Джули Кагава
Нокът (22)

22
Гарет

Ембър отново закъсняваше.

Паркирах под същата палмова горичка, както преди няколко дни, и поглеждах часовника си за трети път. Осемнайсет минути след дванайсет, а от нея нито следа. Питах се дали пак се е „замотала“, или просто е забравила. Изобщо не проумявах как е възможно. В Ордена точността беше всичко. Или отиваш навреме, или подраняваш, но никога не закъсняваш. Ако по-висш ти каже, че ще те чака в параклиса точно в четири, трябва да ти сам на секундата, иначе ще загазиш.

Предполагах, че местните не държат особено на точността, най-вече през лятото. Цялото място излъчваше някаква ленивост и спокойствие, живееш ден за ден и не се тревожиш за час, място и за каквото и да било.

Не бих могъл да живея така, не и постоянно. Това щеше да ме влуди. Както ме влудяваха и странните пориви, които едно червенокосо момиче отключваше в мен. Не ги разбирах и не бях сигурен, че ми харесват. Когато Ембър хвана ръката ми предния ден, направо се сковах. За първи път в живота си не знаех какво да направя. Сега осъзнавах, че е било крайно необичайно, че не реагирах и й позволих да ме докосне. Ако някой в Ордена ме сграбчеше така, щеше да се озове на земята. Това беше рефлекс, реакция, която не можеш да потиснеш, когато животът ти постоянно е в опасност.

Но аз й позволих да ме докосне и да прокара пръст по белезите, получени в битка с един упорит зелен дракон, който отказваше да умре. И не се отдръпнах. Пръстите й изпратиха поток топлина по ръката ми чак до стомаха. Не бях изпитвал подобно нещо и… исках да ме докосне отново.

Сепнат от собствените си мисли, аз се облегнах назад и потърках очи. Какво ми ставаше? Аз бях войник, обучен да владее емоциите си. Можех да се изправя пред налитащ дракон, без да покажа страх. Можех да издържа два часа някой офицер да крещи в лицето ми, без да почувствам нищо. Защо с Ембър беше толкова различно?

Съвзех се. Нямаше значение. Все още имах мисия, а Ембър още беше мишена. Останалите от групата вече бяха отпаднали от списъка ни. Лекси и Калвин бяха родени в Кресънт Бийч и не бяха живели другаде. Кристин Дъф, другата ни заподозряна, не беше местна, но идваше тук всяко лято с баща си и мащехата си. Имаха апартамент в Ню Йорк, където баща й работеше като брокер.

Така че оставаха близнаците, Ембър и Данте Хил, които бяха дошли в Кресънт Бийч това лято. Живееха с леля си и чичо си в голяма къща до брега. И нямаха родители.

Все пак нищо не беше сигурно. Можеше да е фалшива следа. Ембър Хил можеше да е съвсем обикновено момиче, но трябваше да я опозная, за да съм сигурен, иначе щеше да се измъкне. Освен това трябваше да спечеля доверието й.

Ако изобщо дойдеше.

Отпуснах се в седалката и продължих да чакам.

В един трийсет и една Ембър най-сетне се появи.

Отворих вратата, слязох и тръгнах към плажа, където една самотна фигура с рошава червена коса гледаше океана и стискаше сърф под мишница. Взираше се във вълните, заслонила очите си с длан, когато се приближих зад нея.

— Търсиш ли някого?

Тя подскочи, обърна се и примигна от изненада, сякаш не й се вярваше, че съм тук.

— Гарет? Откога… искам да кажа… Еха, още си тук. — Не отговорих, тя се изчерви и сведе очи към пясъка. — Реших, че сигурно си се отказал.

Почти се бях отказал. Повтарях си, че ще чакам до дванайсет и половина. Смятах, че е разумен толеранс за човек, който закъснява. Но после половиният час стана четиридесет и пет минути, след това цял час, после час и петнайсет минути. Накрая приех, че няма да дойде и тъкмо пъхах ключа в стартера, когато я видях да върви по плажа, без да ме вижда в горичката.

— Пак ли се замота? — попитах спокойно.

Тя се смръщи, вероятно реши, че съм ядосан, но аз не бях, наистина. Бях доволен да я видя; докато седях сам в джипа час и петнайсет минути, какви ли не ужасии ми минаха през главата. Нелогични, невероятни неща, но все пак… Всичко от катастрофа до нападение на акули — побърках се от притеснение. Това също бе ново за мен, не се бях притеснявал за някого досега. Моите другари, моите братя по оръжие… с тях беше друго. Знаехме, че вършим нещо много опасно. Знаехме, че можем да умрем всеки момент, и го приемахме. Тревогата за друг човек беше опасна и пагубна. Трябва да се довериш на отряда си, че ще следва заповедите. Жертвите бяха нещо неизбежно, част от живота. Това бе едно от предимствата да си в Ордена; воините на свети Георги не умираха от старост.

Но… се бях тревожил за Ембър. Отчаяно се надявах да не й се е случило нещо. Което сега ми се струваше глупаво. Явно нищо й нямаше, макар че изглеждаше малко унила.

— Много съжалявам, Гарет — рече тя, като се взираше в мен с големите си зелени очи. С изненада забелязах тъмни кръгове под тях, знак за изтощение, който не бях видял вчера. — У дома изникна нещо и не можах да се измъкна. Исках да съм тук — дойдох при първа възможност. Данте бе взел колата и трябваше да се обадя на Лекси да ме докара…

Изглеждаше нещастна и аз бързо опитах да я успокоя.

— Няма проблем, Ембър. Не съм разстроен. Просто се радвам, че дойде. — Усмихнах се и тя май се отпусна. — Вече сме тук, така че не се тревожи за нищо. Но… — Погледнах към дъската, която държеше. — Взела си само една дъска? Опасявам се, че аз нямам.

— О, да. — Тя отметна косата от очите си, внезапно смутена. — Ами нямах време да взема втора, затова ще трябва да опитаме нещо ново. Ако си съгласен.

Понечих да отговоря, но когато тя отпусна ръка, видях над лакътя й нещо, от което сърцето ми пропусна удар. Внимателно и без дори да се замисля, я хванах за ръката и дръпнах нагоре ръкава.

Над бицепса имаше синина. Поех рязко дъх, не знаех защо съм толкова бесен.

— Какво е станало?

Тя издърпа ръката си и отстъпи назад, не срещаше очите ми.

— Нищо. — Свали ръкава си надолу. — Ударих се в една врата. Много груба и невъзпитана врата, която не се отмести навреме от пътя ми. Няма за какво да се тревожиш. Ако я видя отново, ще я изритам.

— Ембър…

— Гарет, повярвай ми. Няма какво да направиш. — Вдигна очи и се усмихна предизвикателно. — Е, ще сърфираме ли? Надявам се, че ще ти хареса това, което съм намислила.

Издишах бавно и потиснах желанието да открия онзи, който беше виновен за синината, и да му извия врата.

— Добре. Да вървим. Каквото и да си намислила — аз съм готов.

Тя се ухили, възвърнала си част от дързостта, и тръгна към водата.

— Добре тогава. Да видим.