Джули Кагава
Нокът (52)

52
Ембър

Не летях дълго. Само до върха на скалата, където открих пътя към града. Бързо се Преобразих отново зад една купчина едри камъни. Бях боса, без телефон, без пари, облечена с нещо като черен водолазен костюм и нищо друго. И се намирах на километри от всяко познало място. Щеше ми се да можех да летя до дома, но разбира се, това не беше вариант. Особено когато Орденът бе в града и ни дебнеше. Не можех да остана задълго на едно място. Поне един от тях ме бе видял, преди да се преобразя, и знаеше как изглеждам в човешка форма. Ако ме забележеха сега, с мен беше свършено.

Една кола се зададе по пътя: бяло камри с тъмни прозорци, от които извираше музика. Вдигнах вяло пръст и тя профуча покрай мен, без дори да забави, но вътре надуха клаксона. Изплезих се и изритах прахта след тях, представих си как ги настигам по пътя, докато са спукали гума. Видях, че сребристочервената корона на слънцето се скрива зад океана. И въздъхнах.

Е, явно ще набивам крак.

Нямах голям избор, затова хукнах по пътя към дома. Далеч от скалите, плажа и Кобалт.

Кобалт. Райли. Онзи миг на пясъка, когато ме придърпа към себе си, още беше в ума ми. Не знаех какво да мисля за това, макар че моят дракон нямаше никакви съмнения. Дори сега тя ме подтикваше да се обърна, да полетя към него и никога да не го напускам.

Но имаше и друг. Някой, заради когото сърцето ме болеше само при мисълта, че няма да го видя отново. Някой, когото трябваше да напусна. Вина — нова, неприятна емоция — започна да ме тормози при мисълта за Гарет. Знаех, че времето ни заедно е кратко, че той ще си тръгне в края на лятото, но точно сега имах чувството, че ми разкъсват сърцето. И не само заради Гарет, макар че той ужасно щеше да ми липсва. А и защото трябваше да се сбогувам с Лекси и Калвин, със сърфирането и океана, с всичко, което бях обикнала в Кресънт Бийч. Моето лято наистина свършваше.

Гърлото ми се сви, странно усещане, и очите ми запариха. Съвзех се и затичах по-бързо, като прогоних мислите за Гарет и всички други от ума си. Не можех да остана тук, това беше сигурно. Трябваше да взема брат си и да напуснем града с Райли, преди „Орденът на свети Георги“ да ни открие.

Слънцето бе залязло и започнаха да изгряват звезди, когато най-сетне крачех по тротоара към къщата. Знаех, че минавам оттук за последно. Една от колите я нямаше на алеята, надявах се да извадя късмет и настойниците ни да са някъде навън. Дори в този случай трябваше да действам бързо. Не знаех къде са войниците на Ордена сега, ако претърсваха Кресънт Бийч за нас, и не исках да карам Райли да чака. Бях му обещала да се срещна с него и останалите още щом ми се обади да ми каже къде са; нямах много време.

Данте не беше в дневната, нито в кухнята, но зад вратата му светеше и се чуваше музика. Зарадвах се, че е у дома, и забързах по коридора. Почуках силно по вратата.

Тя се отвори. Брат ми стоеше смръщен на прага и изглеждаше съвсем нормално е тениската без ръкави и черните панталони. Щом видя, че съм боса и задъхана и със странен тъмен костюм, се смръщи още повече.

— Ембър? — Зелените му очи се разшириха. — Какво става? Ранена ли си? Какво си облякла, по дяволите?

— „Орденът на свети Георги“ — изпъшках аз и веждите му веднага се стрелнаха нагоре. — Те са тук! Откриха ни. Трябва да напуснем града, Данте. Веднага!

— Какво? Я чакай, задръж за секунда. — Хвана ме за китката и ме издърпа вътре, а после затръшна вратата. — Как така „Орденът на свети Георги“ бил тук? Как разбра? „Нокът“ не са ни казали за възможна активност на Ордена, а мисля, че щяха да споменат подобно нещо.

— Не, чуй ме. — Взирах се в него, исках поне веднъж да ми се довери. — Аз ги видях, разбра ли? Те са тук. Стреляха по мен! Бях с Райли и един техен взвод разби вратата и…

— Райли? — Брат ми присви очи. — Била си отново с дракона отцепник? По дяволите, Ембър, какво си въобразяваш? Защо си била в къщата му? Нищо чудно, че Орденът го е погнал. Имаш късмет, че си жива!

— Отървах се на косъм! — извиках аз. — Едва се измъкнахме, но преди това научих много интересни неща за „Нокът“ и за това какво всъщност искат от нас.

— Не бива да вярваш на думите на отцепник. Те са предатели и престъпници. Те лъжат, за да…

— Ти знаеше, че Усойниците са убийци, нали? — прекъснах го. Данте примигна изненадан и аз кимнах. — Знаел си и не ми каза. Защо? Нали уж трябваше да се грижим един за друг, нали все това повтаряш? Ти си мой брат и не смяташ за важно да ми кажеш, че съм обречена да преследвам и избивам своите?

— „Нокът“ щяха да решат кога да ти кажат — рече Данте и скръсти ръце на гърдите си. — Не аз. И това нямаше да се случи, ако беше спряла да се бориш с тях. — Той изсумтя и ме изгледа крайно подразнен. — „Нокът“ са загрижени за нашето оцеляване, Ембър, а ти се държиш все едно са самият дявол! Те не са лоши, не разбираш ли? Те ни пазят от „Ордена на свети Георги“.

— Данте. — Потърках очите си, бях изморена и вбесена. Той не искаше да ме чуе; нямаше да чуе нито една моя дума за „Нокът“, отцепниците и Ордена. Райли беше прав.

Все пак ми беше брат и трябваше да опитам.

— Аз си тръгвам — казах тихо, дрезгаво и примирено. — Тази нощ. Райли ми предложи да ме вземе с него, когато напуска града и… Аз тръгвам с него.

Данте се втренчи в мен за миг и пребледня.

— Ставаш отцепница? — прошепна със задавен глас. — Ембър, не можеш! Те ще те преследват. Знаеш какво правят „Нокът“ с предателите, сама го каза.

— Точно затова не мога да остана. — Погледнах го умоляващо, трябваше да ме разбере. — Не мога да стана Усойница, Данте. Не и след наученото тази вечер.

— Правиш го, защото си ядосана на обучителката си? На мен?

— Не! — Прокарах ръце по лицето си. — Не е заради нея — прошепнах. — Не е и заради теб, нито заради нарушаването на правилата, нищо такова. Данте, ще стана отцепница, защото ми писна „Нокът“ да ми казват какво да правя. Не е и заради летенето, или защото не харесвам обучението, или защото организацията постоянно управлява живота ми. Това няма значение. Тръгвам си, защото… не вярвам в онова, в което „Нокът“ вярват. В онова, което очакват от мен да направя.

Данте седна на леглото и прокара ръце през косата си. Погледах го и казах:

— Тръгвам. Не очаквам да разбереш. Още не. Но Райли и останалите ме чакат и аз… искам ти да дойдеш с нас. Ти ще разбереш, Данте. Щом ги срещнеш, ще разбереш защо трябва да идем с тях.

Данте затвори очи. Седеше там със сведена глава, приведени рамене и мислеше.

— Ако не дойда — каза най-сетне тихо, — ти ще идеш без мен, нали?

Прехапах устна. Наистина, наистина не исках да го изоставям. Ние бяхме минали заедно през всичко. Но не можех да остана и да позволя на „Нокът“ да ме превърнат в нещо, което не съм; нещо, което не исках да бъда. Данте щеше да е в безопасност тук; Орденът не търсеше него, те търсеха Райли и другите отцепници. И мен.

— Да — отвърнах, макар че тази дума беше най-трудното нещо, което съм изричала. Данте потрепна, сякаш не я очакваше.

— И няма да мога да те разубедя.

Това не беше въпрос, но аз поклатих глава.

— Не. Тръгвам. С теб или без теб.

— Ясно. — Каза го съвсем тихо, едва го чух. Пое си треперливо дъх, изпусна дълга въздишка и ме погледна. — Ще дойда. — Сърцето ми скочи в гърлото. — Не ми харесва и мисля, че е огромна грешка, но… ти си ми сестра. Не мога да те оставя да се изправиш пред това сама. И аз идвам.

Дъхът избухна от дробовете ми. Надявах се да дойде, надявах се да избере семейството пред „Нокът“, но до този момент не бях сигурна. Прекосих стаята, прегърнах го през врата и го притиснах силно към себе си. Той ме прегърна за миг и после нежно ме отблъсна. Изглеждаше объркан, притеснен и леко виновен.

— Къде ще се срещнем с отцепника?

— Не знам. Каза, че ще ми се обади по-късно.

Данте кимна.

— Тогава по-добре да си събираме багажа. — Извърна поглед. — Предполагам, че ще трябва да вземем някои неща, преди да ни погнат.

Изтръпнала от облекчение, аз кимнах и тръгнах към вратата, но гласът му ме спря на прага.

— Ембър — рече той много сериозно и аз се обърнах. Изглеждаше тревожен. — Знаеш какво правим, нали? Колко е сериозно? Това не е като да нарушиш вечерния час или да забравиш да се обадиш, когато закъсняваш. Това е измяна. Щом станем отцепници, няма да има връщане назад.

— Знам. Но трябва да го направим, Данте. Ако не тръгнем сега, никога няма да бъдем свободни.

Той не каза нищо, само се обърна и аз тръгнах към стаята си.

Облякох панталони и тениска над нинджа костюма, не знаех дали ще се наложи да се Преобразя и исках да съм готова. Извадих раница от гардероба и започнах да я тъпча с дрехи. Хвърлих в нея и свита на руло пачка пари, и малката кутия със съкровища, когато забелязах, че телефонът ми е на тоалетката, където го бях оставила преди срещата с Райли. Той мигаше към мен, показваше, че имам нови съобщения. Взех го и включих екрана.

Осем пропуснати повиквания. Всички в последните двайсет минути. Всички от Гарет.

Стомахът ми се преобърна. След тази нощ нямаше да го видя отново. Нямаше да видя и приятелите си. Мислех да звънна на Лекси по-късно, когато се отдалечим от Кресънт Бийч, само за да й кажа сбогом и да й благодаря за всичко. Защото ме научи да сърфирам, окуражаваше ме да не се отказвам от момчето, което харесвам, беше ми приятелка. Щеше да ми липсва и знаех, че един телефонен разговор е жалко сбогуване, но нямаше какво друго да направя.

Но Гарет…

Набрах номера му и вдигнах телефона към ухото си. След две позвънявания някой вдигна.

— Ало.

Преглътнах.

— Здрасти.

Настъпи дълга тишина, толкова дълга, че реших, че връзката е прекъснала или той е затворил.

— Там ли си?

— Къде си?

Гласът му звучеше странно: унило и безизразно. Да не се беше случило нещо с баща му? Или беше разстроен, че не съм отговорила на обажданията му?

— У дома. Бях навън с приятели тази вечер и не си взех телефона. Извинявай.

— Трябва да поговорим — продължи той, сякаш не бях казала нищо. — Ще дойдеш ли да се видим някъде? — Още една пауза и добави още по-тихо: — Важно е.

Поколебах се. Трябваше да се срещна с Райли веднага щом ни кажеше къде е. Щяхме да напуснем Кресънт Бийч, без да поглеждаме назад. Но… това щеше да е последната ми среща с Гарет. Не исках просто да изчезна без никакво обяснение. Исках поне да се сбогувам.

И тогава, докато стоях в стаята си и слушах гласа, от който сърцето ме болеше, подскачаше и се топеше, малка част от мен искаше да бях нормална. Ако бях нормална, ако бях човек, щях да мога да съм с Гарет. Тогава нямаше убийци на дракони да разбиват вратата ми и да се опитват да ме убият. Нямаше да стоя тук и да се чувствам сякаш земята се разтваря под краката ми и всеки миг ще полетя в бездната.

— Не знам, Гарет — прошепнах със свито гърло. — Моментът не е подходящ.

— Моля те. — Гласът му не се промени, но усетих нотка на отчаяние. — Няма да отнеме много време. Чакай ме на Скалата на любовниците след двайсет минути. Аз просто… трябва да говоря с теб тази нощ.

Телефонът ми изжужа, преди да успея да отговоря. Погледнах бързо екрана и настръхнах, защото видях непознат номер. Райли.

— Ембър?

— Добре — вдигнах пак телефона до ухото си. — На Скалата на любовниците след двайсет минути. Ще бъда там.

— Добре — почти прошепна. — До скоро.

Прекъснах разговора с Гарет и превключих на другото обаждане.

— Райли?

— Здрасти, огнено момиче. — Звучеше изморен. — Успяхме. Още ли искаш да тръгнеш с нас?

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Да. И Данте ще дойде.

— О, смаян съм. Не вярвах, че ще го убедиш. — Прозвуча неохотно впечатлен и разочарован в същото време. — Сега сме в Залива на самотната скала, в пещерата. Наложи се да изплаша няколко тъпанари и вече плажът е пуст. Уес намери кола. Тръгваме веднага щом пристигнете.

— Дай ни един час. — Потиснах внезапната вина, имах чувството, че го предавам. — Аз… искам да се сбогувам с някои хора. Ще приключа бързо.

— Не можем да чакаме дълго, огнено момиче — каза Райли. — Ще сме тук, но елате възможно най-скоро.

— Ще дойдем. До скоро.

Данте стоеше на прага, когато затворих и се обърнах. На гърба му имаше раница, а на главата — бейзболна шапка. Изгледа мрачно телефона в ръката ми.

— Отцепникът ли беше?

Кимнах.

— Те са при Самотната скала. Трябва да идем там, но…

— Но… — намръщи се Данте.

— Гарет се обади. — Пъхнах телефона в джоба на джинсите си. — Иска да се видим, каза, че е важно. Обещах да се срещна с него на Скалата на любовниците след двайсет минути. — Прехапах устна, разкъсвана в две посоки. — Не бива да караме Райли да чака, не и когато Орденът е тук. Но ми се ще да видя Гарет за последно и да се сбогуваме.

— Защо не го направиш? — попита Данте и ме изненада. Примигнах, а той сви рамене. — Отцепникът ще чака — добави нехайно. — Аз ще ида в залива, ще му кажа, че си на път. Че трябва да поговориш с Гарет.

— Данте. — Бях още смаяна и можех само да се взирам в него. — Ти… сигурен ли си?

— Вземи колата — настоя той. — Ще стигнеш по-бързо. Не се тревожи за мен; ще хвана такси или ще накарам Калвин да ме закара. Но ти трябва да отидеш. — Сви рамене и на лицето му се появи лека усмивка. — Знам, че харесваш онзи човек. Ако така ще се чувстваш по-малко виновна, трябва да се сбогуваш с него.

Исках пак да го прегърна, но не го направих. Грабнах ключовете от бюрото си, метнах раницата на рамо и погледнах несигурно Данте.

— Сигурен ли се, че нямаш нищо против?

— Да, сигурен съм.

— И ще си в залива, когато ида там?

— Ембър. — Сега звучеше нетърпелив, но не срещаше погледа ми. — Просто върви. Ще се видим скоро, обещавам.

Кимнах.

— Кажи на Райли, че няма да се бавя.

Минах покрай него и забързах по коридора към входната врата. После хукнах към седана, който чакаше на алеята. Хвърлих раницата на предната седалка, седнах зад волана и завъртях ключа. Колата оживя. Отдавна не бях карала, но си спомнях как става, донякъде.

Излязох на улицата и зърнах Данте, който ме гледаше от прозореца. После натиснах газта и се устремих към скалата и Гарет.

Малкият паркинг до скалата беше пуст, на него имаше само един черен джип. Слънцето беше залязло и блещукащата луна се издигаше в небето. Беше много тихо, когато слязох от колата и се огледах за Гарет. Не го видях, но табелата, която сочеше към стъпалата, ясно се различаваше в мрака.

Усетих пърхане в стомаха. Неотдавна бях идвала тук, за да се срещна с Кобалт, а после цяла нощ летях над вълните с него. Толкова много неща се случиха оттогава. Срещнах Гарет. Тренирах с Лилит. Научих неща за Усойниците и „Нокът“, които ми се щеше да бях знаела по-рано. Изправих се срещу Ордена. Реших да стана отцепник, да напусна всичко познато и да не се обръщам назад. Кой би могъл да предположи, че една съдбоносна среща ще доведе до всичко това?

Сега трябваше да се откажа от още едно нещо. Да се сбогувам.

Поех дълбоко дъх и тръгнах по тясната криволичеща пътека към Скалата на любовниците.

Той се облягаше на перилата с гръб към небето. Луната го озаряваше, когато изкачих последното стъпало. Сребриста светлина блестеше по косата му и ясно виждах стройното му тяло, беше облечено в черно от глава до пети. Ръцете му бях скръстени и главата сведена, но металносивите очи проблеснаха, когато ме забеляза и се отблъсна от перилата.

Усетих неясна тревога, докато прекосявах скалата към самотната фигура в края й. Нещо в него не изглеждаше наред. Това не беше Гарет, когото познавах, момчето, което бях целунала в океана и от чиято усмивка изтръпвах. Това беше студен непознат и сърцето започна да се блъска в гърдите ми.

— Гарет? — попитах тихо и се вгледах в лицето му, щом приближих. Беше безизразно. — Тук съм. Добре ли си?

Той не отговори, но в очите му проблесна болка, когато ме погледна. Изглеждаше напълно съсипан, сякаш се беше случило нещо ужасно и той не знаеше какво да стори. Аз се приближих притеснена и той се скова, сякаш се… страхуваше от мен.

— Гарет. — Исках да заговори, да ми каже какво става. Нямахме много време. Въпреки че се държеше толкова странно, гърлото ми се сви болезнено от копнеж. Той не можеше да дойде с нас; не можеше да стане част от моя свят. И каквото и да чувствах, знаех, че не бива да го въвличам в това. Той щеше да се върне в Чикаго и да живее нормален живот без убийци на дракони, тайни организации и Усойници. Най-доброто, което можех да сторя за него… беше да го оставя да си тръгне.

Просто ми се искаше да ми каже какво става.

— Радвам се, че си тук — казах аз, ясно усещах изминаването на времето. — Радвам се, че се срещаме, защото искам да ти кажа нещо и трябваше да го направя лично.

— Той продължи да ме гледа, металносивите очи просветваха в мрака, все още неразгадаеми. — Аз си тръгвам — добавих и той леко сбърчи чело. Е, поне това го впечатли. — Изникна нещо и трябва да напусна града. Тази нощ. Моля те, не питай какво става, не мога да ти кажа. Исках само… да се сбогуваме.

Изражението му стана твърдо и студено. Внезапно той вдигна ръка и насочи черен пистолет към лицето ми. Щракането на метал отекна силно в тишината.

— Никъде няма да ходиш.