Джули Кагава
Нокът (36)

36
Гарет

Като никога Ембър беше дошла преди мен на мястото на срещата.

Видях червенокосото момиче да седи на тротоара на паркинга, кръстосала крака и със стиропорена чаша в ръка. Изглеждаше дълбоко замислена и дъвчеше пластмасовата сламка, но когато спрях джипа точно до нея, скочи веднага с усмивка.

— Здрасти, Гарет! — възкликна, когато се наведох и отворих вратата пред нея. Тя седна до мен сияеща и кожата ми пак изтръпна. — Трябва да ми го признаеш — дойдох навреме.

— Така е. — Възползвах се от момента да я погледам. Забелязах, че е с тъмни джинси и блузка, а не с обичайните шорти и тениска, следобедното слънце озаряваше косата и очите й и ги караше да сияят.

Концентрирай се, войнико.

Съвзех се и минах на задна предавка, за да изляза от паркинга. Ембър се облегна и се вгледа някак угрижено през страничния прозорец. Спомних си как ме предупреди да не идвам до къщата и се запитах какво ли става там. Ако я накарах да говори за семейството си, за брат си особено, може би щях да науча нещо полезно. Може би щях да открия, че все пак е съвсем нормална тийнейджърка.

— Извинявай, ако съм ти създал проблеми този уикенд — казах аз, когато излязохме на пътя. — Не исках. Мога да поговоря с брат ти, ако желаеш.

— Какво? О, не е заради теб, Гарет. — Тя сви рамене и поклати глава. — Дайте просто е невротик. Понякога твърде се увлича с братската загриженост. И след това, което се случи на купона… — Очите й малко потъмняха.

— Мисля да му дам време да се поуспокои, преди да му кажа за нас.

— Вие сте близки, нали?

— Ами да. — Тя се извърна и наклони глава. — Той е мой близнак все пак. Преди правехме всичко заедно.

— Но не и сега.

— Не. — Въздъхна и се вгледа в ръцете в скута си. — Той… сега е различен. Сякаш се отдалечава от мен и не знам защо. Ще ми се да можехме да говорим както преди.

Знаех, че трябва да продължа с въпросите и да разбера възможно най-много за брат й. Но Ембър изглеждаше разстроена, а аз не исках да я виждам нещастна. Когато спряхме на светофар, ръката ми сама посегна да я погали по косата и прибра един кичур зад ухото й.

— Съжалявам — казах, щом тя се обърна, изненадана. — Аз нямам братя и сестри, но Тристан ми е като брат. Знам колко… неприятно е, когато не се разбираме. — Примигна и аз отдръпнах ръка. — Просто продължавай да му говориш. Накрая той ще се завърне.

— Да — прошепна тя, светофарът светна зелено и ние продължихме напред. — Надявам се. — След малко се отърси и изправи гръб, тъкмо когато излизахме на магистралата. — Хей, къде отиваме?

Усмихнах се.

— Изненада.