Джули Кагава
Нокът (59)

59
Ембър

Кобалт спря рязко, щом скочих пред него и препречих пътя му към Гарет. Изръмжах, сведох глава, разперих криле и седнах. Златните очи примигнаха изненадано, после се присвиха от гняв.

— Ембър, какво правиш? — изръмжа на драконски. — Той е от Ордена. Махни се, преди да те е застрелял в гръб.

— Знам, че е от Ордена, и няма да ти позволя да направиш това. — Забих крака в земята. — Той ни помогна, Кобалт. Прогони Усойницата. Лилит щеше да убие и двама ни.

— Това няма значение! — Той се взираше ужасен в мен, изглеждаше объркан и отвратен. — Той все още е част от Ордена. Убил е десетки като нас! Сега не се опитва да ни убие само защото е сам. — Аз стиснах упорито челюст и Кобалт изръмжа. — Мислиш, че щеше да ни пощади тази нощ? Ако алармата не се беше задействала, щяха да ни избият. Теб, мен, малките, Уес — щяха да избият всички ни.

— Значи и ние сега трябва да го убием хладнокръвно, така ли? С какво ще сме по-различни от тях?

— По дяволите, Ембър! — Той понечи да се приближи към мен, но аз оголих зъби, изсъсках и той спря. Бях напълно сериозна. Нямаше да го оставя да убие Гарет, въпреки че той бе от Ордена. Той ни беше спасил. Нямах представа защо. Той вече знаеше, че съм дракон. Знаеше, че Орденът се опита да ни убие; по дяволите, сигурно и той бе участвал.

Но сега не стреляше по нас. Беше ни помогнал да прогоним най-страшната Усойница на „Нокът“. И когато го погледнах, видях, че човекът, който стоеше кротко на пясъка, вече не е войникът, с когото се бях срещнала тази вечер.

Бяхме врагове. Знаех го. Но не можех да позволя на Кобалт да го нападне сега. Стига толкова битки и кръв. Стига толкова.

— Ембър.

Гласът на Гарет отекна зад мен тих и мрачен. Погледнах през рамо и видях, че ни гледа. Леко смръщеното чело ми подсказа, че не е разбрал изръмжалия и изсъскан разговор между двата дракона, но вероятно беше схванал същността.

Исках да говоря с него, но не така. Не като смъртни врагове, дракон срещу Ордена. Обърнах се леко, опитвах се да се движа спокойно и незаплашително. Преобразих се и чух как Кобалт изръмжа предупредително зад мен. Но докато се смалявах и накрая се озовах коленичила в човешката си форма между него и войника, Гарет пристъпи напред и си спечели изсъскване от Кобалт.

— Недей — каза ми бързо и аз го погледнах объркана. — Не се преобразявай, Ембър, няма време. Трябва да тръгвате, веднага. — Погледна с тревога към скалата и пътеката, по която беше дошъл. — Моят отряд идва насам. Трябва да вървите.

Примигнах, но Кобалт изрева проклятие и отстъпи.

— Знаех си — изсъска той и изгледа яростно Гарет. — Знаех си, че не бива да му вярваме. Хайде, огнено момиче. Преди да са дошли и да започнат да стрелят по всичко живо. — Извъртя се и пое към пещерата, изящното му тяло се носеше по пясъка като огромна люспеста котка.

Но аз се поколебах, обърнах се към войника.

— Защо? — Трябваше да знам. — Защо ни спаси? Орденът ли те изпрати? Или просто ми се отплащаш? Искаш да изчистиш съвестта си, преди пак да започнеш да стреляш по нас?

— Не. — Той бързо поклати глава. — Никога вече. Аз… — Замълча и прокара ръка през косата си, после ме погледна. Сивите очи гледаха трескаво. — Аз приключих — рече твърдо. — Никакви мисии повече. Никакви нападения, удари и убийства. Никаква смърт. Вече няма да преследвам твоя вид.

Аз се взирах смаяна в него.

— Наистина ли?

Той не се усмихна, но погледът му леко омекна.

— Как бих могъл, след като те срещнах? — почти прошепна.

Буца заседна в гърлото ми й едва преглътнах.

— Ами Орденът?

— Това няма значение. — Вече звучеше примирен, изморен. — Вече не вярвам в тяхната истина и не мога да оправдая действията им. Знаех какво правя, когато дойдох тук. — За миг изражението му помътня, може би от страх, после се съвзе и въздъхна дълбоко. — Знам какви ще са последствията. И пак бих го направил, ако се наложи.

— Ембър! — чух нетърпеливия глас на Кобалт. Обърнах се и видях, че стои до водата, разтворил крила и готов да полети. Зад него откъм пещерата се задаваха съвсем слаб черен дракон и по-дребен мъжки с мътнокафяви люспи. Нетъл и Реми в истинската си форма се взираха в мен с широко отворени очи.

— Какво чакаш? Хайде!

— Върви — каза Гарет и кимна към тях. — Забрави за мен. Аз вече съм мъртъв. Върви.

— Гарет…

Вик отекна от другата посока и ние се обърнахме. От скалите се изсипваха хора с насочени към нас оръжия. Потреперих, Гарет се обърна и присви очи.

— Ембър, върви! Веднага!

Прехапах устна, обърнах се и се затичах. Нетъл и Реми се издигнаха във въздуха. Кобалт ме чакаше, въпреки че първите изстрели прогърмяха зад мен. Преобразих се, докато тичах, размахах крила и се издигнах. Видях, че Кобалт направи същото. Извисих се покрай скалата, куршуми свистяха покрай мен и избиваха искри от нея. Усетих болка, защото нещо проби дупка в края на крилото ми и ме накара да потрепна. Изсъсках от страх, размахах крила и задращих с нокти по скалата, очаквах всеки момент някой куршум да прониже гръбнака ми.

Кобалт се издигна над скалата, кацна там и се извъртя. Надникна от ръба въпреки дъжда от куршуми. Изстрелите отекваха около мен, избиваха искри от скалата и изпращаха назъбени парчета и прах във въздуха. Изръмжах, размахах за последно крила и почти изпълзях през ръба. Отдалечих се на няколко метра от него, най-сетне спасена от Ордена и техните оръжия, и се сринах на прашната земя.

— Ембър. — Златните очи на Кобалт се взираха в мен, притеснени и тревожни. Рогата и крилата му като че ли обгръщаха луната и светлината потрепваше по металносините люспи. Може би от адреналина, или защото отново бях оцеляла, но реших, че определено го предпочитам в истинската му форма. Исках да остане в това тяло завинаги.

— Ембър — рече той отново, опашката му панически удряше в прахта. — Ранена ли си? Уцелиха ли те? — Побутна ме нежно. — Кажи нещо, огнено момиче.

— Добре съм — изпъшках и се изправих. Дясното ми крило, близо до последната става, пулсираше от раната в мембраната, но не беше сериозно. Разперих крила, размахах ги, за да се уверя, че още функционират, и ги свих към гърба си.

— Май още съм цяла.

Нетъл и Реми се промъкнаха към нас: слаб черен дракон с корона от шипове на главата и дребен кафяв дракон с ивици по шията и опашката. Раниците висяха на вратовете им и щеше да е смешно, ако не се намирахме в толкова опасна ситуация.

— Сега какво? — попита Нетъл, съскащият й глас бе напрегнат от страх. — Какво ще правим сега?

Кобалт се отдръпна от мен и се обърна към пустинята.

— Ще бягаме — отвърна просто. — Далеч оттук. Възможно най-далеч от Ордена и от „Нокът“. Да намерим Уес и да се омитаме. Имам едно малко местенце в Невада, където ще сме в безопасност поне за няколко месеца, докато решим какво ще правим. Не е най-прекрасното място, но е по-добре от нищо. Огнено момиче? — Обърна се да ме погледне и се усмихна храбро. — Готова ли си да тръгваме?

Да тръгна. Да напусна Кресънт Бийч. Стомахът ми се сви. Това беше. Вече бях отцепница, напусках „Нокът“ завинаги и вечно щях да се крия като престъпник. С Кобалт и двама други от моя вид, но все пак… Дали щях да видя брат си отново? Или някой от приятелите си?

Не. Не, нямаше. Времето ми като човек беше свършило. Бях избрала пътя си и последствията, които вървяха с него. Вече нямаше да има сърфиране, волейбол, купони и излизане с приятели. Нямаше да целувам момчета в океана и да усещам пеперуди в стомаха си, да ми се иска целия свят да спре за малко. Лятото беше свършило, както и знаех, че ще стане, и трябваше да продължа напред.

След като се погрижа за едно последно нещо.

— Не още — казах на Кобалт и очите му се разшириха от изненада. — Трябва да свърша още нещо.