Джули Кагава
Нокът (54)

54
Райли

Къде беше тя?

Стоях на пясъка с гръб към скалата, загледан в океана. Чаках я. Реми и Нетъл се бяха свили в пещерата зад мен. Казах им да не излизат, докато не реша да тръгваме. Уес вече беше откарал колата на безопасно място и чакаше да му се обадя, за да се върне и да ни вземе. Така беше по-добре, в случай че изникнеше нещо. Поемах огромен риск, като стоях на открито, защото знаех, че войниците на свети Георги още ни търсят. Но не исках да пропусна Ембър, когато се появи. Ако изобщо дойдеше. Вече трябваше да е тук.

Ами ако не дойде?

Щеше да дойде. Все това си повтарях. Трябваше да вярвам в това. Орденът вероятно претърсваше града за дракони, брат й сигурно не искаше да стане отцепник, а Ембър беше обикнала този град, но аз трябваше да вярвам, че моето яростно малко ще спази обещанието си и ще се върне. Защото бях абсолютно сигурен, че не мога да тръгна без нея.

Това е глупаво, Кобалт. Какво ти става? Държиш се като слабите човеци, на които винаги си се присмивал. Държиш се като влюбен глупак.

Изсумтях. Любов. Това беше нелепо. Драконите не се влюбваха. Поне в живи същества. Злато, богатство, власт, влияние, в това се влюбваха те. Дори драконите извън „Нокът“ бяха привлечени от лъскави неща и съкровища. Това не беше същото. Бях виждал много „влюбени“ човеци. Беше объркано, дразнещо и много сложно. А аз изпитвах към Ембър… това беше чист инстинкт, нещо съвсем естествено, като летенето или издишането на огън. Не го разбирах напълно, но знаех, че е нещо много по-чисто от смъртната представа за любовта. Обърканите човешки чувства нямаха нищо общо тук.

— Райли!

Сърцето ми не толкова подскочи, колкото се изпълни с огромно облекчение. Всичките ми сетива се пробудиха отново и изпратиха топлина по вените ми, когато видях, че Ембър тича по пясъка, облечена с костюм на Усойница. Хвърли се към мен.

Трепереше и едва поемаше дъх. Ръцете й се вкопчиха в ризата ми. Аз я прегърнах притеснен.

— Ембър? Добре ли си?

Не отговорих, само издаде нещо като стон и аз се притесних още повече.

— Хей, погледни ме. — Отдръпнах се, но не я пуснах. — Какво стана? Какво има?

— Свети Георги — прошепна тя и аз не разбрах дали е натъжена, ужасена или много вбесена. — Той е един от тях, Райли. Гарет е от Ордена.

— По дяволите! — Този ден ставаше все по-хубав. — Нарани ли те? — Ако го видех отново, щях да го направя на въглен. — Добре ли си?

— Да… добре съм. — Тя се отдръпна и отметна косата от очите си, после се вгледа в брега. — Къде е Данте?

Смръщих се.

— Мислех, че ще дойде с теб.

— Ние се разделихме. Каза, че ще се срещнем тук… — Тя замълча и тръгна по брега, търсеше го. — Къде е? — Очите й, позата й, всичко излъчваше надежда и аз въздъхнах. Не исках да й казвам това.

— Огнено момиче — рекох възможно най-внимателно и тръгнах след нея. — Той няма да дойде. Виждал съм такива като него. Няма да се изненадам, ако вече ни е издал на „Нокът“. Трябва да тръгваме, преди „Нокът“ или Орденът да ни открият.

— Не. — Извъртя се към мен е пламнали очи. — Ти не го познаваш. Той ще дойде. Ще дойде, обеща ми.

— Той вече е на страната на „Нокът“. — Поклатих тъжно глава. — Той е техен, Ембър. Ще предаде собствената си кръв заради организацията, ако го накарат.

— Той ми е брат, по дяволите! — Тя се взираше в мен, и драконът, и момичето отказваха да повярват. — Ти грешиш. Няма да го изоставя. Сигурно е станало нещо и се е забавил. Трябва да изчакаме още малко. Той ще дойде.

— Не, малката — измърка друг глас, който смрази кръвта ми. — Опасявам се, че няма да дойде.