Джули Кагава
Нокът (32)

32
Гарет

Тъкмо смазвах глока си, когато Тристан се прибра.

— Е, това никога не е добър знак — рече той и остави две пълни торби с покупки на плота в кухнята. Не отговорих. Затворих очи, докато сглобявах пистолета и плъзгането на метала под пръстите ми ме успокояваше.

Плъзнах затвора на мястото му с изщракване и отворих очи. Тристан ме гледаше.

Вдигна тъмна вежда.

— Нещо тревожи ли те, партньоре?

— Не. — Сложих пистолета на масичката за кафе, облегнах се назад и се приготвих да го разглобя отново, за да фокусирам странната, неукротима енергия и да успокоя ума си. Откакто целунах Ембър на плажа преди два дни, тя не ми излизаше от главата. Не можех да се съсредоточа в работата, тренирах без желание и дори задачи, които ми бяха станали втора природа, ме отегчаваха. При тази мисия се движех сякаш в мъгла и трябваше да фокусирам отново ума си. Не помагаше и фактът, че тази нощ бе надвиснала над мен като буреносен облак, изнервяше ме и не можех да се успокоя.

Тази нощ щях да я видя отново. Щях да я водя на „среща“, колкото и странно да бе това за мен. След като Тристан не спря да настоява, снощи й се обадих да я поканя да излезем и тя веднага прие, макар че поиска да я взема от „Смути Хът“, а не от дома й.

— Добре — отвърнах, смръщен. Влизането в къщата на Хил бе сред главните ми задачи, но Ембър не ме оставяше да припаря до вилата, откакто се познавахме. — Но не би ли искала да те взема от вас?

— Ами да — започна тя и усетих, че крие нещо. — Но… заради брат ми е. Ние сме близнаци и той малко прекалява с грижите. Всъщност доста прекалява. Прекалява на ента степен. Когато се прибрах след партито, беше направо вбесен. Ако се появиш пред къщата, ще се изнерви пак и ще задава въпроси, а не искам да се занимавам с това. — Говореше някак отбранително и леко тъжно. — Възнамерявам да му кажа за нас, но след като се успокои малко. Дотогава за него ще е по-добре да не знае.

Тристан поклати глава и започна да вади покупките от торбите.

— Почти четири е, Гарет. Нямаш ли среща тази вечер?

— Не съм забравил. — Само за това мислех, откакто отворих очи сутринта. Нямаше нужда да ми напомня. Ясно осъзнавах изминаването на всяка минута. — След малко тръгвам.

— О, да, ето. — Той ми хвърли нещо през стаята — нещо малко и черно. Хванах го и се вгледах в дланта си. На нея лежеше едва забележимо малко и тънко пластмасово или метално квадратче. Примигнах и погледнах Тристан. — Бръмбар?

— Сложи го в телефона й, когато ти се удаде възможност — каза той и продължи да вади покупките. — Трябва да го поставиш точно зад батерията. Така до няколко дни ще разберем дали тя е нашият дракон.

Странно смутен, аз се взирах още минута в бръмбара и го пъхнах в джоба си. Това е мисия — напомних си и станах, за да върна глока в кобура. Определено не можех да го взема с мен тази нощ. — Нищо лично.

— Между другото — продължи Тристан и ми се ухили над пакет „Доритос“. — Просто съм любопитен. Къде ще ходите, хлапета?

— На кино, предполагам. Не се ли прави така?

— Да — кимна Тристан. — Ако искаш да си скучен и банален. Няма да можеш да я накараш да говори, докато зяпате три часа екрана.

Пак усетих странното раздразнение.

— Ти какво предлагаш, о, гуру на първите срещи?

Тристан се засмя.

— Олеле, ама ти си нервен. Отпусни се, партньоре. Все пак не е истинска среща. Освен това — добави той и се ухили, когато затръшна вратата на шкафа и се обърна към мен, наслаждавайки се на смущението ми — знам идеалното място.