубя интерес. И не знаех защо; аз му разказвах всичко, което Страховитата дама от „Нокът“ ме караше да правя, и той показваше съчувствие, но рядко говореше за своите тренировъчни сесии.

Нещо се раздвижи покрай мен във водата и аз седнах, внезапно напрегната. Морето беше спокойно, нищо не се беше променило, но можех да се закълна, че усетих движение вдясно.

Тъмна триъгълна перка разкъса повърхността на около стотина метра от мен и сърцето ми подскочи лудо. Бързо издърпах крака от водата и коленичих на сърфа. Перката изчезна за миг, после пак се появи, този път по-близо. Определено ме преследваше, обикаляше ме. Виждах издължената сянка под водата: тъмно, устремено към мен торпедовидно тяло.

Усмихнах се. Не че друг път щях да се уплаша, но тази сутрин бях съвсем готова за битка. Когато се приближи, притиснах длани към сърфа, сведох глава и нададох нисък рев.

Внезапно сянката се извърна и опашката вдигна ситни капчици във въздуха от бързане да вземе завоя. Гледах как перката пори водата и се смалява все повече, докато не изчезна отново в дълбините. Усмихнах се тържествуващо.

Ха. Сигурно не си се натъквал на по-гаден хищник от теб, качен на сърф, нали? Въздъхнах. Е, с изключение на този неочакван посетител, в тази част на океана днес не се случваше нищо особено. И бях обещала на Лекси да се срещнем в „Смути Хът“. Тя мъдро бе решила да последва съвета на брат си и да прекара следобеда на плажа, за да зяпат момчетата с Кристин. Нищо, че Кристин имаше приятел в Ню Йорк. Тя обичаше да „оглежда артикулите“, докато беше във ваканция, и Лекси се присъедини с радост. А задвижваната от тестостерон част от нашата група, включително Данте, щяха да ходят на състезание по теглене на камиони или нещо такова, затова тази вечер щеше да е само за момичетата. И макар че припичането на плажа и клюките за човешки момчета да ми бяха крайно скучни, пак бе по-добре от седенето насред нищото в компанията на чайки и любопитни акули.

Легнах по корем и започнах да греба към брега. После хванах една жалка вълничка, която ме пренесе през остатъка от пътя. В твърде спокойната вода днес имаше доста народ, дори семейства с малки деца. Спомних си за неочакваната среща в дълбокото и макар че посетителят ми сигурно отдавна си беше отишъл, не исках да рискувам, в случай че още се мотаеше наоколо. Не и когато тези малки пухкави дечица се плацикаха в плитчините в пълно неведение.

— Акула! — извиках, щом краката ми удариха пясъка. — Навътре има акула! Излизайте от водата!

Олеле, не сте виждали такива бързаци? Изкрещиш ли това на претъпкан плаж, гледай какво става. Невероятно е колко много се страхуват хората от тези острозъби хищници. Водата се изпразни за секунди, родителите награбиха децата си и избягаха от плажа. Стори ми се малко иронично. Бяха толкова ужасени от голямото лошо чудовище във водата, а по-голямото и по-страшното, че и по-смъртоносното беше тук, на пясъка.

След като поговорих с двама спасители и обясних, че да, наистина съм видяла акула във водата, и не, не съм вдигнала тревога, за да се забавлявам, аз открих Лекси и Кристин в края на паркинга. Стояха до един жълт джип и говореха с трима непознати голи до кръста младежи. Когато се приближих, пак усетих странната тръпка по тила си и се огледах за тъмна коса и мотор. Нямаше. Вероятно ме хващаше параноя.

— Ето те! — Лекси ме сграбчи за ръката, сякаш се страхуваше, че ще избягам. — Тъкмо щяхме да те търсим. Хората казват, че във водата имало акула.

— О, да. Имаше. Затова излязох. Но не е голям проблем. — Погледнах към тримата непознати. Бяха малко по-големи от нас, вероятно на възраст за колеж, и не бяха тукашни. Освен загорелите ръце, кожата им беше съвсем бяла, сякаш за първи път сваляха ризите си. Единият видя, че го оглеждам, и ми смигна. Настръхнах, но реших да не се обаждам.

— Лекси — казах аз и се извърнах от смигащия тип. — Ще ме представиш ли на новите си приятели?

— О, да. Това е Ембър, за която ви говорех. — Лекси махна към мен като асистентка в телевизионно предаване, която представя наградата за деня. — Ембър, това са Дрю, Травис и Колин. Тъкмо са пристигнали от Колорадо и с Кристин ще им покажем плажа.

— О… — Погледнах към Кристин, която седеше небрежно на капака на джипа, опряла дълъг загорял крак на бронята. Двама от тримата младежи не спираха да я зяпат; почти се виждаше как точат лиги. — Е, мисля, че днес няма да искате да припарвате до водата — казах аз. — Все пак Челюсти се разхожда наблизо.

Тя се нацупи, но аз бях облекчена. Не ми харесваше как ни зяпат тези тримата, нито как единият небрежно прегърна Лекси през раменете. Драконът в мен изръмжа неспокойно, беше разпознал друг хищник, когато погледът на Колин се спря на мен.

— Няма проблем — рече той, а Лекси се изчерви. — Можем да идем другаде. Чух, че имало някакво много тайно място, където се събирали местните. Пиратският залив, Заливът на мъртвеца… нещо такова май?

— Имаш предвид Залива на Самотната скала? — попита Лекси, ухилена. Прииска ми се да я изритам. Това беше съвсем малко заливче на няколко километра надолу по брега. Трябваше да се отклониш по един черен път, за да стигнеш до него и беше доста изолирано. А и според Лиам там се случваха „нередни неща“. С Данте бяхме предупредени да не ходим в този залив, особено след залез.

Момчетата се ухилиха още по-широко.

— Да, същият. Е, дами, ще ни го покажете ли? Имаме бира и „Доритос“. Може да си направим пикник.

Не — помислих си. — Няма.

— Нека идем в „Смути Хът“ — предложих аз. Където ще има много хора. — Умирам от глад и копнея за пържени картофки още от обяд.

— О, Ембър, къде ти е приключенският дух? — въздъхна Кристин и се смъкна лениво от капака, като се погрижи да плъзне хубаво бедра по метала. Ако джипът беше момче, щеше да се възпламени от само себе си. Тя отметна коса назад и се усмихна прелъстително на момчетата. — Ще ви заведем там — измърка, а Лекси закима в съгласие. — Ако ни купите по нещо довечера.

Момчетата се спогледаха ухилени, сякаш бяха спечелили от лотарията.

— Е, бива те да се пазариш, кукло — каза онзи, който ми беше смигнал. — Но мисля, че сделката ни устройва.

Аз потиснах стон. Не исках да ходя; по някаква причина тези тримата не ми харесваха. Бях виждала как се държат мъжете в присъствието на момичета; често ставаха много глупави и проявяваха собственическо чувство. Все пак не бях голяма специалистка по нюансите на човешкото поведение, особено по въпросите на ухажването и чифтосването. Може пък да беше нормално?

Наистина трябваше да послушам своя дракон.