Джули Кагава
Нокът (10)

10
Гарет

— О, я стига! — прошепна Тристан от края на покрива. — Облечи нещо, човече.

Спрях пред вратата към покрива на нашата сграда и се зачудих дали да не се обърна и да се прибера вътре. Всяка нощ, откакто пристигнахме, дежурихме на покрива, оглеждаме небето и чакаме да зърнем люспи или криле. Доста несигурна работа, но по-добре, отколкото да седим и да не правим нищо.

Въздъхнах, затворих вратата и се качих при него. Той стоеше в ъгъла и се взираше през бинокъла в тъмния хоризонт.

— Има ли нещо?

— Освен един тип, който прави скара на балкона си, както майка го е родила, не. — Тристан не свали бинокъла, дори не помръдна. — Успя ли да прочетеш доклада?

— Да. — Тъкмо идвах от кухнята, където бях прочел имейла. Анализ на обекта, беше темата. В имейла бяха имената на посочените от мен обекти и малко информация за всеки от тях: години, родители, адрес, къде са родени. Всичко изглеждаше съвсем обикновено… освен едно нещо.

Ембър Хил: години 16. Майка: Кейт Хил, починала. Баща: Джоузеф Хил, починал.

И двамата родители мъртви. Явно загинали при катастрофа. Всичко нататък беше горе-долу нормално. Ембър и брат й Данте бяха родени в болницата „Света Богородица“ в Пиер, Южна Дакота. В актовете зараждане пишеше, че са близнаци, а Данте се родил три минути преди сестра си и затова беше по-големият. Като че ли бяха имали нормално детство, макар че нямаше много информация, освен данните за раждането им и за смъртта на родителите. Повечето внедрени дракони на „Нокът“ имаха една обща характеристика. Всички бяха „сирачета“, които живеят с роднини или настойници, или са осиновени от друго семейство. Документите не означаваха нищо; всички агенти на „Нокът“ имаха актове за раждане, данни къде са родени, номера на социални осигуровки, всичко. „Нокът“ бяха много прецизни, но все пак винаги ставаше дума за сираци.

— Е — продължи Тристан, когато взех втория бинокъл и застанах до него на ръба. — Мислех си за трите момичета, които срещнахме вчера. Някоя да ти заприлича на дракон?

— Не — отвърнах и вдигнах бинокъла. — Изглеждаха ми съвсем нормални.

— Така е — съгласи се Тристан. — „Нокът“ са ги научили да се адаптират. Но ако трябва да избираш от трите, коя би посочил като внедрен дракон?

— Ембър — казах веднага. Нямах никакво съмнение. Тя беше красива, интелигентна и яростна, за разлика от другите две. — Но тя има брат — продължих и го погледнах. — Доказано е, че драконите снасят само по едно яйце. Така че не може да е тя.

— Вярно — рече бавно Тристан. — Но точно тук е номерът, Гарет. Всяка правило си има изключение. Само защото е крайно невероятно един тигър да роди бяло тигърче, не означава, че това не се случва. Само защото китовете раждат само по едно малко, не значи, че никога нямат близнаци. Има аномалии при всички видове, така че защо един дракон да не може да снесе две яйца наведнъж? Знаем, че драконите са самотници и че внедряват само по един дракон. Но може би именно нашите предразсъдъци ни пречат. — Той свали бинокъла и най-накрая ме погледна. — Ами ако приемем, че е възможно да има повече от един дракон в Кресънт Бийч? Сега как ти се струва момичето?

Тръпка плъзна по гръбнака ми при тази мисъл.

— Да не казваш, че Ембър е нашият дракон?

— Не, още не. Не можем да действаме, докато не сме сигурни, разбира се. Това означава, че трябва да видим дракона в истинската му форма или да се сдобием с неопровержимо доказателство, че е дракон. Ако грешим и разкрием Ордена, или дори по-зле, ако убием цивилен… — Той потрепери. — Нека кажа само, че ще е най-добре да сме съвсем сигурни, че сме открили мишената.

— Още не съм наясно как ще го направя — признах аз и най-сетне изрекох на глас съмнението, което ме тормозеше от началото на мисията. — Да, имаме няколко следи, но нямам представа как ще накарам един дракон да разкрие същността си. Та нали „Нокът“ на това ги учат — да не се разкриват?

След като признах съмнението си се почувствах много слаб. Не можех да понасям липсата на явен враг, срещу когото да се боря. Не бях като Тристан, търпелив, пресметлив, готов да чака колкото е необходимо, докато мишената се разкрие. Исках да я видя веднага, да знам пред какво съм изправен и по какво мога да стрелям.

Тристан поклати глава и пак започна да оглежда небето.

— Доверието е много важно. Ако спечелиш доверието им, те ще споделят с теб мислите си, страховете си, тайните на приятелките си, всичко. Ще ти кажат дали най-добрата им приятелка може понякога да издиша огън и дали са виждали странно създание да лети на фона на луната нощем. Всички правят грешки, изпускат по нещо. Просто трябва да сме там, когато това стане.

Не казах нищо и няколко минути мълчаливо оглеждахме хоризонта. Мислех за думите на Тристан и се чудех, смътно, как да накарам напълно непозната да ми се довери, когато аз не можех да отвърна със същото.

Внезапно се изнервих и отстъпих от ръба, а партньорът ми ме изгледа смръщен.

— Къде отиваш?

— Това е безполезно. — Посочих към небето. — Няма нужда двамата да гледаме към едно и също място. По-добре да се разделим. Ти стой тук и гледай плажа. Аз ще наблюдавам скалите.

— Сам? Ами ако видиш летящ дракон, какво ще… направиш? Ще го свалиш сам? — Тристан поклати глава. — Дори при малките са нужни двама души, Гарет.

— Ако видя дракона, ще го наблюдавам от разстояние и ще те известя веднага.

— Всеизвестно е, че обгорелите трупове трудно се обаждат по телефона.

— Той няма да ме нападне на открито. И откога стана такава загрижена квачка? — Тръгнах към стълбите и извадих ключовете от джоба си. — Отивам. Ако видиш нещо, обади се, аз ще ти звънна още щом забележа нещо дори малко интересно. — Отворих вратата и погледнах през рамо. — Ще се върна точно в пет. Ако не ти се обадя до час-два, вероятно ме е изял дракон.

— Добре. А ако аз не ти се обадя дотогава, значи се надявам да те е изял — отвърна той, преди вратата да се затръшне след мен.