Джули Кагава
Нокът (56)

56
Гарет

— Ето я колата й.

Тристан свърна от пътя и спря зад познатия бял седан. Взирах се през прозореца и се борех с ужасното предчувствие. Тук нямаше нищо, само празен път, пясък и скали, но аз познах мястото. Знаех какво има след тясната, почти невидима пътечка, която криволичеше към скалите. Заливът на Самотната скала, мястото, където за първи път срещнах Ембър.

— Тя вероятно е долу. Хайде. — Тристан излезе от микробуса и плъзна вратата на задните седалки, където пушката му лежеше на пода. Взе я, преметна я на рамо и ми подаде автомата, когато отидох при него. Поех го изтръпнал, опитвах се да прочистя мислите си и да реша какво ще правя. Не можех да убия Ембър и не можех да се обърна срещу Ордена. Бях в капан между два невъзможни избора.

— Какъв е планът? — чух се да питам.

Тристан пъхна един деветмилиметров в кобура си, но първо провери дали е зареден.

— Ще огледаме мястото, за да видим дали заподозряната е тук, какво прави, и ако е необходимо, ще заемем позиция, докато екипът пристигне. Ако е тук, предполагам, че ще е в пещерата на брега. — Огледа цивилните ми дрехи, бях оставил жилетката и униформата в апартамента, когато тръгнах да се видя с Ембър. Той се смръщи. — Не си особено защитен срещу драконов огън, партньоре. Ако се наложи да се бием, внимавай.

После се обърна и тръгна към скалите, вървеше бързо по камъните и пясъка. Поколебах се за миг и поех след него, ужасното усещане в стомаха ми нарастваше с приближаването ми към залива.

Тристан не тръгна по пътеката между скалните стени, която водеше до плажа, а започна да се катери. Легна близо до ръба и се вгледа през уреда за нощно виждане. Аз клекнах и зачаках неспокойно зад него. Отчаяно се надявах тя да не е тук.

— Бинго — прошепна Тристан и сърцето ми се сви. Посочи напред и ми подаде уреда. Взех го и погледнах, усещах гърдите си като стегнати в менгеме.

Заливът беше озарен от огромна сребърна луна, затова лесно забелязах трите фигури на пясъка близо до водата. Познах Ембър веднага и сърцето ми забумтя в гърдите. Тя беше с младия мъж, когото бях видял на партито на Кристин, момчето, което танцуваше с нея и се би с Колин и приятелите му заедно с нас. Говореха с една стройна жена, облечена със същия черен костюм като на Ембър. Не виждах добре лицата им, но позата и резките движения на Ембър говореха за разгорещен спор.

— Е, открихме и нея, и приятелчетата й — прошепна Тристан, взе пак уреда и се вгледа в тях. — Всички са хора, поне засега. Чудя се дали тя ще направи нещо интересно…

Тя не направи нищо интересно, но жената внезапно избухна и сърцето ми се качи в гърлото. Напрегнах се, не можех да повярвам на очите си, защото в тъмното един чудовищен възрастен дракон разпери кожестите си крила и разтърси скалата с рева си.

— Мамка му! — Тристан се отдръпна от ръба. — Е, явно това отговаря на въпроса ми, нали? Изглежда момичето е нашият внедрен дракон! — Мълчах, не можех да откъсна очи от сцената долу. Гледах как зеленият дракон се хвърля към Ембър с оголени зъби, после момчето се Преобрази в синия дракон, който бях видял в къщата, и нападна големия.

— Открихме ги — рече Тристан по телефона. — Три мишени, при Залива на Самотната скала. Единият е възрастен. Да останем ли на позиция, докато дойде отрядът?

— Замълча, слушаше, а моето сърце биеше все по-бързо.

— Разбрано.

Погледнах отново към битката долу. Ембър, сега в истинската си форма, скочи към гърба на големия дракон, но беше отхвърлена настрани от дългата му опашка. Сърцето ми пропусна удар, когато тя се претърколи по пясъка и, огромният възрастен скочи яростно върху нея. Тогава синият налетя с рев, изблъска го и аз пак успях да си поема дъх. Все пак бе очевидно, че нямат шанс. Възрастният беше много по-голям, по-бърз и по-яростен от тях. Ако слезех сега там, щях да предам Ордена. Но ако останех тук, Ембър щеше да умре.

— Да, сър. Сейнт Антъни, край. — Тристан остави телефона и опря снайпера на рамото си. Легна по корем до ръба на скалата. Сърцето ми подскочи, когато той сведе пушката и се вгледа през мерника към трите дракона долу.

— Какво правиш? Нали щяхме да чакаме отряда.

— Промяна в плана — отвърна той, без да ме поглежда.

— Казах в щаба, че трите мишени се задействаха. Наредиха да опитам да ги убия, преди да са отлетели. Това може да е единствената ни възможност.

— Но това е против правилата. Ние сме само двама, а драконите са три, единият възрастен. Трябва ни цял отряд, за да се бием с тях.

— Не се тревожи — усмихна се Тристан и пръстът му се плъзна около спусъка. — Ще убия малките, преди да са разбрали какво им се случва. Това беше нашата мисия, Гарет. Не можем да ги оставим да се измъкнат. Ако успеем да повалим поне един, ще е победа. Сега млъквай и ме остави да отстрелям някой дракон.

Хвърлих отново поглед към битката долу. Възрастният обикаляше около другите двама като вълк и мяташе опашката си, а те се бяха свили в центъра и се взираха в нея. Изглежда ги болеше, а зеленият дракон си играеше с тях.

— Спри — прошепна Тристан, концентриран върху мишените си. — Само за малко. — Възрастният спря и откри двете малки, а Тристан се усмихна. — Да.

Аз взех решение.

Скочих, сграбчих дулото на пушката и я притиснах надолу точно когато изгърмя изстрелът. В същия миг от плажа прозвуча писък от болка и сърцето ми се сви. Реших, че някой от драконите е уцелен. Но не беше така. Възрастният се бе издигнал и стовари синия на пясъка, а писъкът му бе заглушил изстрела. Още не ни бяха забелязали.

Тристан се извърна рязко към мен с пламнали очи.

— Гарет, какво ти става? — изсъска той и се опита да издърпа пушката. Аз обаче не я пусках. — Ти си луд! Какво правиш?

— Не мога да ти позволя това.

Взираше се в мен, все едно му говорех на суахили.

— Такива са заповедите — сопна се накрая. — Върша си работата, правя това, което ми нареди капитанът.

— Орденът греши — казах аз. Лицето му пребледня и той ме зяпна смаян, сякаш не можеше да ме познае. — Това не е редно, Тристан. Драконите не са изцяло зли.

Някои от тях просто се опитват да оцелеят. Не бива да ги избиваме безогледно.

— Какво говориш, по дяволите? — Той най-сетне си взе пушката и скочи на крака с безумен поглед. Аз го последвах, докато отстъпваше назад и клатеше глава. — Гарет, не говориш сериозно. Те ще те убият.

— Не ми пука. — Изправих се с гръб към скалата, чух рева и писъците на драконите зад мен, и изгледах с укор партньора си. — Няма да ти позволя да стреляш по тях, Тристан. Ако искаш да ги убиеш, ще трябва да минеш през мен.

Той се втренчи смаян в мен и за миг си помислих, че ще се откаже. Но после видях как изражението му се промени, в очите му се появиха студен гняв и омраза и той посегна към пистолета си.

Аз вече бях до него, сграбчих китката му и извъртях оръжието настрани. Тристан изпусна пушката и замахна с другата си ръка към слепоочието ми. Блокирах удара, свих коляно и го ударих в корема. Той изсумтя и се приведе; аз изтръгнах пистолета от ръката му и халосах го по главата с него, точно зад ухото. Тристан се свлече на каменистата земя и не помръдна.

Прекрачих го, без да смея да мисля за стореното. Грабнах автомата и хукнах към плажа. Писъците на отчаяните дракони кънтяха зад мен.