Джули Кагава
Нокът (46)

46
Ембър

Да не забравя: Добави карането на мотоциклет към хубавите почти колкото летенето неща.

Моторът на Райли летеше по улиците, криволичеше из трафика, профучаваше на жълто, взимаше завоите с пълна скорост. Вятърът развяваше косата и дрехите ми, жилеше ъгълчетата на очите ми, ревът на двигателя и понякога ревът на клаксона на някой сърдит шофьор отекваха в ушите ми. Райли така и не забави. Стисках го здраво през кръста, залепих буза към коженото яке и гледах как светът профучава край мен.

Накрая поехме по стръмна улица сред скалите, откъдето се виждаше океанът и целият Кресънт Бийч. Вдигнах глава от гърба на Райли и се запитах къде отиваме. Той внезапно сви по дълга, препречена от порта алея и спря пред една къща.

Отворих уста. Къща ли? По-скоро имение. Сградата беше огромна, много по-голяма от вилата на чичо Лиам и дори от къщата на Кристин на плажа. Още я зяпах, когато Райли се ухили, сякаш очакваше реакцията ми.

— Добре дошла в скромното ми жилище.

— Тук ли живееш? — ахнах, а той се засмя и слезе от мотора. — Цялата ми представа за теб се преобърна. Явно на драконите отцепници им плащат повече, отколкото си мислех.

Той отметна черната си коса назад и се усмихна.

— Не се впечатлявай толкова. Не е моя. Ние просто… я наехме, докато сме в града.

— Ние?

— Да, „ние“. Хайде. — Посочи с пръст към масивните порти и тръгна натам. — Искам да те запозная с едни хора.

Вътре беше също толкова внушително и просторно като отвън и определено обитавано, ако се съдеше по кутийките „Ред Бул“ и „Планинска роса“, които бяха пръснати навсякъде, купчините мръсни чинии в мивката и празните кутии от пица на плота.

Един кльощав, висок човек изникна от някаква стая. Ризата му беше смачкана, а кестенявата му коса висеше над очите. Забеляза ме да стоя във фоайето, но като че ли не се изненада, а изгледа притеснено Райли.

— Това тя ли е? — попита го с британски акцент. — Момичето, заради което си рискуваме живота? О, извинявай, момичето, заради което ти рискуваш живота ни?

Изгледа ме изпод кичурите, извил вежди.

— Трябва да кажа, че не съм особено впечатлен, приятел.

Намръщих се.

— Ако имаш нещо да ми казваш, тук съм.

— Трябва да извиниш, Уес — рече Райли. — Той има лошия навик да се държи като задник. — Човекът дори не мигна, а Райли продължи сериозно: — Къде са?

— Още са долу. Там са цяла сутрин, вероятно се сърдят, защото ги извадих от басейна. Защо? — Присви очи, може би усети напрежението на Райли. — Какво става?

Райли ме погледна. Видях, че се колебае, чудеше се колко може да разкрие, дали да ми се довери. Срещнах погледа му.

— Ти ми обеща отговори — напомних му. — Обеща да ми кажеш всичко за „Нокът“ и какво вършат Усойниците. Няма да си тръгна, докато не разбера.

— Усойници? — Гласът на Уес вече не звучеше отегчено или високомерно, а се изкачи с няколко октави. Втренчи се в мен ококорен, после погледна Райли и изсъска: — Тя за проклетите Усойници ли говори?

Райли въздъхна.

— Лилит е в града — рече тихо. Уес пребледня, после се извърна, като нареждаше впечатляващ порой от ругатни. — Стегни се — предупреди го Райли, когато човекът се върна, гледаше налудничаво. — Тя не знае, че сме тук. Поне се надявам, че не знае. Не е дошла заради нас.

— Разбира се, че е заради нас! — Уес не успяваше да се стегне. — Защо иначе ще идва тук проклета Усойница? Не е на ваканция!

— Тя е моя обучителка — отвърнах с надеждата да го успокоя. Но не постигнах желания ефект. Очите му се ококориха още повече и той ме изгледа диво.

— Райли, какво става, по дяволите? Да не си откачил? Довел си ученичката на змията в къщата ни? Откъде сме сигурни, че не е шпионка? Може да изтича да каже на кучката.

— Не, няма, аз й вярвам — отвърна спокойно Райли.

Уес поклати глава и прокара ръце през косата си.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, приятел. Наистина се надявам.

— Върви намери другите двама — нареди Райли. — Кажи им, че скоро тръгваме. Да се приготвят. Помни, че не искам тук да остане никакво доказателство. Ще оставим всичко, както го заварихме. Това означава, че и алармите трябва да се махнат.

— Как не — измърмори Уес, докато се обръщаше. Излезе и аз погледнах отцепника.

— Още съм напълно объркана, Райли.

Той кимна изморено.

— Знам. Ела. — Въведе ме в дневната и посочи към един от диваните, но аз бях твърде нервна, за да седя. Райли също остана прав и се вгледа през прозореца, скръстил ръце на гърдите си. Явно събираше мислите си.

— Какво знаеш за „Нокът“ и за Усойниците? — попита най-накрая.

Свих рамене.

— Само каквото са ми казали, а то не е много. Знам, че Усойниците са нещо като специални агенти, които „Нокът“ изпраща, когато нещата съвсем се объркат, но не знам какво всъщност вършат. Опитах се да попитам обучителката си, но тя не ми каза нищо. Дори не й знаех името.

— Нейното име — започна Райли и се обърна към мен — е Лилит. И освен че е най-злата кучка на света, тя е и най-добрата Усойница на „Нокът“. Което прави много интересен факта, че са избрали нея да те обучава. — Присви очи и ме огледа. — Това означава, че „Нокът“ инвестират много в твоето обучение — те не биха изпратили най-добрия си агент да тренира малко, ако не възнамеряваха да те използват за нещо голямо.

— Наистина ли е чак толкова важна?

Той изсумтя.

— Нямам представа. Лилит е нещо като легенда в организацията; дори Орденът знае за нея. А щом си толкова голям гадняр, че да вземеш страха на онези маниаци… — Той сви рамене, нямаше нужда да довършва изречението си.

— Значи затова Уес откачи. Смята, че Лилит е изпратена да ви върне в „Нокът“.

— Огнено момиче — Райли ме изгледа сериозно и аз изтръпнах. — Ти още не знаеш какво представлява Лилит, какво всъщност правят Усойниците. Ако твоята красива обучителка наистина идва за нас, според теб какво ще стане? Тя няма да ни удари с линийката по дланите и да ни се скара, че сме напуснали „Нокът“. Щом изпращат Лилит след теб, значи те чака само едно.

Преглътнах, защото всичко — потайността, обучението на Лилит, реакцията на Данте при новината, че ме пращат при Усойниците — внезапно ми се изясни.

— Не може да бъде.

Той кимна.

— Опасявам се, че може. Усойниците са убийците на „Нокът“. Това е тяхната служба в организацията. Изпращат ги да убият онези, които „Нокът“ им посочат. Обикновено преследват високопоставени членове на Ордена, проникват във вражеската територия, където никой друг не може да проникне. Но те не убиват само онези маниаци. — Райли изви устна от чисто отвращение. — Чудила ли си се защо няма бивши отцепници или дезертьори от „Нокът“ и защо на никого не му хрумва да измени? Мислиш ли, че е защото „Нокът“ е едно щастливо, приятно място, което никой не иска да напусне? — Изсумтя. — Не, така е, защото „Нокът“ изпраща Усойниците, за да накарат нелоялните да замълчат завинаги. И хора, и дракони, без значение. Те ще убият един от своите, ако „Нокът“ им нареди. Ето защо всички се страхуват от Усойниците. — Присви очи. — И ето защо съм решен да измъкна възможно най-много дракони от „Нокът“.

Още бях смаяна от новината, че „Нокът“ искат да стана убиец, затова осъзнах последните му думи е няколко секунди закъснение. Погледнах го изумена.

— Да ги измъкнеш? Но ти току-що каза, че Усойниците ще убият всеки отцепник! Защо искаш да изложиш живота им на опасност?

— Защото изборът не трябва да е такъв — сопна се Райли. — Не бива да избираме между „Нокът“ и свободата. Защото отказвам да съм част от нещо, което се опитва да ме убие, ако не правя, каквото поиска. — Зарови ръка в косата си, после посочи с отвращение към тавана. — Те са с промити мозъци, огнено момиче, всички до един. От самото начало всяко малко се обучава по стандартите на „Нокът“. Отглеждат ги така, че да искат това, което „Нокът“ иска — власт, богатство, влияние, контрол. „Нокът“ проповядва, че целта е само опазването на нашата раса, и това е вярно, но само за да задържат всичко, което притежават. Драконите, от които няма полза за организацията или които бягат и избират собствен път, са преследвани от Усойниците. Може да пощадят някое малко — зависи на колко е години и колко време е било извън „Нокът“, и дали смятат, че ще могат да го използват. Но отцепници като мен и Уес, които са били вътре и знаят какво представлява организацията… — Райли поклати глава. — Ще ни убият, без да задават въпроси.

Призля ми и седнах на една възглавница на дивана, краката вече не ме държаха.

— Не мога да правя това — прошепнах. — Аз не съм убиец. Не мога да преследвам и убивам своите. Как очакват да сторя подобно нещо?

— Технически, те нямаше да ти кажат тази подробност. Още не. Не и докато не си напълно обучена да вярваш на всичко, което „Нокът“ казват, и да не подлагаш заповедите на съмнение. Но завърши ли обучението ти, обикновено има последен изпит, за да станеш пълноправна Усойница. Изпит, с който ще проверят не само уменията ти, но и лоялността ти към организацията. Може да те изпратят след друго малко или след човек дезертьор. Или по следите на отцепник. — Той се усмихна, но съвсем безрадостно. — Кой знае, огнено момиче? Ако останеш в „Нокът“, вероятно пак ще се срещнем след време. Само че тогава ще се опитваш да ме убиеш. Или може би ще е дори по-скоро. Може би затова Лилит още не ме е погнала. Може би аз съм твоят последен изпит.

— Никога не бих го направила — възразих и Райли поклати глава.

— Няма да имаш избор. Не и ако „Нокът“ ти нареди. А дотогава ще са те обработили така, че вероятно ще вярваш, че постъпваш правилно. — Той внезапно потрепери и на лицето му се появи странно изражение, когато се загледа през прозореца. — Те са коварни, огнено момиче — почти прошепна. — Дори не усещаш колко се променяш, колко много губиш от себе си, докато не стане твърде късно. Аз се борех с Ордена с години. Никога лице в лице, но моите действия доведоха до много смърт. Докато един ден… вече не можех да го правя.

— Какво стана?

Той седна на възглавницата до мен, лицето и очите му бяха мрачни.

— Наредиха ми да взривя една сграда, предполагаха, че е тяхна метрополия. Рискована задача — да вляза, за да заложа експлозивите, и да изляза, преди да се взривят. Вероятно най-откачената мисия, която ми бяха възлагали, но мозъкът ми беше толкова промит, че сляпо следвах заповедите и дори не осъзнавах, че мисията е самоубийствена.

Гледах го, ужасена от думите му. Челото му се бе сбърчило, лицето му бе сериозно и печално, нищо общо с подигравателно усмихнатия уверен дракон. Чудех се кой е истинският Райли, истинският Кобалт. И дали за всеки случай има различна самоличност?

— Влязох в сградата без засечки — продължи той. — Но докато се промъквах из нея, срещнах едно човешко хлапе. Вероятно беше дъщеря на някой от командирите, около шест или седемгодишна. И двамата бяхме изненадани от внезапната си поява — той изсумтя и се усмихна горчиво, после сведе глава. — Знаех, че трябва да я убия или поне да се погрижа да не издаде позицията ми, но не можах да се накарам. Бях насред метрополия на проклетия Орден — знаех, че ако някой ме открие, съм мъртъв, но не можех да понеса мисълта да нараня едно дете, макар и човешко.

— Какво направи?

— Казах й… че играя на криеница. Само това успях да измисля. — Звучеше смутен и аз прехапах устна, за да не се усмихна. — Да — изсумтя той. — Не беше особено находчиво, но детето ми повярва. Дори се закле да не казва на никого, че съм там. И тогава просто си тръгна. — Звучеше смаян, дори сега. — Можеха да ме убият онзи ден. Бях съвсем сам, на вражеска територия, заобиколен от въоръжени войници, които мразеха драконите. Ако ме бяха хванали, сега кожата ми сигурно щеше да виси над камината на някой лейтенант. Но тя не ме издаде.

— Не си взривил метрополията, нали? — Това не беше въпрос. Райли направи жест на безсилие и поклати глава.

— Не можах. Все виждах лицето на момичето и си мислех, че сигурно там има още като нея, невинни деца. Те не бяха част от нашата война и не биваше да умират заради нас. Но знаех, че „Нокът“ няма да приемат това. За тях смъртта на няколко невинни не означава нищо, стига да е от полза за организацията. И не можех да се върна, след като не бях изпълнил мисията. — Райли въздъхна, лицето му потъмня от спомена. — Затова… избягах. Напуснах „Нокът“, напуснах тяхната мрежа и не погледнах повече назад.

— И те не са изпратили Усойници след теб?

— О, изпратиха. — Усмихна се безрадостно. — Оказа се, че съм късметлия. Избегнах една-две техни атаки, преди да открия Уес, който само си търсеше повод да напусне кораба. Не след дълго установих, че има и други като нас в организацията. Хора и дракони, които искат да се освободят от „Нокът“. Затова сега правим всичко по силите си да освободим своите от организацията и да им покажем как да живеят като отцепници. Как да избягват атаките на Усойниците, да не попадат в радара на „Нокът“, да бъдат свободни.

Свобода. Звучеше толкова примамливо сега. Не бях ли искала винаги това? Да живея извън „Нокът“, да не трябва да спазвам ничии правила, закони или ограничения. Да не стана Усойница, убиец, който преследва своите, защото искат да са свободни.

Но колкото и да ми беше неприятно да призная, мисълта да се превърна в отцепница също ме ужасяваше. Щяха да ме преследват. Щяха да ме обявят за предател, за престъпник, и Усойниците щяха да ме погнат. Мразех правилата и исках обучителката ми да скочи от някоя скала — в човешката си форма, — но „Нокът“ бяха всичко, което познавах.

Освен това имаше още един проблем.

Данте. Не мислех, че моят старателен, идеален брат ще стане отцепник, дори аз да го направя. И ако успеех да го убедя да избяга с мен, той вероятно също щеше да бъде обявен за предател и преследван. Не бях сигурна, че мога да му го причиня.

Сякаш прочел мислите ми, Райли замълча, после почти златните очи срещнаха моите сериозно и настойчиво. Драконът се взираше в мен яростен, първичен и красив, и изпрати копие от топлина в тялото ми.

— Мога да ти помогна да бъдеш свободна, огнено момиче — прошепна той страховито и примамливо. — Ако поискаш.

Взирах се в него. Той издържа погледа ми. Близостта му бе въздействаща, усещах как драконът му ме гледа, едва удържан от крехката човешка обвивка. Усетих как моят се устремява да го посрещне и в стомаха ми се надигна жега, която се разля по цялото ми тяло.

— Ела с мен — настоя Райли и се приближи. — Не е нужно да живееш по техните правила. Не трябва да ставаш Усойница. Можеш да живееш както пожелаеш извън „Нокът“, Усойниците и всичко, което те олицетворяват. Това искаш, нали? — Не се приближи повече, но усещах присъствието му, дракона до мен, сякаш наистина бе тук — с люспите, крилата и всичко останало. — С Уес ще вземем малките и ще напуснем тази нощ Кресънт Бийч. Искам да дойдеш с нас.

— Да дойда с вас? — примигнах. — Къде ще ходим? Как ще живеем?

— Не се тревожи за това. — Усмихна ми се нехайно и пак заприлича на себе си. — Правя го от доста време. Няма да скитаме по улиците. Имам места, където можем да идем, където ще сме невидими и Усойниците никога няма да ни открият. Довери ми се.

— Аз… не знам, Райли.

— Добре. — Той рязко стана от дивана и ми подаде ръка. — Щом аз не мога да те убедя, вероятно трябва да го чуеш от друг. Да видиш „Нокът“ от друга гледна точка и да разбереш какво всъщност представляват. Ела.

Подадох му ръка и го оставих да ме издърпа от дивана. Драконът ми изтръпна от допира, но аз не му обърнах внимание.

— Къде отиваме?

— Долу. Искам да се запознаеш с едни хора.