Джули Кагава
Нокът (6)

6
Гарет

Поехме към главния плаж, аз и Тристан отпред, а трите ни пътнички и сърфа на задната седалка. Момичетата, особено русата и брюнетката, не спираха да говорят с развълнувани, пискливи гласове; дърдореха толкова бързо, че почти не им разбирах. Не че се опитвах особено усилено. Вече знаех много за тези момичета, като се започне с имената им. Кристин Дъф и Алекс Томсън, и благодарение на дългото наблюдение на групата им знаех навиците и привичките им. И разбира се, Ембър Хил. И за нея знаех това-онова. Беше на шестнайсет. Умееше да сърфира. Доста вечери прекарваше в „Смути Хол“ с приятелите си. Но нищо не можа да ме подготви за този следобед, когато тя отиде право при онова много по-високо и по-тежко от нея момче и го изрита „където слънце не огрява“.

Тогава ми стана смешно, макар че бях твърде смаян, за да реагирам. Тристан се закикоти като хиена. Но сега ме беше яд, че не направих нищо, а просто си стоях там, когато тя отиде при онзи цивилен и го изрита в слабините. Не че тъпакът не си го заслужаваше, но колебанието ми можеше да ни убие. Защото за миг, когато очите й просветваха и устните й се бяха извили в свирепа гримаса, си помислих, че тя е нашата мишена. Че това крехко тяло ще избухне в съскаща грамада с огромни нокти, зъби и люспи, и ще откъсне главата на цивилния. А ние щяхме да сме следващите, защото аз бях достатъчно глупав да оставя глока си в джипа и не разполагах с никаква защита пред един разбеснял се огнедишащ дракон, освен с джапанките.

Ембър Хил, превъртах името й в главата си. Всички отличителни белези бяха налице: статусът й, пристигането й в Кресънт Бийч, дори името й. Всичко в нея говореше, че може да е внедрен дракон, освен едно.

Тя имаше брат. Всъщност близнак. И въпреки че бяха богати, могъщи и влиятелни, нашите врагове създаваха само по един потомък. Драконите нямаха братя и сестри, но Ембър и Данте Хил определено бяха брат и сестра. Изглеждаха много близки; спореха и се заяждаха като нормални брат и сестра, но освен това се грижеха един за друг, защитаваха се взаимно дори пред приятелите си. Беше очевидно, че са израснали заедно. И освен това твърде много си приличаха, за да не са роднини. Което означаваше, че въпреки яростта й и дръзкото поведение, червенокосото момиче на задната седалка не можеше да е нашата мишена.

Тя изглеждаше напълно като човек, говореше развълнувано с приятелките си, понякога успяваше да зададе по някой въпрос на мен или на Тристан. И трите бяха изключително любопитни, искаха да узнаят възрастта ни, къде живеем, дали сме от Кресънт Бийч, или сме туристи. Аз не говорех много, оставих на Тристан да им пробутва измислената история: че с него сме братовчеди, че баща му ни е довел в Кресънт Бийч за лятото, че имаме апартамент на главната улица. Когато ме притиснаха за още информация — откъде съм, къде са моите родители, — аз също имах отговори. Бях от Чикаго. Татко работеше в Европа, но чичо ме бе поканил тук за лятото. Лъжите излизаха съвсем лесно, макар че момчето от историята — онова, което учеше в гимназия „Кенеди“, живееше на Мълиган Авеню и имаше бийгъл на име Отхе — ми бе напълно непознато.

Зачудих се дали някоя от тях не прави същото.

Накрая спряхме на паркинга до главния плаж и момичетата слязоха. Лекси и Кристин се препънаха леко, но Ембър подхвана плавно Лекси за ръката и я издърпа настрани, за да не налети на един минувач, после се обърна към мен.

— Ами… — Зелените й очи ме изучаваха доста дръзко. — Благодаря ти за днес. Че ни отърва от онези тролове. Благодаря на теб и на Тристан. Лекси и Кристин са малко подпийнали, за да осъзнаят какво можеше да се случи там, но… благодаря.

— Няма защо — отвърнах и срещнах погледа й. — Радваме се, че помогнахме.

Тя се усмихна и аз усетих странно свиване в стомаха. В този момент обаче лицето на Кристин се появи на прозореца. Наведе се навътре усмихната.

— Тази седмица имам рожден ден — каза задъхано и леко завалено. Ембър извъртя очи и тръгна назад да си вземе сърфа, но Кристин продължи да се обляга на вратата ми. — Ще правя парти в събота, без родители. Те ще заминат за целия уикенд, така че… Билярд, джакузи, отворен бар? — Тя ме изгледа изпод пърхащи мигли. Зачудих се дали не й е влязло нещо в окото. — Ще дойдете ли, момчета? Ще ви дам адреса.

— О, да, непременно трябва да дойдете! — добави Лекси, която надничаше над рамото й. Аз се отдръпнах назад. — Елате да купонясваме. Ще е страхотно!

Събота. Днес беше понеделник; дотогава имаше пет дни, доста време, през което щяхме да следваме тези тричките, за да научим повече за тях. Погледнах Тристан.

Той вдигна вежди и аз се обърнах към момичетата. Свих рамене.

— Разбира се, звучи чудесно.

Те засияха. Кристин ни даде адреса, после и трите тръгнаха през паркинга към вече опустяващия плаж. Слънцето залязваше над вълните. Изчаках да се отдалечат достатъчно и прошепнах:

— Сега какво? Какъв е планът?

Тристан се усмихна мрачно и подкара на заден ход.

— Ами сега започва истинската мисия.