Метаданни
Данни
- Серия
- Нокът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Talon, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джули Кагава
Заглавие: Нокът
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Pro Book
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 07.06.2016
Редактор: Николина Петрова
Коректор: Георги Иванов
ISBN: 978-954-2928-85-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10382
История
- — Добавяне
51
Райли
— Райли!
Викът на Ембър отекна зад мен, почти погълнат от вятъра и шума на прибоя под нас. Звучеше трескаво, но аз се концентрирах върху летенето и размахвах усилено крила. Не можех да спра, защото не бях сигурен, дали ще успея да се издигна отново.
Продължихме няколко километра покрай скалите, после те се снижиха и се превърнаха в каменист бряг, в който се разбиваха вълни. Чувствах се твърде на открито, докато се носех над водата. Слава богу, тази страна на скалите не беше достъпна за туристи; тук нямаше плажове или пристани, нито подходящи места за сърфиране — само назъбени скали и камънаци. Хората рядко слизаха на този бряг. Точно затова го бях избрал.
Носех се ниско покрай бреговата линия, докато най-сетне видях онова, което търсех: малък участък пясък, твърде малък, за да се нарече плаж, дори частен, в сянката на една скала.
Щом ноктите ми докоснаха пясъка, силите ме напуснаха и аз се свлякох в края на водата. Вълните съскаха по нажежените ми люспи и се връщаха в морето. Кръв се стичаше на яркочервени струйки от двете дупки точно над коремните ми плочи, рани от куршуми, които получих точно преди да излетя. Слава богу, бяха по-скоро драскотини, отколкото директни подадения, и тази част от тялото ми бе добре бронирана, но все пак. Морската вода се запени над мен, когато една вълна се плъзна по брега, устреми се към раните и ги възпламени. Стиснах зъби от болка и издишах през ноздрите си. Ембър се спускаше към мен с разперени крила и разширени от страх и тревога зеници. Слънцето позлатяваше металноалените люспи, очите й сияеха като смарагди и въпреки болката кръвта ми отново кипна, щом я видях.
— Прострелян си!
— Да — изсъсках и забих нокти в пясъка. Искаше ми се да ги забия в лицето на войника с автомата. — Едно копеле ме простреля. Не е толкова страшно, колкото изглежда.
Тя се приближи и сви крила на гърба си. Не се Преобрази, но внимателно помръдна крилото ми, за да види раната. Гледах я, тялото ми беше свито около нейното, борех се с желанието да я придърпам към себе си и да обгърна и двама ни с крила.
— Беше невероятна — казах тихо. — Погледна войник на Ордена в очите и не се изплаши. От теб щеше да стане невероятна Усойница.
— О, да, само дето през цялото време бях ужасена, затова не мисля да го повтарям скоро. — Гласът й пресекна и тя се отдръпна леко, треперейки. — Те наистина се опитваха да ни убият — прошепна. — Защо ни мразят? Нищо не сме им направили.
— Знаеш отговора, огнено момиче. — Затворих очи, когато още една вълна ни заля; ужасно болеше, но поне щеше да промие раните. — „Нокът“ са ти го казали, както и на мен. Те ни мразят, защото сме различни, а човеците винаги се страхуват от онова, което не могат да разберат. — Свих болезнено рамене. — Разбира се, нашите предци сигурно са започнали тази вражда, като са опожарявали градове и са изяждали селяните. Или може пък да е започнало с първия човек, който е убил дракон заради съкровището му, кой знае? Важното е, че войната е много стара. Хора и дракони се бият от векове и това няма да свърши скоро. Не и докато едните не унищожат другите. А при толкова много хора на планетата, според теб кои ще изчезнат първо?
Ембър поклати глава, ноздрите й потрепнаха.
— Но това е безсмислено — изръмжа тя с оголени зъби. — Някой правил ли е опит да разговаря?
Изсумтях от смях и потрепнах от внезапната болка в ребрата.
— Току-що ги видя. Ако смяташ, че ще се разбереш с тях, върни се и опитай да поговорите. Но се обзалагам, че няма да се доближиш и на сто метра, преди да открият стрелба. — Тя се смръщи и аз вдигнах глава към нея. — Не можеш да говориш разумно с фанатици, огнено момиче — казах й нежно. — „Орденът на свети Георги“ ни мрази, защото сме дракони и нямат нужда от друга причина, за да ни избиват. Те виждат в нас чудовища. Затова искат да изчезнем.
Тя примигна, зелените очи с продълговати зеници се взираха в моите и изпращаха топлина във вените ми. В човешка форма се чувствах привлечен от нея, но това не можеше да се сравни с почти свирепото привличане, което усещах сега. Отблъснах го. Нямаше време.
Стиснах зъби, забих нокти в пясъка и се надигнах, като изсъсках от болка. Ембър бързо пристъпи напред, наведе се към мен и се напрегна, сякаш поемаше част от тежестта ми.
— Кобалт, недей. Какво правиш?
— Не можем да останем тук, рискуваме да ни открият. Трябва да се добера до Уес и останалите, но не мисля, че ще мога да летя дълго. — Стиснах челюст и закуцуках по плажа, като проклинах ноктите си, които се забиваха дълбоко в пясъка и ме бавеха. Ембър вървеше до мен и рамото й докосваше моето, за да ме подкрепи. — За щастие съм добре подготвен за подобни обстоятелства.
Стигнахме до скалата, където се издигаше купчина клони и плавен. Кимнах и Ембър ги избута встрани, разкри под тях пластмасова касетка. Вътре имаше дрехи, нов портфейл с фалшиви лични карти, пари, телефон с предплатена карта и малък комплект за първа помощ.
Ухилих се на изумлението й.
— Както ти казах, занимавам се с това от доста време, огнено момиче. А първото, което научаваш като отцепник, е винаги да имаш резервен план. — Можех да й кажа и още, но отпуснах тежестта си неправилно и кракът ми поддаде. Задържах се, ала изглеждаше много по-лесно да се свлека в хладния сух пясък, както и направих.
Ембър веднага се озова до мен и ме загледа угрижено. Моята красива, опасна половинка. И тогава поривите станаха твърде силни, за да ги игнорирам.
Крилете ми се разпериха и обгърнаха и двама ни, притиснаха я към тялото ми. Тя се отдръпна стресната, но аз закачих нокти за люспите й и я придърпах към себе си. Ембър се отдръпна за миг, после нададе ниско ръмжене, притисна се към мен и преплете шия в моята. Пламъци ревяха в мен, в сърцевината ми избухна силен и всепоглъщащ огън. Затворих очи, исках я по-близо, исках да се преплетем и свием един в друг на пясъка, да мятаме опашки и криле, докато не станем едно цяло.
Тя се сепна, изсъска и се отдръпна. Откъсна се от прегръдката ми и от пашкула на крилете ми. Всичко в нея — разперените криле, разширените зеници, потрепващите ноздри — говореше за желание и за тревога. Разтърси глава и отстъпи от мен, сякаш всеки миг щеше да скочи и да полети.
— Кобалт, аз не…
— Не — прекъснах я и се надигнах. — Не казвай нищо. Не се бори с това, огнено момиче. Ние си принадлежим, знаеш го не по-зле от мен. Кажи, че ще дойдеш с мен. Тази нощ.
— Познаваме се отскоро. — Говореше съвсем като човек, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Дори не те познавам добре.
— И какво от това? Ние не сме хора. Не играем по същите правила. — Минах на драконски, говорех тихо и утешително. — Това е инстинкт. Човешките емоции нямат нищо общо тук. Спри да се бориш с него. Спри да се бориш с мен.
Тя се колебаеше, а аз изръмжах и забих нокти в пясъка. Моментът бе отминал, но още имах нужда да тръгне с нас. Щях да разполагам с цялото време на света, за да я убедя.
— Огнено момиче — кимнах към океана и слънцето, потъващо зад хоризонта, — ти не можеш да останеш тук, не и докато Орденът души наоколо. Ще ни търсят, а копелетата са тъпи и упорити. Ще си в опасност тук, както и твоят близнак.
Ембър примигна, очите й потъмняха при споменаването на Ордена и Данте.
— Данте — прошепна тя, сякаш едва сега си спомняше за него. — Той още не знае, че Орденът е тук. Трябва да вървя. — Погледна ме умоляващо. — Трябва да се прибера и да го убедя да тръгне с нас. Не мога да го изоставя, не и сега.
Издишах струйка дим и кимнах. Тя все още искаше да тръгне с нас и само това имаше значение.
— Върви тогава — измърморих и наклоних глава към океана. — Направи каквото трябва. Доведи брат си, ще се срещнем на мястото на срещата по-късно довечера и ще се разкараме оттук.
— Къде ще се срещнем?
— Ще ти се обадя, за да ти кажа. — Тя ме погледна обидено и аз добавих по-тихо: — Не че не ти вярвам, но ако ме заловят, не искам да те изненадат на мястото на срещата. По-безопасно ще е, ако не знаеш къде е. Обещавам, че ще ти се обадя, когато му дойде времето. Просто се постарай да си готова да тръгнеш.
— Ами ти?
— Не се тревожи. — Усмихнах се и блъснах с опашка касетката, в която беше телефонът. — Ще се обадя на Уес, той ще дойде и ще ме вземе, ако е стигнал с малките до укритието.
— Но теб те боли. — Тя погледна раните, които още слабо кървяха. — Не искам да те оставям.
Сърцето ми подскочи при тези думи.
— Ще се оправя, огнено момиче. Довери ми се, бил съм и в по-тежки ситуации. Моят намусен приятел хакер ме е кърпил неведнъж. Само че трябва да го слушаш как ругае през цялото време. — Стиснах челюст и се изправих. Разкрачих се задъхан, за да заема по-стабилна поза. — Но трябва да тръгнем скоро. Ще ви чакам докато мога, но ако с Данте не се появите до полунощ… ще трябва да тръгнем без вас.
Ембър кимна.
— Ще дойдем. — Погледна към слънцето, кимна мрачно и ноздрите й потрепнаха. — Ще се видим след няколко часа най-късно. Пази се, Райли.
Пристъпих напред, притиснах муцуна под нейната и затворих очи.
— Ти също — прошепнах.
Не успях да разгадая погледа й, когато се отдръпнах. После тя се обърна и тръгна грациозно. Гледах след нея и усещах как част от мен си отива. Тя спря до водата и силуетът й се очерта на фона на слънцето. Крилете й хвърлиха тъмна сянка над плажа и аз усетих почти болезнен копнеж да ида с нея, да скоча напред и да последвам червения малък дракон към залеза, но не го направих, запазих контрол. Крилете на Ембър се размахаха два пъти, вдигнаха вихри, от пясък и пяна и тя се понесе към небето. Гледах как аленият дракон се издига бързо, а люспите му проблясваха на залязващото слънце, после се понесе покрай скалата и изчезна в синьото.