Джули Кагава
Нокът (40)

40
Гарет

Не, не бях добре.

Бях осъзнал нещо, може би докато пазех количката й от останалите или докато давах всичко от себе си, за да й спечеля това мече, или докато просто седях до нея. Аз… харесвах това момиче. Исках да прекарвам повече време с нея; тя беше постоянно в мислите ми и точно сега исках единствено да се наведа и да я целуна. Което, разбира се, беше пагубно за мисията, но не можех да се сдържа. Някъде между онзи ден на плажа, когато я срещнах за първи път, и нощта на купона, когато се целунахме в океана, тя бе станала за мен нещо повече от потенциална мишена. Някак необяснимо се беше превърнала в най-важното нещо в живота ми.

И това ме ужасяваше.

Пъхнах ръка в джоба си и напипах бръмбара, който не бях сложил в телефона й. Веществено доказателство, че провалях мисията и че съм се приближил прекалено.

Ембър облегна брадичка на главата на мечето и се вгледа в мен. Зелените й очи срещнаха моите открито и питащо, и малко тревожно.

— Замислен си — рече тихо и леко обвинително, като Тристан. — За какво мислиш?

Поклатих глава.

— За нищо.

— Лъжец. — Явно не ми повярва и изправи гръб. — Стига, Гарет. Както си добре, изведнъж ставаш мрачен и сериозен. Нещо те тревожи. Какво има?

Търсех някакъв отговор, знаех, че няма да се откаже.

— Ами… просто си мислех за края на месеца. — Обърнах се към нея. Тя се смръщи объркано и аз посочих към лунапарка. — Лятото скоро ще свърши. След няколко седмици. И трябва да се прибера в Чикаго при баща ми. Няма да се видим отново.

Вгледах се зад перилата, изненадан колко много ме притеснява тази мисъл. Макар че беше лъжа, освен това, че нямаше да я видя отново. Ако беше нормална цивилна, щях да си тръгна след края на мисията и да се върна към Ордена и вечната война. А ако беше дракон…

Стиснах перилата и най-сетне се принудих да призная какво означава това. Винаги го бях знаел, разбира се. То винаги бе някъде в ума ми; просто не исках да мисля за него. Но ако Ембър беше драконът… трябваше да я убия. Това бе моят дълг; това очакваше Орденът от мен. Да пусна безмилостно куршум в сърцето й и да я гледам как умира. Беше по-лесно да убиеш дракон в човешката му форма; тогава люспите не ги защитаваха, нито дебелите плочи, които не можеха да устоят само на куршумите с най-голям калибър. Един изстрел в главата или в сърцето бе напълно достатъчен да убиеш дракон в човешка форма. Ако успееш да го направиш, преди да се Преобрази, той няма да има никакъв шанс.

Преди няколко седмици дори не бих се замислил. Драконите бяха наши врагове, те искаха да поробят човечеството и единствено Орденът стоеше на пътя им към световното господство. Знаех това. Вярвах в него с цялото си сърце.

Но това бе преди да срещна Ембър и преди да стрелям по зомбита в претъпкан мол в събота. Никога не бях сърфирал и не бях усещал чистия прилив на адреналин, докато яздиш вълните. И никога не бях чувствал онова, което Ембър събуди в мен, когато се целунахме — онзи топъл прилив, който ме изпълваше с възторг, но и с ужас.

Усещах как балансирам на ръба на нещо огромно и земята се пропуква под краката ми. Всичко, което ме бяха научили в Ордена за драконите — че са смъртоносни, коварни, пресметливи чудовища, които мразят хората, — не пасваше на смелото, весело момиче до мен. А това можеше да означава само две неща: че Ембър е нормално човешко същество или че Орденът бъркаше.

Втората част на това предположение ме притесняваше повече от всичко досега.

Една малка ръка се отпусна на коляното ми и аз се откъснах от мрачните мисли. Обърнах се към нея, гледаше ме и още прегръщаше мечето.

— Знам — каза тя, а аз опитах да се концентрирам върху думите й; топлите й пръсти на крака ми бяха много разсейващи. — И аз мисля за това. Местните тук казват — не позволявай на сърцето си да напусне плажа. Означава, че не бива да се привързваш към човек, който ще изчезне в края на лятото. Ако ще си тръгне, защо да рискуваш?

— Но — продължи тя, — ако не го направиш, никога няма да имаше шанс за нищо, може да пропуснеш нещо невероятно. Аз също няма да остана тук. Когато лятото свърши… — Очите й потъмняха леко. — Животът ми ще стане доста откачен. Но се радвам, че те срещнах. Дори да трябва да се разделим в края на лятото, не бих променила нищо. — Пак замълча и извърна смутено очи. — От деня, в който се срещнахме, ти си единственият, когото нямам търпение да видя и с когото искам да бъда. Докато ти не се появи, нямах чувството, че се вписвам добре тук. Ти ме накара да забравя… някои неприятни неща от живота ми. Накара ме да се чувствам сякаш изобщо не съм различна.

Посегнах и прибрах един кичур зад ухото й.

— Ние не сме… чак толкова различни — започнах. Не знаех защо й казвам това; досега дори не осъзнавах, че се чувствам така. — Аз също не се вписвах никъде, е, на никое нормално място. Винаги татко определяше живота ми. Единствената разлика е… ти правиш всички неща, които никога не съм си позволявал да направя. Неща, за които дори не съм помислял, че искам. — Вгледах се в искрящите й зелени очи и се усмихнах печално. — Не знаех какво изпускам, докато не те срещнах.

Очите й станаха изпепеляващо ярки. Тя пусна мечето, седна в скута ми и обгърна кръста ми с крака. Обикновено бих се напрегнал при подобно нещо, но не и сега. Прегърнах малкото й телце и я притиснах към себе си, позволих на топлината й да премине през последната ми броня и да разтопи логиката, която ми подсказваше да не се привързвам. Войникът още ме предупреждаваше. Войникът още ми напомняше, че тя е възможна мишена и нищо повече. Не му обърнах внимание. Вече бях свикнал да не му обръщам внимание, но днес беше различно. Вече не си казвах, че просто следвам мисията; знаех, че не е така. Чувствата ми най-сетне взеха връх и разбрах, че съм с Ембър, защото искам да съм с нея. Тази нощ не ми пукаше. Бях войник всеки ден от седемнайсет години. Поне веднъж исках да разбера какво е да… живееш.

Ембър ме погледна. Ръцете й бяха на раменете ми, а меките пръсти нежно галеха тила ми. Гледаше ме някак смаяна, сякаш не можеше да повярва, че се случва наистина. Знаех го, защото и аз изпитвах същото.

— Целуни ме — прошепнах. Накарай ме да забравя, за една нощ, че това не е реално. Накарай ме да повярвам, че животът ми може да е такъв. Че не предавам всичко, в което вярвам, за да съм тук и да се чувствам така.

Ембър се наведе. Устните й докоснаха моите и всички съмнения изчезнаха. Войникът изчезна. Всичко изчезна, остана само тя. Усещах единствено ръцете й по кожата си, устните й, тялото й, притиснато към мен. Целувах я, докато не бях погълнат от нея, докато този миг не се отпечата в съзнанието ми, прогонвайки войника, Ордена и цялата война. Утре щях да се върна към тях. Тази нощ исках да бъда нормален.

Тази нощ войникът Гарет не съществуваше.