Джули Кагава
Нокът (7)

7
Ембър

Гледах от края на паркинга как черният джип излиза на пътя, набира скорост и изчезва от поглед. Светлата коса на Гарет засия за миг на залязващото слънце.

Въздъхнах.

— Боже… — отекна Лекси, облегната на рамото ми. Съвсем доскоро неочакваният контакт би ме притеснил, но сега забих крака, за да удържа и нея, и сърфа си от другата страна. — Тези двамата са адски готини. Мислиш ли, че ще дойдат на партито?

— Не зная — измърморих. Откакто бях тук, бях виждала доста хора да идват и да си отиват. От стройни сърфисти, до волейболни играчи със страхотен тен, очарователни момчета и прелъстителни момичета, търсещи някоя лятна забежка или просто добро прекарване. Тримата тролове, на които бяхме налетели днес, определено спадаха към най-противната категория на „доброто прекарване“, но не бяха нещо необичайно. Бяха дошли тук за определен брой дни и щяха да си отидат, като всички останали.

Вероятно Гарет също. Красиво лице, което щях да видя само веднъж, преди да изчезне завинаги в непознатото. Знаех го. Всички местни в Кресънт Бийч следваха едно неписано правило: не се привързвай към туристи. Летните флиртове бяха хубаво нещо. Целувки, дълги разходки по плажа нощем под звездите, купони, джакузи. Но никога не обещавай, нито им позволявай да обещават, че ще е „завинаги“. Защото колкото и да ги харесваш, колкото и съвършени да са, в края на лятото ще се върнат у дома. И ти ще си останеш с хубавите спомени и копнежа по онова, което е отминало и никога няма да се повтори. Естествено аз не разбирах това привличане, как някой ще е толкова привързан към друг. Предполагах, че е чисто човешко, и не се тревожех особено по въпроса.

Само че в Гарет имаше нещо… странно. Нещо, което не можех да определя. Вероятно заради поведението му — внимателно и контролирано. Или заради онова мимолетно изражение в очите му точно преди Колин да го нападне: някак сурово и опасно. Той излъчваше увереност, но в същото време в него се усещаше и несигурност, сякаш не беше съвсем наясно какво да прави и как да се държи. Чувствах, че спокойствието, стоическата фасада, която си е поставил, е само стена и ако проникна малко по-дълбоко, ще открия съвсем различен човек от другата страна.

Питах се дали ще го видя отново. Ако да, дали можех някак да стигна през тази черупка до човека под нея.

Но какво ми ставаше? Гарет беше непознат и нещо по-важно — беше човек. Нямаше да си проваля остатъка от лятото с копнежи по едно — определено разкошно — човешко момче. Особено след като трябваше да се справям със Страховитата дама от „Нокът“ още цели два месеца. Лятото и без това беше достатъчно кратко.

— Вероятно не — казах на Лекси, която въздъхна прочувствено, изправи се и отметна косата си назад. Взех сърфа и се насочих към плажа. Кристин вече беше отпътувала с мустанга си, защото у тях щяло да има някакво скучно семейно събиране, а момчетата нямаше да се върнат скоро, така че бяхме само двете.

— Хайде, ела с мен в „Смути Хът“. Трябва ми един шейк с манго, за да си оправя вкуса в устата. Ти черпиш.

По-късно, докато слънцето се спускаше над водата, ние отпивахме от шейковете и дърдорехме за приключенията от деня. На масата между нас имаше купа с панирани сиренца. Говорехме за храбрата намеса на Гарет и Тристан и за ужасния вкус на Кристин за момчета. Разбира се, Лекси беше напълно съгласна, че онези тримата бяха абсолютни смотаняци, и яростно отричаше, че е смятала за готин някой от тях. Но когато изрази желанието си да кастрира Колин с ръждиви градинарски ножици, задето ме беше ударил, стомахът ми се сви при мисълта какво можеше да се случи.

Какво ли щяха да ми направят от „Нокът“ — запитах се, — ако бях убила онзи човек? Ако се бях Преобразила и му бях отхапала главата? Ако го бях изпепелила пред очите на Лекси, Кристин и останалите?

Спомних си тлеещата жега в дробовете си и как усетих болката в гърба си, от който крилата и люспите бяха готови да изригнат. Как човешкото ми тяло внезапно ми отесня, докато усилено се опитвах да не се преобразя. Спомних си и огъня на гнева, когато драконът ми се надигна с рев, готов да разкъса онзи човек на кървави конфети.

Потреперих, ужасена от собствените си кръвожадни мисли. Но по-плашещото беше, че ме беше яд, че не се Преобразих и не спуках онзи като балон. Дали да кажа на Данте за това — запитах се, докато Лекси съобщаваше, че отива до тоалетната. — Май че трябва; вероятно ще разбере от Лекси или Кристин. Само дано не откачи като типичен свръхпокровителствен брат.

И тогава усетих странната тръпка на тила си. Секунда преди драконът отцепник да се настани на стола срещу мен.

— Здравей, огнено момиче.

Спокойният саркастичен глас премина като вълна през мен и пробуди пламъка. Сякаш моят дракон не се беше успокоил и никога не беше отстъпвал. В присъствието на отцепника той се надигна отново, внезапно пробуден. Отворих широко очи, облегнах се в стола си и се втренчих в него.

Младежът насреща ми се усмихваше и спокойно си взе едно сиренце, неподозиращ за жегата, която пееше във вените ми.

— Нещо против да седна тук?

Виждах дракона в него, в почти златните му очи, в леко опасната усмивка на хищник. Усещах пламъците в себе си; моят дракон се надигаше, за да го предизвика или приеме, не знаех точно. Но знаех едно: разговорът с отцепника можеше да ми докара големи неприятности, както от обучителката ми, така и от „Нокът“. Но изобщо не ми пукаше.

Моят дракон напираше да излезе. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и се усмихнах.

— Това е свободна страна — свих рамене. — Прави каквото искаш.

— Интересен избор на думи. — Той наклони глава настрани, едното ъгълче на устните му потрепваше. Забелязах татуировка, която се подаваше от яката на ризата, нещо като келтски знак. Бях изненадана. Не мислех, че в „Нокът“ позволяват такива нещо. — Но за нас не е съвсем свободна, нали?

Примигнах и се смръщих леко.

— Ами… здравей, аз съм Ембър. Приятно ми е да се запознаем, като оставим настрани неясните забележки. — Моят дракон изсумтя в мен отвратен. Той много добре знаеше за какво става дума.

Онзи се усмихна и аз се изчервих.

— Значи не знаеш какъв съм, така ли?

— Ти си отцепник — зарязах всякакви преструвки. Те и без това не ми се удаваха. Усмивката му стана по-широка, показа бели зъби и аз казах тихо: — Не ми пука, че си отцепник, но защо си тук? Ще имаш големи неприятности, ако „Нокът“ те открият. Не те ли е страх, че Усойниците може да те търсят?

Той буквално се изсмя на думите ми.

— Сигурен съм, че ме търсят. Ами ти, огнено момиче? Осъзнаваш ли, ти какви неприятности ще си навлечеш само защото говориш с мен? Ако „Нокът“ разберат, че тяхното уязвимо малко отроче си говори с голям опасен отцепник, може да те приберат в гнездото. Или да те сметнат за заговорница и тогава Усойниците ще погнат и двама ни. Това не те ли плаши?

— Не съм ти казала да се разкараш, нали? — избегнах аз отговора. Макар че той, естествено, беше да. Никой с всичкия си не искаше Усойниците да го подгонят. За тези мистериозни агенти на „Нокът“ се носеха зловещи слухове и всички до един бяха ужасяващи. Определено не исках да ме гони Усойница, но нямах намерение да споделям това с него.

Отцепникът вдигна вежда и аз срещнах дръзко погледа му. Усойници или не, бях любопитна. Освен брат ми и обучителите, които не се брояха, не бях виждала друг дракон от години.

— Кой си ти? — попитах, решена да задоволя любопитството си. — Как се казваш?

— Как се казвам? — Той се облегна назад и се усмихна лениво. — Не съм сигурен дали мога да се доверя дотолкова на една непозната. Откъде да знам, че няма да ме предадеш? Да изтичаш в организацията и да им доложиш, че си видяла отцепник да се мотае около „Смути Хът“? — Той взе още едно сиренце и го размаха пред лицето ми. — Няма да ми се отрази добре.

— Няма да те предам — обещах аз. — Не го направих и когато те видях за първи път преди месец. — Той не обърна внимание на думите ми, захапа сиренцето ухилен и аз се смръщих. — Търсеше мен, нали? — предположих заради начина, по който ме гледаше тогава — златните очи буквално ме пронизваха. — Защо?

— Много въпроси задаваш.

— Досега не си отговорил и на един. — Отблъснах ръката му от последните сиренца. — Спри да ме разиграваш. Ако те беше страх, че ще те издам, нямаше да седнеш тук. Така че казвай какво искаш?

Той се засмя с дълбок, тих смях, от който в мен се надигнаха горещи филизи.

— Добре, хвана ме. Ще спра да шикалкавя. — Тръсна глава и пак ме изгледа преценяващо. — Нека те питам нещо. Колко всъщност знаеш за „Нокът“?

Погледнах крадешком другите маси, за да се уверя, че никой не ни чува. Или че Лекси не се връща от тоалетната.

— Що за въпрос е това? — попитах тихо. — Знам колкото всички останали. Организацията съществува, за да осигури нашата безопасност и оцеляване. Всеки неин член си има място и всички работят за укрепването на нашата раса.

Отцепникът се изсмя.

— Като по учебник, огнено момиче. Браво, знаеш точно онова, което те искат да знаеш.

Настръхнах.

— И това го казва предател, който е избягал от „Нокът“ и сега се крие като престъпник. Предполага се, че всяка твоя дума е лъжа.

— Не се заблуждавай. — Гласът му внезапно стана сериозен, а изражението — мрачно. — Знам неща за… тях… които ти не знаеш. Виждал съм организацията отвътре. Знам как работи. И дойдох да те предупредя, малката. Внимавай. Те ти показват само повърхността.

Помислих си за садистичната ми обучителка, за напрегнатия й поглед, който ме следеше из склада, и потреперих.

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш отговори? — Той стана със скърцане на кожа и подрънкване на рокерски вериги. Вгледа се в мен. — Ела при Скалата на любовниците утре в полунощ. — Почти златните му очи танцуваха и той се усмихна злокобно. — Знам, че е след вечерния час, затова ще трябва и ти да станеш отцепница, за да научиш истината.

Скръстих ръце.

— Значи искаш да се срещна с напълно непознат на някаква самотна скала посред нощ? Явно очакваш твърде много доверие от моя страна.

Той се усмихна.

— Браво. — Сложи ръка на масата, наведе се напред и рече съвсем тихо: — Казвам се Райли — и от близостта му всичко в мен кипна. Миришеше на прах, вериги и кожа, а под това усещах дъх на вятър и небе. Не можеш да го доловиш, ако не си бил там. — Това е човешкото ми име — продължи той. — Ако искаш да разбереш истинското, ще ти го кажа утре… стига да се появиш. Ако те е страх, не идвай, и няма да ме видиш отново.

— А ако реша да дойда?

Той се изсмя.

— Огнено момиче — прошепна още по-тихо, — помисли си. Два дракона на изолирана скала до океана, без хора на километри наоколо, и без „Нокът“, които да ни спрат. Какво си мислиш, че ще правим?

Вече едва успявах да удържам дракона си. Гърбът ме болеше под дрехата, крилете искаха да се освободят, да се разгърнат и да се понесат веднага към небето. Отцепникът — Райли — се усмихваше, сякаш усещаше реакцията ми, после се изправи, без да откъсва очи от мен.

— Утре вечер — прошепна, после си тръгна, без да се обърне. Дълбоко в мен нещо вече тъгуваше за него.

— О, Господи! — изписка Лекси и се тръшна срещу мен ококорена. — Това Разкошното момче с мотора ли беше? Той наистина ли говори с теб? Какво ти каза? Какво искаше?

Свих рамене.

— Нищо, Лѐке. — Беше ми неприятно, че я лъжа, но, разбира се, не можех да й кажа истината. Случилото се между мен и Райли беше драконова работа и не засягаше хората. Тя ме погледна недоверчиво и аз въздъхнах. — Добре де, но само не ми се сърди, че ти развалям илюзията. Попита дали искам да ме повози на яката си машина. — Замълчах и добавих: — Не на мотора.

— О… — Лекси се замисли за секунда, после сбърчи нос.

— Уф! Значи излезе просто отвратителен перверзник, така ли? Много жалко, наистина беше готин.

— Да — съгласих се тихо и станах, мислех за последните думи на дракона отцепник. За предизвикателството му да ида при него след вечерния час, да летя с него, когато знаеше колко е опасно и за двама ни.

Не можех. Трябваше да кажа на „Нокът“, че отцепникът още е наоколо. Това трябваше да направя. Драконите отцепници бяха опасни; всички в организацията знаеха това. Те бяха нестабилни, непредвидими и излагаха на опасност оцеляването на расата ни. Той сигурно лъжеше за „Нокът“ само за да ме примами. Моята разумна, логична страна ме предупреждаваше дори да не си помислям да се измъкна след вечерния час, за да се срещна с напълно непознат на пуста скала посред нощ.

За нещастие моят дракон имаше други планове.