Джули Кагава
Нокът (38)

38
Гарет

Ембър се усмихна, мина покрай мен и пръстите й докоснаха ръката ми. Сърцето ми подскочи и дъхът ми секна, но тя вече изчезваше в тълпата.

Беше оставила телефона си на масата.

Взирах се в него и усмивката ми гаснеше. Изстинах, когато си спомних защо съм тук и каква бе целта на срещата. Не да се возим на влакчета или да караме миниатюрни колички. Не бях тук да се забавлявам. Трябваше да открия, най-сетне, дали тя е нашата мишена. Бръмбарът бе в джоба ми, а телефонът й — пред мен. Трябваше само да плъзна капака и да пъхна бръмбара под батерията, после да го сглобя, преди тя да се върне. Щеше да отнеме десет секунди, най-много петнайсет.

Бавно посегнах през масата и пръстите ми докоснаха гладкия черен панел на телефона й. Той изписука, тъкмо когато го притеглих към себе си, и показа, че има ново съобщение. Поколебах се, после докоснах екрана и той оживя. Едно зелено мехурче примигваше, новото съобщение се изписа вътре и аз обърнах телефона, за да го прочета.

Туидълди. Не искам да се караме. Обади ми се скоро, става ли?

Пак спрях, усещах бръмбара в джоба си. Още имах време, преди да се върне. Това можеше да сложи край на търсенето ни. Можеше да разкрие гнездо на дракони и техните настойници. Или пък не. Така или иначе, щом сложех бръмбара, вече нямаше да имам причина да се виждам с нея, никога.

Посегнах в джоба си, напипах бръмбара и го извадих.