Джули Кагава
Нокът (25)

25
Ембър

— Къде беше? — попита ме Данте, когато се качих горе, за да се скрия в стаята си. За нещастие моят любопитен брат стоеше в края на стълбите и ме гледаше с тревога в зелените си очи.

Изсумтях.

— Да не си ми бавачка? Сърфирах, какво друго да правя? — Минах покрай него и тръгнах към стаята си. Той ме последва по коридора, а подозрителният му поглед прегаряше тила ми.

— Кой те докара? — попита Данте. — Не съм го виждал преди?

— Това е Гарет — отвърнах. Надявах се, че няма да види изчервяването ми. — Той е момчето, за което ти казах, помниш ли? Срещнахме го на плажа с Кристин и Лекси. Той наби онези тролове. Готин тип е.

Може би твърде готин — прошепна моят дракон. Още усещах устните му на моите, внезапния порив да го целуна и пламъка, който това подпали в стомаха ми. Какво ли щяха да кажат „Нокът“ по въпроса?

„Нокът“ да си ядат опашката — помислих си. Не това беше проблемът. Честно казано, опитът за връзка с човек не беше забранен от организацията. Да накараш човек да се влюби в теб бе най-лесният начин да го контролираш и да получиш каквото искаш. Данте беше специалист в това; където и да идеше, с когото и да беше, винаги някой бе готов да го откара, да му даде телефона си, да свали ризата от гърба си. Той дори не трябваше да полага големи усилия. Аз лично го смятах за доста коварно, но всички в организацията знаеха как да манипулират човешките емоции. Фактът, че бях целунала човек, нямаше значение.

Но причината да го целуна бе съвсем друго нещо.

Стигнах до стаята си и се обърнах да затворя вратата, но Данте застана на прага и ми попречи. Изражението му се колебаеше между тревога и подозрение.

— Добре ли си, сестричке? — попита той, взираше се в лицето ми. — Притесних се за теб. Замина с Лекси точно след тренировката и си беше изключила телефона.

Цялата настръхнах при спомена за садистичната ми обучителка.

— Господи, говориш като чичо Лиам — сопнах се, за да сменя темата. — Добре съм, можеш да изключиш невротичния си радар. С Гарет сърфирахме.

И аз го целунах. Искам да го видя отново, много искам, за да го направя пак. Ужасно съм откачена!

— Не мога да изключа невротичния си радар — рече Данте, без да помръдва от прага. После се приближи и сложи ръка на рамото ми. — Не и когато си разстроена. Не и когато усещам, че нещо много те тревожи.

— Знаеш ли, че прекаляваш с грижите? Понякога се увличаш.

— Хей, забрави ли, че сме само ти и аз. — Говореше съвсем сериозно. — Ако не те наглеждам, кой ще го направи? Хайде стига, Туидълди. — Стисна леко ръката ми и ме пусна. — Какво има? Онзи човек нарани ли те?

— И какво ще направиш, ако ме е наранил? Ще го изядеш?

— Ще се изкуша, но няма да го изям. — Погледна ме нетърпеливо. — Избягваш въпроса. Какво има, Ембър? Нещо те тревожи и искам да знам какво е. Говори с мен.

Поколебах се. Исках да поговоря с някого, някой, който би разбрал, с друг дракон, който би разбрал тези странни, нови човешки чувства, които бушуваха в мен. Чувства, които според казаното от обучителката ми сутринта, нямаха място в живота на един дракон. Дали Данте щеше да ме разбере? Досега му бях споделяла всичко.

— Ами аз… просто си мисля за нещо, което обучителката ми каза днес — признах аз и не излъгах съвсем. — Каза, че хората са по-нисша раса и не бива да се привързваме към тях, защото те са просто пушечно месо. Че ще ни унищожат, ако разберат какви сме всъщност.

Той кимна.

— Знам. Моят обучител ми каза същото.

— Не те ли притеснява това? — Посочих смътно към коридора и входната врата. — Ние живеем с двама човеци, всичките ни приятели са човеци и говорим с тях всеки ден. Разбира се, Лиам и Сара работят за „Нокът“, но не бих ги смятала за пушечно месо. Звучи ми твърде… жестоко. Ти не мислиш така за Лекси, Калвин и останалите, нали?

— Не. — Данте веднага поклати глава и аз се отпуснах. — Но трябва да приемем факта, че не сме като тях, Ембър. Ние не сме хора. Живеем в техния свят, съществуваме сред тях, но винаги ще бъдем различни. Обучителите ни са прави. Не бива да се привързваме твърде много към хората.

Нацупих се. Не това исках да чуя.

— Защо?

— Ембър. — Данте ме изгледа странно. — Защото ние сме дракони. Хората са… ами те не са по-нисши, но са по-ниско в хранителната верига. Ние сме по-силни, по-умни и живеем хиляди пъти по-дълго от тях. Всичките ни приятели — Лекси, Калвин, Кристин, всички — ще остареят и ще умрат, а ние ще сме още млади. Просто не сме в същата лига, сестричке. Трябва да осъзнаеш това.

От тези думи ми стана още по-зле. Ясно беше, че не трябва да му казвам нищо за мен и Гарет. Вероятно нямаше да го погне и да го изяде, но ако му кажех, че съм целунала момче, щеше да пита защо. А нямаше да мога отговоря. Защото и аз не бях много наясно.

— Да — въздъхнах. — Знам. — Данте продължи да ме гледа, в очите му виждах тревога и объркване, но трябваше да остана сама, за да помисля. — Ще полежа няколко часа — въздъхнах и влязох покрай него в стаята. — Ако не се появя навреме за вечеря, ела да ме извикаш, става ли?

— Чакай малко — рече той и ми попречи да затворя вратата. — Кристин се обади четири-пет пъти. Пита дали ще идеш на партито й утре вечер.

— Утре ли беше? — Леле, как летеше времето. Дори не бях усетила, че е дошъл уикендът. Усетих лека тръпка. Единствено през уикендите не трябваше да ставам рано и да се срещам с обучителката си. Два дни щях да съм свободна.

Данте кимна и вдигна вежди.

— Явно още мислиш да ходиш.

— Разбира се.

— И вероятно ще изгубиш представа за времето, докато сме на купона, и ще трябва да измислям някакво правдоподобно извинение, че сме се върнали след полунощ.

Усмихнах се.

— Ето затова ти си умният близнак.

— Аха. А ти коя си?

— Красивата.

Той въздъхна.

— Добре. Ще се погрижа. Както винаги. — Поклати глава и се усмихна криво. — Само заради теб, Туидълди.

След като Данте си тръгна, аз влязох в стаята си, хвърлих се на леглото и се втренчих в тавана. Е, явно нямаше да мога да споделя с него проблемите си. Той ми беше брат, но и дракон. Тези чувства му бяха чужди, както и на мен преди. Странно, но ми трябваше някой, който наистина разбира какво преживявам. Трябваше ми човек.

Трябваше ми… приятел.

Претърколих се и извадих телефона си. Намерих познатия номер в указателя.

— Здрасти, Лѐке — въздъхнах, когато тя вдигна. — Заета ли си?

— О, Боже, Ембър! — чух глас в другия край. — Разбира се, че не. Чакай ме в „Смути Хът“ след петнайсет минути. Трябва да ми кажеш какво става с готиния Гарет!

— Да — измърморих и стомахът ми пак се сви при спомена. — Ще бъда там.

След двайсет минути седях на една от масите отвън, а две смутита се топяха в чашите, когато Лекси се настани срещу мен, изгаряща от нетърпение.

— Е? — рече тя вместо поздрав, взе едната чаша и захапа сламката, сякаш искаше да отгризне. — Много съм ти ядосана, Ем — обяви, без да чака отговор. — Накара ме да те закарам до залива, за да се видиш с Гарет, и дори не ми се обади да кажеш как е минало. С часове бях нащрек. Хайде, Ем. Изплюй камъчето… — Почука по масата. — Цял следобед бяхте сами в залива. Какво стана? Нещо забавно? — Наведе се напред, усмихната като заговорник. — Показа ли му как да плува чисто гол?

— Какво? Не! — Направих физиономия и усетих, че бузите ми пламват. — Спри да мислиш за глупости. Нищо такова не стана.

— Но нещо е станало, нали? — Гледаше внимателно, търсеше истината на лицето ми. Внезапно се смутих, свих рамене и тя се смръщи. — Ембър, моля те. Видях ви в мола вчера. Знам, че има нещо. Като моя най-добра приятелка, си длъжна да ми казваш за всичко, което ти се случва, ако е свързано с разкошни момчета. Това е част от сделката.

— Не помня да съм подписвала такъв договор.

— Чети ситния шрифт, скъпа. Той целуна ли те?

Пулсът ми се ускори, но поклатих глава.

— Не.

— А ти целуна ли го?

— Ами…

Лекси изпищя. Шътнах й да мълчи и тя сниши глас, ухилена като идиотка.

— Знаех си! Знаех си, че между вас има нещо. — Гледаше ме триумфиращо. — Кажи го! Кажи, че бях права.

— Добре де! Хубаво, целунах го. Права беше.

— Благодаря. Виж, не е толкова трудно. — Тя се усмихна мъдро и се отпусна назад да чуе останалото. — Е, какво стана, когато го целуна?

— Нищо. — Сега, когато най-сетне го изрекох, не успях да скрия тъгата в гласа си и съжалението от онова, което бе последвало. — Мисля, че малко откачих. Поисках да ме закара до дома. Дори не разговаряхме. — Въздъхнах. — Обадих ти се няколко минути след като ме остави там. Вероятно сега ме мрази, или поне ме мисли за пълна откачалка.

— Много се съмнявам в това. — Не отговорих и тя затропа с пръсти по масата от нетърпение. — Ще го видиш отново, нали? Кажи ми, че ще го видиш отново.

— Не знам.

— Какво не знаеш? Харесваш го, нали?

— Ами… — поколебах се, мислех. Аз бях дракон; ние не трябваше да изпитваме такива чувства. Но щом си помислех за Гарет, определено изпитвах нещо. Как всъщност усещаш привличането? Дали се хилиш всеки път, щом чуеш гласа му, или ти секва дъха, когато те погледне? Дали искаш да видиш усмивката му, да чуеш смеха му, за да разбереш, че някак си го развеселил? Никога не бях изпитвала подобно нещо, не бях искала да съм близо до някого. И ако такъв беше случаят… — Ами май да.

Харесвах Гарет. Един човек.

Лекси кимна.

— И той те харесва. Не ме гледай така, Ем. Повярвай ми, виждала съм го, момчето е много хлътнало. Според теб защо все се навърта наоколо? — Облегна се назад и се усмихна, уверена в анализа си. — Той е адски хлътнал по теб.

Странно, но при тази мисъл стомахът ми отново потрепна. Мисълта, че човек като Гарет може да отвръща на чувствата ми… Но това бе съвсем ново за мен. Не бях очаквала да изпитвам подобно нещо. Не би трябвало да го изпитвам, поне според „Нокът“.

Погледнах умолително Лекси и попитах почти отчаяно:

— Е, какво да правя сега?

— О, Ембър. — Потупа ръката ми с уверена усмивка, в която сияеше шестнайсетгодишният й човешки опит. — Лесна работа. Когато го видиш пак, продължи оттам, докъдето сте спрели. И този път не бягай.

— Може вече да е твърде късно — въздъхнах и опрях натъжена брадичка на ръцете си. — Нямам представа къде е. Дори не му взех номера или имейла. — Иронично, но всъщност първата ми истинска постъпка като човек го беше прогонила. А сега бях съсипана. Заради едно момче. Затова ли драконите не трябваше да имат човешки чувства? Защото те правеха всичко ужасно сложно?

Но Лекси не се притесни.

— Стига, Ембър. Познавам този град като петте си пръста, не е особено голям. Ще го намерим, повярвай ми.

— Много си уверена.

Тя изсумтя.

— Готин тип като Гарет те целува и после изчезва безследно? Ще съм ужасна най-приятелка, ако не ти помогна да си го върнеш.

Най-добра приятелка. Доскоро смятах Данте за своя най-добър приятел. Винаги бяхме заедно, срещу всички. Но не можех да говоря с брат си за човешкото момче, към което имах чувства. Нямаше да разбере. А Лекси не само разбираше тези откачени, чужди за мен емоции, но и ме окуражаваше да действам според тях.

Усмихнах й се с благодарност.

— Благодаря, Лѐке.

Тя се усмихна малко лукаво.

— Няма защо. Просто помни, че когато го открием, ще искам да научавам всииички пикантни подробности. Това е таксата за помощта ми. Няма да криеш нищо от мен, ясно ли е?

Засмях се.

— Ти си ужасна.

— Едно момиче трябва да си има хоби. И да ти призная, без мен си загубена.

Извъртях очи.

— Как изобщо съм оцеляла досега?

— Нямам представа, но важното е, че вече съм тук. — Тя потри ръце, вече кроеше планове. — И имам добри новини за теб. Знам къде ще потърсим първо.