Джули Кагава
Нокът (30)

30
Райли

— Имаме проблем.

Не това исках да чуя, след като се върна от парти, което, както и да го погледнеш, се оказа голям провал. Разбира се, беше приятно да нариташ няколко тъпаци, макар и не особено предизвикателство. Не отидох на партито да бия човеци или да заплашвам противни смъртни, които и представа си нямат. Отидох заради нея.

— Райли. — Уес влезе в кухнята, докато хвърлях ключа от мотора и портфейла си на плота. Изгледах го уморен. Кльощавият дългуч беше раздърпан — смачкана риза, рошава коса, нещо обичайно за него. Британският акцент здраво ми лазеше по нервите тази вечер.

— Чу ли ме? Имаме проблем, приятел.

— По-добре да е важно — изръмжах и минах покрай него към просторната дневна. По дяволите, бях изморен. Нощта беше дълга.

Луната висеше ниско над океана зад огромните прозорци и ме изкушаваше да изляза дори само за да се отърва от Уес. Ако говорехме на верандата, щях да виждам белите скали, небето и далеч долу прибоя. Къщата беше построена отчасти на скалите и широката открита веранда беше идеална за нощите, в които не излизах с мотора. Не беше зле, като за къща, която не бе наша. Истинските собственици бяха в Европа за лятото и имаха нужда някой да пази голямото празно имение. За наше щастие. След малко преговори онлайн, Уес се погрижи да го наемат: отговорен счетоводител на средна възраст с жена и без деца и домашни любимци, който искаше да наеме къщата за лятото. Никой не заподозря истината. Или поне никой не дойде да души наоколо и да се чуди как така двама младежи са се настанили в къща за милиони на брега.

Уес ме последва в дневната.

— Още едно от гнездата ни угасна — каза печално.

Гневът ми се събуди. Завъртях се към него и присвих очи.

— Кое?

— Остин. — Човекът вдигна ръка в жест на безсилие. — Сигналът им прекъсна този следобед и никой не отговаря. Изобщо не мога да се свържа с тях.

— По дяволите! — Извъртях се, избутах една скъпа ваза от края на масата и в стената се пръсна порцелан за няколко хиляди долара. Уес потрепери. Дробовете ми пламнаха и аз вдишах дълбоко, за да овладея порива да се Преобразя и да изпепеля нещо.

— Тъкмо се върнах оттам! — изръмжах. — Цял месец установявах тайна квартира. По дяволите! Какво става?

Уес не ме изгледа подразнен, както винаги, от което разбрах колко е стреснат.

— Знам, приятел, но вече го няма — каза той и аз прокарах ръце през косата си, опитвах се да мисля. Остин. Там имаше само един дракон, малък, който бях измъкнал едва миналата година. Довери ми се, че ще го пазя; аз му обещах, че ще е в безопасност.

По дяволите всичко!

— Трябва да се преместим — добави Уес и се отдръпна от плота. — Трябва да кажем на другите гнезда, че сме разкрити. Ако тръгнем тази нощ…

Отпуснах ръце.

— Не. — Той ме погледна с изненада. В мен като студен юмрук се стегнаха гняв и решителност. Гнездото в Остин бе изгубено, но това означаваше единствено, че трябва да успея тук. — Не и без момичето — казах твърдо и се обърнах. — Близо съм, Уес. Тя се обръща към нас. Усещам го. Дай ми още седмица-две и толкова ще й писне от „Нокът“, че ще ме моли да я отведа.

— Добре. — Уес скръсти ръце и вдигна вежди. — Както когато се кълнеше, че ще отнеме най-много седмица да убедиш онзи Оуен да се присъедини към нас, и какво направи той? Трябваше да прекараме цял месец в Чили, след като ни изтропа на „Нокът“.

— Да, но погледни от добрата страна. Най-сетне хвана тен. — Той ме изгледа кръвнишки и аз се ухилих, защото си спомних постоянно зачервената му кожа, докато вървяхме през джунглата от село в село, винаги бягахме. Уес не обичаше много да е на открито, аз също; — Това беше риск — признах, — но и двамата го знаехме. Сега е различно.

— Защо по-точно?

— Защото аз така казвам.

Уес въздъхна.

— Знаеш, че досега ни спасява само инстинктът за самосъхранение, нали? Онзи, който ни подсказва да бягаме, когато проклетият „Орден на свети Георги“ или „Нокът“ са ни погнали? Сега го пренебрегваш.

Усмихнах се и отидох в стаята си, защото знаех, че никъде няма да ходим. Хвърлих якето си на един стол, легнах на сатенените чаршафи на огромното легло и се замислих за новия проблем.

По дяволите. Притиснах длани към очите си, за да потисна гнева и безсилието. Още едно гнездо си бе отишло. Това бе второто, за което бях изгубил месеци и просто изчезваше от лицето на земята. Когато първото угасна, зарязах всичко и се отправих към Финикс, за да намеря двете малки, които бях оставил там. Нищо. Къщата, която им бях уредил преди месеци, бе изоставена, пуста и празна. Никой не можа да ми каже какво се е случило със сградата и е обитателите й. Бяха изчезнали за една нощ… просто така.

Мислех за тях по дългия път обратно, кипях от гняв и съжаления. Бях им обещал да ги пазя, когато напуснаха „Нокът“, бях им се заклел, че ще са в безопасност, и ги бях провалил. Къде бяха сега? Какво се беше случило с тях? От двете възможности, за които се сетих, се надявах да са ги открили от „Нокът“ и да са ги прибрали обратно. Хлапетата, които карах да напуснат организацията, често бяха млади, лековерни и неопитни. Ако „Нокът“ бяха открили гнездото, вероятно ги бяха взели за „повторно обучение“… И колкото и да ми беше неприятно, че съм ги изгубил, поне бяха живи. Другият вариант — другата причина гнездото и малките да изчезнат — беше много, много по-страшен.

Другият вариант беше Орденът.

Отпуснах рязко ръце на матрака и затворих очи. Уес беше прав да се плаши. Не че му трябваше голяма причина за това, но оставането ни тук, когато нещо приближаваше, беше лоша идея. Бяхме оцелели досега, защото не спирахме да се движим и знаехме кога да бягаме, щом стане твърде опасно. Вече се наложи да се махнем оттук веднъж. Доколкото знаех, „Нокът“ още ни търсеха. Колкото повече стояхме тук, толкова по-опасно щеше да става и за двама ни. Но не можех да тръгна без нея.

Макар намусен, песимистичен и така напоен с „Ред Бул“, че можеше да захрани цял дирижабъл, Уес беше елитен хакер, бивш служител на „Нокът“, и бе изключително полезен. Той беше единственият, който можеше да проследи малките на „Нокът“, да открие къде и кога ще бъдат внедрени, и то достатъчно рано, за да можем да стигнем дотам и да се приготвим, преди да са се появили. По тази причина дойдохме тук, в Кресънт Бийч. Защото Уес бе открил, че „Нокът“ ще изпратят отличен нов дракон в света. Малко на име Ембър Хил.

Очаквах да открия същото като винаги; зелен млад дракон, копнеещ да вкуси от свободата, развълнуван, наивен и лековерен. Лесна жертва. Видят ли мистериозен непознат, опитат ли от истинската свобода, много от тях нямаха търпение да скочат от кораба. Разбира се, животът на дракон отцепник не беше само цветя и рози, но най-важното бе първо да ги извадим от организацията. Техническите подробности по тяхното скриване и опазване идваха по-късно.

Не бях очаквал да открия яростно, упорито малко, което ме предизвиква, отблъсква и което не се страхува от мен… и от каквото и да било. Което не се подчиняваше не само на по-възрастен и по-опитен дракон, но и на „Нокът“, на настойниците си и дори на брат си — близнак, който не беше толкова интересен, — за да прави каквото поиска. Откакто се срещнахме и говорихме, разбрах, че не мога да й позволя да остане в организацията. В нея имаше нещо, което засилваше решителността ми да я изкарам оттам, да я откъсна от „Нокът“. Може би ми напомняше за самия мен на тази възраст, за яростния ми свободен дух, преди „Нокът“ систематично да прекършат всеки помен от независимост и оригинална мисъл. Преоткрих ги, разбира се, но знаех какво прави организацията със своите малки. Бях абсолютно сигурен, че няма да позволя това да се случи с нея.

Поне така си казвах. Нямаше нищо общо с начина, по който моят дракон реагираше: едва не изскачаше от кожата ми, когато тя бе наблизо. Преди тази нощ никога не бях искал толкова много да се Преобразя. И от начина, по който тя ме гледаше, докато танцувахме, разбрах, че изпитва същото. Макар че за доброто и на двама ни, аз го скрих добре. Ембър беше десетилетия по-млада и неопитна във всичко, и беше станала твърде много човек. Едва не позволи на един човек да я целуне.

Друг вид гняв загря дробовете ми и аз изръмжах, щом си спомних онзи, с когото тя танцуваше. Смъртните тийнейджъри обикновено бяха безполезна паплач; наежени и незрели, мислеха си, че знаят всичко за света. Лесни за манипулация, но безполезни. Но онова хлапе… в него имаше нещо различно, макар да не знаех какво. Може би говорех така от злоба, от нуждата да спася моето малко огнено момиче от досадната човешка емоция. Или заради внезапния и ирационален порив да отхапя главата на онзи тип.

Изстенах. Нищо добро нямаше да излезе, ако тръгна по този път. Трябваше да запазя концентрация. Да се концентрирам върху онова, което трябва да свърша. Ембър започваше да се обръща към нас. Моята малка кибритлийка не би се задоволила да стои и да чака „Нокът“ да я командват. Тя щеше да започне да задава въпроси, ако вече не бе започнала, и когато те не й дадяха отговори, щеше да дойде при мен. И аз щях да й покажа какво представляват всъщност „Нокът“.

— Райли. — Уес надникна в стаята. — Гнездото в Остин, приятел. Какво ще правим с него?

Въздъхнах и седнах на матрака.

— Ще продължим да наблюдаваме тайната квартира, но няма да опитваме да се свържем повече с тях — казах му аз. — Ако онова, което е накарало гнездото да угасне, е още там, не искаме да узнаят за присъствието ни. След като убедя Ембър да се присъедини към нас, ще ида в Остин сам и ще видя какво става. Дотогава ще кротуваме.

— А ако „Нокът“ или Орденът изникнат на прага ни?

— Е, тогава ще избягам от задния прозорец. За теб не знам какво ще правиш.

— Много мило, че си така загрижен.

Затворих вратата с ритник. Доколкото го познавах, той щеше да остане буден цяла нощ, да се взира в екрана на лаптопа и да пие огромни количества „Ред Бул“. Аз бях уморен и изнервен от новините. Дразнещите човеци съквартиранти можеха да вървят по дяволите, аз трябваше да поспя.

И много скоро щях да покажа на едно червенокосо малко истинското лице на „Нокът“ и да я убедя, че мястото й е при нас.

При мен.