Джули Кагава
Нокът (48)

48
Райли

Ембър ме последва по стълбите. Почукване на билярдни топки ми подсказа как точно двете малки се подготвят за тръгване.

— Много се радвам, че приемате заплахата на сериозно — заявих, щом влязох в стаята за игри. Реми вдигна глава от билярдната маса, изглеждаше гузен. Отметна русата коса от очите си. Нетъл бързо остави стика на масата, опитваше се да изглежда невинна и уязвима. Поклатих глава.

— Мислех, че Уес ви е казал, че тръгваме довечера. Трябваше да се приготвяте. Струва ми се, че това не е точно подготовка.

— Ние сме готови! — възрази Нетъл. Плитките й подскочиха в бурно потвърждение. — Не донесохме нищо тук, забрави ли? Няма какво да опаковаме. Готови сме за тръгване.

— Така ли? — Скръстих ръце. — А какво означава „да оставим къщата, както я заварихме“? Стаите чисти ли са, или приличат на пометени от ураган? — И двамата сведоха очи, а аз кимнах. — Да, така си и мислех. Ще се погрижите за това, но сега искам да ви запозная с някого.

Обърнах се и дадох знак на Ембър да се приближи. Беше отворила широко очи, когато пристъпи до мен, взираше се любопитно в другите малки, които на свой ред се взираха в нея.

— Това е Ембър — казах им. — Може би ще се присъедини към нас, когато напуснем града тази вечер. Огнено момиче — продължих и тя ме изгледа остро, — запознай се с двама от моите. Това са Нетъл и Реми. Измъкнах ги от „Нокът“ преди година.

— Здрасти — поздрави Реми и вдигна ръка. — Добре дошла на борда. Значи нашият безстрашен водач те убеди да се присъединиш към каузата ни, така ли?

— Ами… още не съм решила — рече тя, а Нетъл зяпна смаяно.

— Какво? Защо? — И двете малки се взираха шокирани в Ембър. — Ти глупава ли си? Не знаеш ли какво ще ти направят?

— Нетъл — обадих се аз и момичето млъкна. Ембър се наежи и аз бързо застанах между тях, преди да са се сбили насред стаята. А когато се бият дракони, нещата бързо загрубяват. Не ми се щеше да викам пожарната точно сега.

— Не се сърди на Нетъл — казах на Ембър, която ме погледна скептично. — Тя има особено основателна причина да мрази „Нокът“.

— О? — Ембър се обърна към нея, този път по-скоро любопитна. Нетъл я гледаше нацупена. — Защо?

Нетъл се озърна към мен и аз кимнах. По-добре беше тя да й разкаже историята си; като видяла едно от най-грозните лица на „Нокът“, тя познаваше по-добре от мнозина най-мрачната тайна на организацията. Не можех да си представя какво й е било.

— Не успях да се адаптирам — започна тя, горчивината още обагряше гласа й, щом заговореше за миналото. — Моят настойник беше ужасен гадняр, който обичаше да ме дразни само за да ми напомни, че ако се Преобразя, ще ме изпрати пак в организацията. Един ден стигна твърде далеч. Изпуснах си нервите и се хвърлих срещу него… в истинската си форма. — Заговори по-рязко, като несъзнателно потриваше ръката си. — Очаквах да ме върнат в „Нокът“ за повторно обучение. Така казват всички, нали? Само че това една огромна лъжа. „Нокът“ не връщат малките за повторно обучение. Имаш само един шанс, и толкова. Според „Нокът“, ако се провалиш при асимилацията, значи си „увреден от хората“. Доказал си, че не могат вече да те изпратят сред тях.

Ембър се намръщи. Това очевидно беше новина за нея.

— Тогава… какво се случва, ако се провалиш?

Нетъл изсумтя.

— Не знам какво се случва с момчетата, но знам какво става с момичетата. Помниш ли онази гадост, която ни пробутваха, че драконесите били много важни за нашето оцеляване, че те били бъдещето на расата ни? — Изви устна. — Е, за това не лъжеха. Всички женски малки, които се провалят при адаптацията, са изпращани в специални съоръжения, за да се превърнат в размножители до края на живота си.

На Ембър й трябваше само секунда, за да проумее какво й казва Нетъл. Пребледня от шок и ярост, а другото момиче се усмихна горчиво.

— Да, обзалагам се, че не са ти казали това. Сигурно си се справила добре на изпитанията. А аз? — Тя сви рамене. — Моята съдба беше да се превърна в кобила за разплод за бъдещите дракони на „Нокът“, да снасям яйца възможно най-често.

Наблюдавах лицето на Ембър за реакция. Тя още изглеждаше бледа и ужасена, но очите й проблясваха в смарагдово, драконът реагираше на мисълта да се превърне в средство за разплод. Аз не се съмнявах, че ако Ембър не беше успяла както в адаптацията, така и в обучението, ако се беше „провалила“ като Нетъл, тя нямаше да приеме онова, което „Нокът“ й бяха подготвили. Тогава дори нямаше да се налага да водим този разговор, защото отдавна всичко щеше да е ясно.

Точно така, огнено момиче. Ядосай се. Това представляват „Нокът“, това е истинското им лице и ти вече не принадлежиш към тях. Ти си вече с нас. С мен.

— А после срещнах Кобалт. — Нетъл кимна към мен. — И той ми каза, че не е нужно да се примирявам с такъв живот, че може да ме измъкне и да ми покаже нещо по-добро. Казах си: какво имам да губя? — Вирна непокорно брадичка. — И мога да заявя, че това беше най-доброто решение в живота ми. Предпочитам да бягам от „Нокът“, от Усойниците и от „Ордена на свети Георги“ цяла вечност, отколкото да се върна в организацията.

— Това е ужасно — прошепна Ембър. — Наистина ли са ти го причинили?

— Това е една от мръсните тайни на „Нокът“ — казах аз. — И една от най-добре пазените. Опитах се да намеря мястото, където държат женските за разплод — само най-висшите дракони в организацията знаят за тях и дори не всички са наясно къде се намират. Женските никога не напускат съоръжението, освен, за да се чифтосат със специално избран мъжки, а после ги изпращат обратно. Къде ли не търсих тези проклети бази, но не ги намерих. Ако Нетъл не беше дошла сама с мен, нямаше да успея да я освободя.

— Никога няма да се върна там — каза Нетъл дори още по-яростно, сякаш Ембър искаше да я завлече насила обратно. — Никога. По-добре да умра.

Реми изсумтя, все още облегнат на масата за билярд.

— Стига, Нетъл. Много си драматична. Не само ти си прецакана от „Нокът“. — Той се усмихна криво на Ембър и отметна рошавите лешникови кичури от очите си. — Нетъл може да е била определена за разплод, но за мен планираха нещо още по-лошо.

— Това не е сигурно — отвърнах. Вярно, мразех „Нокът“, но нямаше нужда да си измисляме ужасяващи истории, за да спечелим Ембър. А и Реми имаше склонност да преувеличава, когато разказваше, особено ако ставаше дума за него. — Чухме само слухове и предположения. Никой не е сигурен какво става там.

— Къде? — попита Ембър и Реми се ухили.

— В една тайна подземна лаборатория — рече драматично. — Където експериментират с мъжки дракони, които не са подходящи за „Нокът“. — Удари се по кльощавите гърди. — Дракони като мен. Аз бях „твърде дребен“, бях „нежелателен“ за техния генетичен фонд, затова щяха да ме изпратят в лабораторията, за да ме режат и бодат, и да ме превърнат в нещо друго.

— Не знаем дали е лаборатория — казах отново, щом видях как Ембър вдигна изумено вежди. — Няма доказателство, че „Нокът“ имат тайна лаборатория и определено няма доказателство, че вършат онова, за което говори Реми. Но — продължих, когато той се нацупи, недоволен, че подкопавам твърдението му. — „Нокът“ наистина изпращат „нежеланите“ някъде. Драконите, които са твърде слаби, сакати или болни, и чиито гени ще отслабят генетичния фонд. Те са изпращани в силно охранявано съоръжение в Апалачите…

— И никой не ги вижда отново — завърши драматично Реми. — Защото са нарязани на парченца и превърнати в нещо друго. В супер дракон с три глави.

Извъртях очи.

— Разкарайте се — посочих към вратата. — И двамата. Трябва да чистите. Вън. — Те забързаха към вратата и изчезнаха по коридора, а аз останах сам с Ембър.

Обърнах се и видях, че ме гледа развеселена.

— Какво? — попитах и скръстих ръце. — Защо ме гледаш така?

Тя сви рамене.

— Нищо. Просто… не бях виждала тази ти страна.

— Коя страна?

— Тази на големия брат. — Озърна се към коридора, където бяха изчезнали Реми и Нетъл. — Наистина те е грижа за тях, нали? Не го очаквах.

— Е, ако перифразираме едно измислено чудовище^[1]: Драконите са като лук — имат си пластове.

Тя се засмя и аз й се ухилих, но след малко пак стана сериозна.

— Истина е, нали? — прошепна, изглеждаше притеснена. — „Нокът“ наистина правят всичко това.

— Да, огнено момиче, правят го. Съжалявам, че разрушавам илюзиите ти, но те не са такива, за каквито ги мислиш.

— И ако остана, ще ме превърнат в Усойница. — Тя потрепери и потърка ръце. — Ще трябва да преследвам избягали дракони като Реми и Нетъл. — Прехапа устна и извърна очи. — И като теб.

Сърцето ми заби по-бързо. Бях близо, на косъм от целта — да я убедя да напусне кораба, да обърне гръб на „Нокът“ и да се присъедини към отцепниците.

— Би ли го направила? Ако „Нокът“ ти нареди да ни убиеш, без милост, без да задаваш въпроси, ще можеш ли да изпълниш желанието им след това, което научи?

Тя не отговори, още водеше вътрешна битка, опитваше се да направи избор. Гледах я, обзет от онзи странен копнеж — силен и ужасяващ. Сякаш почти усещах пулса й и как въздухът изпълва дробовете й.

Рискувах, приближих се, протегнах ръка и леко я хванах за ръцете. Смарагдовите очи се вдигнаха към моите и ме приковаха с яростен и прям поглед. Сърцето ми се преобърна, а драконът ми се събуди. Искаше да разпери крила и да ни обгърне и двамата.

— Ела с нас — казах аз, без да откъсвам поглед от очите й. Драконът й се взираше в мен, нетърпелив и непокорен, и решимостта ми нарасна. — Не ти е мястото тук. Ти не си една от тях и мисля, че от самото начало си знаела, че нещо не е наред. Но… — плъзнах длани по ръцете й и усетих, че трепери — … не е само заради „Нокът“, нали?

Тя се отдръпна леко.

— Райли, аз не…

— Не се преструвай — настоях и я притеглих към себе си. Ръцете й се озоваха на гърдите ми и от допира им кожата ми пламна под ризата. Сърцето ми ускори ритъма си, а гласът ми стана дрезгав. — Не и пред мен. Между нас има нещо, огнено момиче. Боря се с него от деня, в който те видях на паркинга, и знам, че и ти чувстваш същото.

Тя потрепери, но не отрече. Дори видях облекчение в очите й. Вероятно защото не беше сама, защото това бе мъчително и объркващо и за нея. Но после тръсна леко глава и ме отблъсна.

— Не. — Сведе очи. — Не мога да го направя…

Опита да се отдръпне и аз я хванах за китките.

— Погледни ме — настоях, щом опита да се освободи. Драконът ми изръмжа от безсилие и аз я придърпах към себе си и сведох глава към нея. — Погледни ме в очите и ми кажи, че не изпитваш нищо. Кажи ми го и ще те пусна да си вървиш. Можеш да се върнеш при твоите настойници, при „Нокът“ и при обучителката си, и никога няма да ме видиш отново. Само ми кажи в лицето, че между нас няма нищо. Че съм си го въобразил.

— Не мога. — Ембър спря да се съпротивлява, но не срещна погледа ми. — Не мога да го кажа, защото всеки път, щом те видя, имам чувството, че ще се взривя. И това ме плаши, Райли. Но не мога да тръгна с теб все още.

— Защо? — Опитвах се да уловя погледа й. — Нещо ни казва, че си принадлежим, ти самата го потвърди. — Пуснах китките й и я хванах за раменете. Наведох се леко, за да видя очите й. — Ще те защитавам, огнено момиче. Ще те пазя, заклевам се. От какво се страхуваш? Нищо не те задържа тук.

— Напротив — прошепна тя и най-сетне вдигна глава. — Данте. Не мога да го оставя. Трябва да се върна за него.

Брат й. По дяволите, бях забравил за него.

— Ембър — казах възможно най-нежно, — той няма да дойде. Той вече е верен на „Нокът“ — разбрах го онази нощ на купона. Ако му кажеш къде сме, вероятно веднага ще съобщи на организацията. По дяволите, може да иде дори при Лилит. Не мога да позволя това.

— Той ще дойде — настоя Ембър. — Знам, че ще дойде. Просто трябва да говоря с него и да му обясня какво правят „Нокът“. Ще ме послуша. — Скептицизмът ми вероятно се изписа на лицето ми, защото изражението й стана по-твърдо и тя отстъпи назад. — Няма да тръгна без него, Райли. Винаги сме били заедно. Трябва поне да опитам.

Взираше се в мен упорито и аз въздъхнах.

— Няма да те разубедя, нали? — Тя поклати глава. — По дяволите! Добре. Тогава какво искаш да направя? Не можем да останем тук. Твърде опасно е за Нетъл и Реми. Аз мога да рискувам да ме нападнат, но не мога да го причиня на малките. Обещах им да ги пазя.

— Може да се срещнем някъде. — Предложи Ембър, зелените й очи бяха замислени. — След като тръгнете. Само ми се обади или ми пиши адреса, когато се установите някъде, и аз ще дойда до ден-два. Така ще имам време да убедя Данте… да се сбогувам с някои хора тук.

Лицето й посърна при последните думи и аз се смръщих. За миг ми се стори ужасно тъжна. Тогава в главата ми покълна подозрение. Аз бях отцепник от доста време и знаех колко е трудно да зарежеш всичко, колко плашещо е за някои. Ами ако беше твърде привързана към Кресънт Бийч, към приятелите си и към стария си живот? Ами ако се върне и разбере, че не може да се раздели с тях дори след всичко, което научи за „Нокът“?

Или имаше друга причина? Спомних си онова момче от купона, с което тя танцуваше. Усмихваше му се.

Почти се целунаха. Потиснах гнева си и се вгледах в нея.

— Не знам дали искам да те оставя тук и да се надявам, че ще дойдеш по-късно. Ами ако се откажеш? — Тя не отговори и аз присвих очи. — Или това е само номер да ме накараш да напусна града, без да имаш намерение да ме последваш?

— Не — отвърна тя и бързо ме погледна. — Не е така. Няма да стана Усойница. Няма. — Замълча, стисна юмруци и си пое дълбоко дъх. — Вече не мога да остана в „Нокът“ — прошепна яростно. — Не и след това, което научих. Не става дума за тъпите им правила, ужасните обучители и че не ми дават да си живея живота както искам. А защото… защото убиват своите. И след като знам какво представляват, не мога да бъда част от тях. Не искам.

— Но… — Замълча, сянката на спомен прекоси лицето й и очите й потъмняха. — Тук имам приятели, нищо че са хора. Те ще се чудят какво е станало с мен, ако просто изчезна ей така. Искам да се сбогувам. — За секунда видях агония в очите й и тя ги затвори. — Има един човек, когото искам да видя само още веднъж. И тогава ще дойдем при теб. Аз и Данте. Ще станем отцепници, или както там се нарича, и ще напуснем „Нокът“ завинаги.

— Обещай ми. — Пристъпих напред, толкова близо, че виждах отражението си в очите й. — Закълни се, че ще те видя отново.

— Заклевам се. — Почти шепнеше, докато се взираше в мен. И двамата бяхме напълно неподвижни, на ръба на огромна пропаст, изплашени да направим първата стъпка. Или може би просто събирахме кураж за скока. Сърцето бумтеше в ушите ми, стомахът ми правеше салта, посегнах и пак я хванах за китките. Вдигнах ги към гърдите си.

— Накарай ме да ти повярвам, огнено момиче.

Тя облиза устни.

— Райли…

Алармите започнаха да вият.