Джули Кагава
Нокът (34)

34
Райли

Изпратих последното съобщение и се усмихнах.

Вече започваш да се съмняваш, нали, огнено момиче? Не ти трябваше много време.

— Излизам — обявих, грабнах ключовете и якето си. — Ще се срещна с Ембър на пристана, затова може да се върна с нея. Тогава вероятно ще напуснем града сутринта, така че се приготви за бързо потегляне. — Погледнах към единствения човек в стаята и се смръщих. — Хей, вторият най-търсен от „Нокът“, повтори какво казах, за да съм сигурен, че си разбрал.

Уес седеше до масата в дневната с лаптопа си и дори не ме погледна.

— Ще се срещнеш с проклетото малко, да се приготвя да тръгваме и други глупости — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Забавлявай се с малката. О, и на връщане, ако не налетиш на Ордена, купи „Ред Бул“, че ни свърши.

— Охо — рекох, щом Ембър, която седеше на дървените перила, вдигна очи към мен. — Познавам този поглед.

Тя се намръщи, вятърът рошеше косата й. Около нас дългият сив пристан, който се простираше над водата, кипеше от живот. Майки с малки деца, изпотени бегачи, хванати за ръце двойки, рибари, които бяха хвърлили въдиците си във водата, беше пълно с хора, които нямаха представа, че два дракона стоят точно до перилата. Една жена ни подмина с малко бяло кученце и то спря да опикава всичко, за да се разлае истерично към мен, преди тя да го издърпа нататък. Усмихнах се. Какъв неприятен дребосък. Ще го лапна на една хапка.

— Какъв поглед? — попита Ембър, когато жената и лаещият ордьовър се отдалечиха.

Усетих, че се е втренчила в мен, докато аз оглеждах пристана.

— Ами поглед, който казва „мразя обучителя си и искам да пукне“. — Тя ахна и аз се изсмях. — Както ти казах, имал съм си вземане-даване с „Нокът“. Няма да става по-лесно, повярвай ми.

— Супер — изсумтя тя. — Точно това исках да чуя.

Забелязах малко цветно петно на голото й рамо. Червено петънце, което приличаше на засъхнала кръв. Само че беше твърде ярко, за да е кръв. Спомените нахлуха и ме накараха да потрепна от съчувствие.

— О, огнено момиче — въздъхнах и леко докоснах червеното петънце. — Войници и пушки с боя, нали? Гадно е.

Тя се ококори.

— Ама и ти ли?

— Да. — Застанах до нея с гръб към перилата и опрях лакти на тях. Ембър ме гледаше, зелените й очи бяха изпълнени с почуда и прогаряха едната страна на лицето ми. — Само че при мен първо бяха гумени куршуми, които уж не трябва да болят, но жилят ужасно. Минаха на пушки с боя, когато едно нещастно копеле изгуби око. — Поклатих глава и я погледнах печално. — Бъди благодарна, че си се излюпила след началото на новия режим. Сега е малко по-поносимо.

Тя сбърчи нос и се вгледа пак в океана.

— Е, после какво следва? — попита ме и удари глезен в перилата. — Какво става след обучението? Какво планират за мен?

— Не знам. — Седнах на перилата до нея. — Зависи за какво са те определили. Всеки дракон има място в организацията и първоначалното обучение служи да определят дали ще успееш там, където искат да те пратят. Всъщност те наблюдават още от излюпването и се опитват да решат къде ще се впишеш. Ако минеш този етап, ще обявяват какво ще е назначението ти и тогава започва истинското обучение. Разбира се, няма да ти кажат какво ще стане с теб, докато не решат, че си готова.

— Ти какъв беше? — попита Ембър.

Погледнах я, взираше се в мен и драконът ми се размърда.

— Аз бях Василиск. — Тя сбърчи чело, явно не бе чувала тази позиция. — В общи линии, шпионин — продължих. — Една от фракциите, които „Нокът“ използва във войната с „Ордена на свети Георги“.

— Не съм виждала тази война.

— Ние винаги сме във война с Ордена, огнено момиче.

— Спомних си годините, в които още бях в организацията — кървави, мрачни и ужасни, — и потиснах тръпка. — Да, голяма част от „Нокът“ — Хамелеоните, Наблюдателите и Съветът на Древния змей — никога не са виждали тази война. Те се крият дълбоко в човешкото общество и не се занимават с войниците на Ордена. Те са твърде важни за организацията, за да рискуват да бъдат разкрити. Но „Нокът“ има елитни агенти, които понякога изпраща срещу Ордена. Никога като явна атака. Ние сме твърде малко и хората ще ни избият, ако всичко стане явно. А те са ужасно много.

— Но — продължих, Ембър ме слушаше напрегнато, дори не забелязваше хората около нас — „Нокът“ имат обучени агенти и ги изпращат, за да нанесат тайни удари. Аз бях един от тях. Събирах информация за Ордена, промъквах се в базите им да крада данни или да саботирам оборудването, научавах кои от агентите им са нелоялни и общо взето действах срещу враговете на „Нокът“.

— Звучи опасно.

— О, такова беше — ухилих се. — Винаги се измъквах на косъм. Стреляли са по мен, устройвали са засади, такива неща. Голяма забава.

— Затова ли стана отцепник?

Въпросът й ме изненада. Ембър винаги бързо стигаше до същността на нещата.

— Не — поклатих глава. Спомените просветнаха отново и аз ги отблъснах. — Не станах отцепник заради Ордена. А заради „Нокът“.

Тя се взираше в мен, беше абсолютно концентрирана, като ястреб.

— Защо?

Сърцето ми ускори ритъм и устата ми внезапно пресъхна. Това беше идеалната възможност. Нямаше да имам по-добър шанс.

— Защото, огнено момиче…

Телефонът иззвъня пронизително в джоба на якето ми.

— По дяволите! — Слязох от перилата, извадих го и се вгледах в номера. Разбира се, беше Уес; единствен той, освен Ембър, имаше този номер. — Изчакай — въздъхнах и се отдалечих на няколко крачки. — Трябва да се обадя и се връщам.

— Уес — рекох сърдечно, когато вдигнах телефона до ухото си. — Дано да те е налапал дракон, защото иначе ще ти наритам задника.

— Къде си, по дяволите? — изсъска той и аз се стегнах. — Връщай се веднага. Имаме друг проблем!

Погледнах към Ембър, приведох се и сниших глас.

— Какъв проблем?

— С люспи и нокти, и е точно на прага ни!

— По дяволите! — Прокарах ръка през косата си, намери кога да се обади. Но не можех да пренебрегна това. — Идвам. — Затворих и се обърнах към Ембър.

Тя скочи от перилата и ме погледна притеснена.

— Проблеми у дома?

По дяволите, бях толкова близо.

— Да — изръмжах, едва се сдържах да не изритам нещо.

— Трябва да вървя. Но не сме приключили, нали? — Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Нещо в мен потрепна, кръвта ми се сгорещи и за малко да се отдръпна. Драконовите ми инстинкти реагираха така и на партито.

— Още искам да говоря с теб — казах аз, тя се изчерви и предположих, че изпитва същото. — Имам още информация за „Нокът“ и мисля, че ще искаш да я чуеш. Обещавам ти, че ще се видим отново.

Тя ме погледна без страх.

— Кога?

— Скоро. — Обещах го повече на себе си, отколкото на нея, обещание, че какъвто и да беше проклетият проблем, няма да ме отдели от нея. Стиснах ръката й и заотстъпвах с усмивка. — Не се тревожи, огнено момиче. Ще съм наоколо. Ще се видим скоро.