Джули Кагава
Нокът (42)

42
Ембър

Носех се по въздушните течения, слънцето сгряваше гърба ми и вятърът охлаждаше лицето ми. Под мен бялото море от облаци се завихри и развълнува, миришеше на сол, на прибой и на океан, а аз се спуснах към водата.

Някой се появи до мен, друг дракон, ухилен предизвикателно. Размахах силно крила и се понесох след него, следвах вихрената му диря, докато той се въртеше и гмуркаше през облачните вълни. Не го разпознах, но знаех, че съм го виждала. Това Кобалт ли беше? Или Гарет…?

Алармата изпищя в ушите ми, прекъсна съня и аз я накарах да замлъкне.

Вече беше пет. По дяволите! И сънят избледняваше, изчезваше в нищото, а реалността ме върна в леглото. Летях ли? И кой беше драконът, когото следвах? Опитах се да задържа спомена, но той се изплъзна в мрака.

Превъртях се на гръб и се втренчих в тавана, вече ужасена от деня. Какво ли забавление ми беше подготвила Страховитата дама. Вероятно още десетина рунда от играта „хвани дракона“, която бе твърде реалистична, за да е приятна, дори и в истинската ми форма.

Седнах в леглото, отхвърлих завивките и мечето ми тупна на пода. Вдигнах го усмихната, вдишах слабия аромат на захарен памук и го стиснах.

Гарет го спечели за мен. Дори само мисълта за него ме накара да се усмихна. Онзи ден в лунапарка беше великолепен, особено на виенското колело. Как ме погледна, преди да го целуна, спря ми дъха. Сякаш ме виждаше — виждаше каква съм всъщност — и не му пукаше.

Знаех, че не е така, разбира се. Гарет не би могъл да знае каква съм. Ние живеехме в различни светове. Знаех, че когато лятото свърши, ще трябва да се откажа от него.

Но все още не.

— Ембър. — Почукване по вратата и гласът на чичо Лиам. — Пет часът е. Будна ли си?

— Да — въздъхнах и стъпките му се отдалечиха. Станах, оставих мечето на неоправеното легло и облякох старите, вече опръскани с боя тениска и шорти. Не си направих труда да се изкъпя, защото знаех, че ще се прибера мръсна, потна и омазана с червена боя. (Моят шофьор беше покрил задната седалка на колата с чаршаф, за да не му съсипя тапицерията. Сега чаршафът изглеждаше така, сякаш бяха заклали коза на него.) Данте вече беше тръгнал, когато слязох в мазето, и щом отворих вратата на тунела, стомахът ми се сви на възел. След скандала предния следобед не бяхме говорили, не и за нещо важно. Той ми се усмихна, когато се прибрах от лунапарка, и се държа, сякаш всичко е наред, но не беше същото. Когато настойниците ни бяха наоколо, той пак ставаше моят дружелюбен и закачлив брат, но попитах ли го нещо за „Нокът“ или за драконите, очите му ставаха празни, както и усмивката. Отдалечаваше се все повече от мен и не знаех как да си го върна.

Когато стигнахме до офис сградата, ме чакаше изненада. Огромният склад беше разчистен. Дървеният лабиринт го нямаше, бяха останали само няколко щайги и палета в ъгъла. Подът беше празен, ако не се броеше квадрат от няколко дебели сини тепиха в центъра му. Беше заприличал на спортен салон. Но не това бе най-голямата изненада.

Страховитата дама стоеше в центъра на тепиха със скръстени ръце и ме чакаше. Не беше с обичайния костюм и високите токчета. Сега носеше прилепнал черен екип, който подчертаваше фигурата й и я покриваше от шията до глезените. Русата й коса бе прибрана назад и се спускаше по гърба, освободена от вечния кок. Установих, че всъщност е доста красива. Красива и смайваща. Само че отровнозелените очи, които се взираха в мен, си бяха същите: безизразни, студени и леко развеселени.

— Днес ще правим нещо ново, малката. — Усмихна се, когато пристъпих до тепиха. — Мисля, че бях твърде мека с теб, като оставих да те преследват хора с пушки, които изстрелват боя вместо куршуми. Освен това смятам, че разчиташ твърде много на истинската си форма. Понякога се налага да убиеш войник на свети Георги с нокти, зъби и огън. А друг път е по-добре да си човек. Трябва да се научиш да се защитаваш и в двете си форми. Събуй си обувките.

Била твърде мека с мен? Сякаш избягването на куршумите с боя и играта на криеница с обучени войници беше някаква забава в парка? Изгледах я притеснено и изритах сандалите си.

— Е, какво ще правим днес?

— Както казах. — Тя посочи с два пръста напред и аз стъпих на тепиха. Той беше дебел и хладен под стъпалата ми. — Мисля, че е време да усложним малко обучението ти. Днес ще се изправиш срещу мен.

Вече доста притеснена, аз пристъпих на тепиха и спрях на няколко крачки от нея. Тя ме изгледа студено, после извади пистолет от кобур на гърба си и го вдигна.

— Кажи ми кой е най-лесният начин да убиеш дракон — каза тя, зелените очи се забиваха в мен. Принудих се да откъсна вниманието си от смъртоносното нещо в ръката й и да се фокусирам върху въпроса.

— Ами… — затърсих отговора, знаех, че очаква от мен единствено верния. — Когато сме в човешка форма, преди да сме успели да се Преобразим… Когато сме хора, нямаме защита.

— Добре — рече тя, макар че в тона й не се долавяше похвала. Изражението й остана твърдо. — Войниците на свети Георги също знаят това. Ето защо потайността е толкова важна за нашето оцеляване. Ако разберат кои сме, няма да се поколебаят да ни застрелят със снайпер в главата от хиляда метра. Дори няма да разбереш какво става. Ако се озовеш в ситуация на живот и смърт с войник на свети Георги, знай това — те не са толкова глупави, за да се сражават сами с дракон. Ако могат, ще те застрелят отдалеч, преди да си успяла да се приближиш.

Кимнах. Страховитата дама вдигна пистолета.

— Ще има моменти, когато ще си близо до някой, който иска да те убие. И ще е невъзможно да се Преобразиш, насред града или пред свидетели, да кажем. Затова е изключително важно да се научиш да се защитаваш и като човек. Това, което не бива да забравяш, когато си изправена пред зареден пистолет, е следното.

Тя насочи оръжието право към мен, дулото беше на сантиметри от лицето ми. Сковах се.

— Не се сковавай. Ако го направиш, си мъртва. Ето така. — И натисна спусъка. Той изщрака и аз едва не подскочих от страх. Тя се усмихна.

— Не е зареден, малката. Но не се заблуждавай — истински е. И точно срещу такъв ще се изправиш някой ден. Сега… — Тя го обърна и ми го подаде. — Вземи го. Ще ти покажа как да обезоръжаваш.

Поех колебливо пистолета, сякаш държах отровна змия. Тя извъртя очи.

— Не бъди толкова плаха. Казах ти, че не е зареден. — Отстъпи назад. — Хайде, насочи го към мен. Сякаш искаш да ме застреляш право в сърцето.

Хванах дръжката, вдигнах пистолета… и ръцете й се задвижиха така бързо, че едва ги виждах. Изтръгнаха пистолета от ръката ми и след половин секунда отново се взирах в дулото.

Студените й зелени очи ме гледаха, а устните си извика в злобна усмивка.

— Схвана ли?

— Не.

— Добре. И те няма да схванат. — Тя ми посочи да се приближа и аз пристъпих неохотно към нея. — Пак ще ти покажа, но бавно, а после ще опиташ сама.

През следващите няколко минути гледах техниката й, която тя ми показваше движение по движение. Извърташе се настрани, когато се приближаваше, за да се превърне в по-малка мишена за оръжието. Никога не се оказваше точно срещу дулото. Извъртя го нагоре и настрани, преди да го обърне срещу противника. Като го виждах бавно, вече разбирах; но на пълна скорост се случваше за част от секундата.

— Сега е твой ред. — Тя взе оръжието, отстъпи крачка назад и ме погледна. Нервна и нетърпелива едновременно, аз си поех дъх и опитах да се отпусна, да съм спокойна и ловка, както ме бяха учили. Тя се усмихна, държеше хлабаво пистолета до себе си. — И помни, трябва да си концентрирана върху противника, ако искаш да живееш. Не позволявай нищо да те разсейва. Готова ли си?

Наведох се, като балансирах на пръсти.

— Да.

— Много добре. А как мина в лунапарка?

Какво? Спрях, стомахът ми се преобърна, а тя вдигна ръка и насочи оръжието към лицето ми. Острото щракане на спусъка отекна в стаята.

— И си мъртва. — Свали пистолета и поклати глава с отвращение. — Какво ти казах за разсейването?

— Ама… — Спомних си за срещата с Гарет и за странното усещане, че някой в тълпата ме наблюдава. Възмущението отстъпи пред гнева. — Ти си ме следила! — Гласът ми отскочи от стените. — Знаех, че някой ни гледа.

— Мое задължение е да наблюдавам ученичката си — рече тя невъзмутимо и пак вдигна оръжието. Този път се хвърлих настрани, когато то изщрака, но не ми стигна времето да скоча напред. — Когато тя се разсейва с безсмислени човешки дейности, се притеснявам. — Тя сведе оръжието и тръгна в кръг около мен по тепиха, присвила очи. Аз също започнах да обикалям, бяха готова да отскоча встрани.

— Нали трябваше да се впишем — казах, докато тя ме дебнеше като акула. Драконовите ми инстинкти изръмжаха, подразнени от тази игра на котка и мишка, искаха да скоча, да дера и да хапя. Но не това бе целта на упражнението и аз нямаше да й позволя да ме победи отново. Тя не използваше истински куршуми, но определено щеше да ме информира, ако не бях достатъчно бърза и ме простреляше. — Наблюдавай, слей се с обществото, учи се да се държиш като човек; нали затова сме тук?

— Да — съгласи се тя и продължи да пристъпва, беше притиснала пистолета до крака си. — Така е. Научи се да се държиш като човек. Но не бива да забравяш, че първо и най-вече си дракон. Не си една от тях.

— Знам това.

— Наистина ли? Как се казва момчето?

Сепнах се и едва не се забавих, когато тя пак стреля към мен. Хвърлих се встрани, приклекнах и отново се озовах с дулото във физиономията. Тя обаче не дръпна спусъка, само ме гледаше с присвити, отровнозелени очи.

— Името му.

— Защо те интересува? — предизвиках я аз, не исках да знае нищо за Гарет. Той беше част от живота ми, която нямаше нищо общо с „Нокът“, обучението и нейните откачени очаквания. Когато бях с него, почти можех да забравя за хватката, в която „Нокът“ държеше живота ми. Почти можех да забравя, че съм… дракон. — Той е просто един човек. Какво значение има за теб един човек?

И сякаш чула мислите ми, тя отново доби студено и плашещо изражение.

— Точно така — рече със стоманен глас. — Той е просто един човек. Един смъртен сред милиарди незначителни, краткотрайни смъртни. Ти си дракон. И по-важното е, че си драконеса, женска, което те прави още по-ценна за организацията. — Тя най-сетне свали пистолета, макар че още ме гледаше страшно. — Ти дължиш преданост предимно и най-вече на „Нокът“. Не на хората. Те не са важни. Ние се движим сред тях, държим се като тях, живеем с тях, но никога няма да бъдем едни от тях. — Тя направи рязък жест с оръжието. — Те са рак, малката. Вирус, който се разпространява, уврежда и съсипва всичко по пътя си. Човешката раса е слаба и саморазрушителна, знаят единствено да разрушават. Ти си част от нещо далеч по-велико, отколкото тези смъртни биха могли да постигнат, и щом те питам за името на човека, най-добре ми го кажи, без да задаваш въпроси!

Тя вдигна пистолета смайващо бързо, но този път бях готова. Скочих, извъртях се настрани, както ме беше научила, и се хвърлих напред. Ударих дулото отдолу и го изтръгнах от ръката й. След секунда стоях с насочен към нея пистолет, смаяна, че наистина бях успяла.

— Гарет — прошепнах, докато тя пробиваше дупки в главата ми с поглед. — Казва се Гарет.

Тя се усмихна.

— Видя ли, не е толкова трудно? — Нямах представа дали говори за обезоръжаването, или че бях признала името на момчето. Взе пистолета от скованите ми пръсти, отстъпи назад и ме изгледа оценяващо.

— Да — рече, сякаш бе стигнала до решение. — Мисля, че си готова.

— За какво? — попитах, но тя се извърна, тръгна към изхода и ми даде знак да я последвам. Отидохме в офиса и тя ми посочи стола пред бюрото. Седнах предпазливо на него. На бюрото имаше папка с моето име.

Страховитата дама не седна, но ме огледа иззад бюрото и пръстите й докоснаха папката. Не можах да се сдържа и отново я погледнах. Името ми бе изписано с червено. Какво имаше вътре? Както пишеше за мен и бъдещето ми в организацията?

— Днес е голям ден за теб, малката — обяви Страховитата дама и аз се изнервих още повече. — Както сигурно знаеш, наблюдаваме те още от излюпването ти, преценявахме способностите и поведението ти, за да решим за каква позиция да те подготвим. Ти завърши първа фаза от обучението си. Сега минаваме към втора фаза — за да усъвършенстваме уменията, които ще ти служат в организацията. Отсега нататък ще идваш на тренировки с това.

Тя хвърли нещо към мен — тъмен, цял костюм от лека, разтеглива материя. Като че ли залепваше за ръцете ми и за миг ми се стори, че е жив. Потреперих и го вдигнах пред себе си. Изглеждаше като обикновен екип, но някак хлъзгав и топъл. Осъзнах, че тя носи същия, макар че не можех да си представя как ще облека такова нещо.

— Това е много специален екип — обясни ми Страховитата сама, а аз едва сдържах порива да хвърля противното нещо на пода. — Твърде сложно е за обяснение, но ще кажа само, че той няма да се скъса, докато се Преобразяваш в истинската си форма.

Аз зяпнах от смайване.

— Наистина ли? — Вгледах се в тъканта и потисках отвращението от начина, по който се лепеше за кожата ми. — Значи, ако нося това, когато се Преобразявам, няма да се притеснявам, че ще се прибирам гола до вкъщи?

Тя посочи към вратата.

— Върви го облечи. Провери дали ти става и се върни тук. Хайде.

Отидох в банята и навлякох костюма, като сдържах дъх, когато материята се свличаше по кожата ми почти като боя. Отначало беше топла и противно хлъзгава, но след малко се изглади, прилепна към тялото ми и вече почти не я усещах.

Върнах се при Страховитата дама, която ми кимна одобрително и ми посочи да седна отново.

— Добре — обяви тя, щом се настаних на стола с дрехите си в ръка. Чувствах се почти гола. — Става ти. Искам да го носиш до края на деня, за да свикне с формата на тялото ти. Можеш да облечеш твоите дрехи върху него.

Смръщих се, не вярвах на ушите си.

— Искаш да стоя с него до довечера, за да свикнел с мен?

Тя ми кимна, сякаш това беше съвсем нормално обяснение.

— Да, малката, но не се тревожи. До няколко минути дори няма да помниш, че е върху теб. — Усмихна се напрегнато, сякаш говореше от опит. — Само някои членове на организацията получават такъв специален костюм, затова ти си късметлийка. Тези костюми са много ценни и скъпи за изработка, затова не го губи. Той ще е униформата ти за тренировките, а по-късно и работната ти униформа.

Все още се опитвах да смеля мисълта, че костюмът трябвало да свикне с мен, сякаш беше жив, но нещо в последното изречение съвсем ме притесни.

— Работна униформа? — попитах тихо. Може би прибързвах със заключенията, но май единствената причина да ми е нужен такъв костюм, бе, за да мога да се Преобразявам бързо и тихо. Това си беше костюм за нинджа. Магически нинджа костюм, който залепва за кожата ти като жив и се оформя по тялото, но все пак нинджа костюм. А в организацията имаше само една позиция, която вършеше подобна „работа“.

Моята обучителка се усмихна с най-злата си усмивка досега, бутна папката към мен и я отвори. Преглътнах с усилие и погледнах първото изречение: Обект: Ембър Хил.

А отдолу…

Сърцето ми замря, вените ми се изпълниха с лед. Взирах се в буквите и исках да изчезнат или да оформят друга дума.

— Поздравления, Ембър Хил — пропя Страховитата дама зад бюрото. — Добре дошла при Усойниците.