Джули Кагава
Нокът (23)

23
Ембър

— Готов ли си? — попитах Гарет. Седяхме заедно на дъската, една голяма вълна набираше скорост към нас. Коленичих в предната част на дъската с лице към него и видях съмнението му.

— Няма да стане — рече ми той.

— Ще стане, греби.

— Ембър…

— Млъкни и греби!

Вълната наближаваше. Гарет легна на дъската и започна да гребе, а аз се извъртях на колене, приведох се още повече и се вгледах напред като статуя на носа на древен кораб. Вълната се издигна и започна да се разбива точно когато достигнахме върха й. Скочих на крака и Гарет направи същото, но не бях свикнала да съм толкова напред на дъската, нито да компенсирам теглото на двама души. Тя се олюля, олюля… и аз изгубих равновесие.

Извиках и паднах от сърфа. Точно преди да се стоваря във водата, видях, че и Гарет полита, и тогава всичко започна да се върти пред очите ми. Затворих ги, стаих дъх, докато разбиващата се вълна отмина, и опитах да се изправя и да потърся Гарет.

Той бе коленичил на няколко метра по-нататък в пясъка, а водата се разделяше около него по пътя си обратно към морето. Слънцето сияеше по голите му бронзови рамене, когато отметна глава назад и изтръска водата от очите и косата си. Пак усетих онова странно усещане в стомаха и зашляпах към него.

— Е, не стана. Готов ли си за втори рунд?

Той ме погледна с лека усмивка.

— Ще се наложи да падна няколко пъти, преди да се откажеш, нали?

— Виж, ако те е страх…

— А не! — Усмихна се, изправи се и ме изгледа развеселено и малко подразнено. — Ще си помисли човек, че съм мазохист. Отборът на хората срещу океана, втори рунд. Да вървим.

Отне ни три опита. Първите два се учехме как да застанем на дъската. Третото падане бе изцяло по моя вина; размахах силно ръце, за да запазя равновесие, без да искам ударих Гарет в лицето и двамата цопнахме във водата.

Пак го открих в плитчините, където дърпаше сърфа за кордата, закачена за глезена му. Когато се обърна, лявото му око беше подпухнало и зачервено. Аз се притесних.

— Извинявай.

Сви рамене.

— И по-зле са ме удряли. — Като видя смутеното ми изражение, той се усмихна. — Ембър, няма проблем. Знам как да понеса удар, повярвай ми. Това е нищо.

— Дай да видя. — Приближих се и се повдигнах на пръсти, за да огледам раната. Гарет не помръдна, замръзна напълно, докато оглеждах лицето му, очите му бяха вперени в хоризонта. Кожата му беше гладка и загоряла, а около окото се оформяше тъмен кръг. Открих и още един тънък белег на слепоочието, почти невидим под косата. Запитах се откъде са всички тези рани?

Познатото неприятно съмнение отново нахлу в ума ми и аз го прогоних. Нямаше да мисля за това. Той не беше част от култ на убийци. Не можеше да бъде.

— Е? — Гласът му ме изненада, защото беше напрегнат и странно безразличен. Сякаш едва бе потиснал инстинктите си, за да не се отдръпне. — Каква е присъдата?

— Ами вероятно тази вечер ще си с насинено око. Но не много.

Изсмя се и стомахът ми пак запърха.

— А аз си мислех, че вълните са най-голямата опасност.

Сърцето ми внезапно забумтя и аз нагазих във водата, за да го успокоя. Сивият поглед на Гарет ме последва, прогаряше тила ми. Лицето ми пламна и аз се втренчих в океана, като заслоних очите си от слънцето и от пронизителния му поглед.

— Раната няма да се оправи при толкова сол и пясък. Искаш ли да спираме?

— Да спираме? — попита той предизвикателно и аз се озърнах към него. Пак се усмихваше, гледаше ме игриво. — Предаваш ли се? Казах ти, че мога да се справя с всичко, което си намислила. Или последната вълна те уплаши?

Примигнах изумена. Нима ме дразнеше? Откъде се взе този Гарет? Може би последното падане в морето му беше размътило мозъка. Но каквото и да беше, нямах нищо против.

— Добре — отвърнах и се усмихнах. — Сам си го изпроси. Още веднъж.

Върнахме се в океана, качихме се на дъската и се вгледахме в хоризонта за потенциални вълни. Или поне Гарет гледаше. Аз гледах него; лицето му, профила, русата коса и изваяните гърди и рамене.

Хората са по-нисш вид от нас — беше ми казала тази сутрин Страховитата дама. — Ако не бяха толкова много, отдавна щяхме да сме ги подчинили. Запомни това, малката — може да изглеждаме като тях, може да живеем сред тях и да се интегрираме в техния свят, но хората не са нищо повече от средство към целта.

— Хайде — прошепна Гарет и аз надникнах над рамото му към вълната, която се носеше бързо към нас. Той ме погледна усмихнат и сърцето ми потрепна. — Готова ли си?

Кимнах.

Вълната се издигна и започна да се спуска, Гарет вече беше скочил на крака. Последвах го, изгубих равновесие за част от секундата, но две силни ръце ме хванаха и задържаха. Сърцето ми се качи в гърлото, докато яздехме заедно вълната и се движехме в унисон. Не смеех да погледна назад, но си представях яростната му усмивка над рамото ми и не успях да сдържа победния вик.

Останахме на дъската, докато вълната стигна до плитчините, аз извиках отново и забих юмрук във въздуха. За нещастие това бе достатъчно да наруши равновесието и ние се стоварихме заедно във водата със силен плисък.

Изправих се, като се смеех и примигвах, за да прогоня водата от очите си. Гарет стана пред мен, изтръска косата си и прокара пръсти през нея. Раменете му се тресяха от тих смях, а цялото му лице бе озарено от триумф и чисто щастие. Стомахът ми пак направи салто и аз тихо изрекох името му.

Все още усмихнат, той сведе очи към мен.

Вдигнах се на пръсти, сложих ръце на раменете му, извърнах лице към него и го целунах.

Той се скова и ръцете му политнаха да стиснат моите, но не ме отблъсна. Усетих напрегнатите мускули под кожата му и как сърцето му ускори ритъма си, също като моето. Устните му бяха солени от океана, топли и меки, макар че не отвръщаха на целувката ми.

Всичко в мен запърха, в корема ми се разля топлина и по гръбнака ми плъзнаха тръпки. Значи това било да целуваш някого… с желание. Хиляди пъти бях виждала хора да се целуват и помнех влажната, гадна, настоятелна и отвратителна уста на Колин върху моята. Не знаех защо целувките са толкова популярни сред хората. Защо някой ще иска да е така близо до нечие лице? При драконите потъркването на муцуните или удрянето на носовете беше знак за безкрайно доверие; рядко имаш желание да приближиш глава толкова близо до челюст, която може да троши черепи и да бълва огън. Винаги съм смятала целуването за чисто човешко поведение, което не разбирах. Не знаех… че може да е такова.

Чакай. Аз бях дракон. Какво правех, по дяволите?

Прекъснах целувката, отдръпнах се и погледах Гарет. Той се взираше в мен със смесица от объркване и изненада. Ръцете му още стискаха моите и се впиваха болезнено в кожата ми.

— Ами… — Смръщих се леко и се отдръпнах. Той ме пусна, свали ръце до тялото си и продължи да ме гледа. Металните очи внезапно станаха неразгадаеми. Сигурно щях да се смутя, ако не бях толкова смаяна.

Току-що целунах човек. Аз целунах човек. Какво ми става? — Прокарах ръце през косата си, опитвах се да подредя обърканите си мисли, но беше трудно, защото още усещах топлината от погледа му. — Трябва да се прибирам. Това стана твърде откачено.

— Извинявай — промърморих и заотстъпвах от него. — Аз… ами… май трябва да си вървя. Задръж дъската, ако искаш, ще я взема друг път. До скоро, Гарет.

Той най-сетне се раздвижи и се отърси като от транс.

— Нали Лекси те докара? — попита, а гласът му, обикновено толкова спокоен и уверен, сега звучеше малко несигурно.

О, вярно! Проклет да е и той, и вечната му логика.

— Няма проблем. — Махнах с ръка, но още не можех да го погледна. — Ще се върна пеша, не е толкова далеч. — Или ще се обадя на Лекси да ме вземе. А в краен случай ще спра някого на стоп. — Само трябва да се прибера, веднага.

— Ембър, чакай. — Говореше тихо и убедително и аз спрях насред крачка. Знаех, че не трябва да спирам, а да тръгна по плажа, без да поглеждам назад, но не можах да се накарам. Чух го как взима дъската и върви след мен през водата. Драконовите ми инстинкти изръмжаха, когато ме настигна, макар че глупавото ми сърце пак подскочи в гърдите. — Не можеш да пътуваш на стоп — каза той, но не ме поглеждаше. — Ще те закарам.