Джули Кагава
Нокът (13)

13
Ембър

Успях.

В къщата беше още тъмно, когато оставих колелото, отключих предната врата, промъкнах се в тихия коридор и хвърлих бърз поглед към часовника на стената. Пет без десет. На косъм. Лиам и Сара не бяха станали; трябваше само да се кача горе, да се пъхна в леглото и нямаше да разберат нищо.

Щом стигнах до кухнята обаче, спрях. Вратата на мазето бе само на няколко крачки и ме зовеше. Онази стая беше долу и криеше тайни за „Нокът“, за моята обучителка и може би дори за мен.

Плъзнах се по балатума към вратата на мазето, поколебах се и, хванах дръжката.

Точно тогава нещо сграбчи ръката ми.

Подскочих като ужилена и се извърнах.

— Данте! — изсъсках, щом видях брат ми да се взира в мен с мрачно изражение. — Боже, ще ми докараш инфаркт! — Сърцето ми бумтеше, но се принудих да потисна паниката. — Какво правиш тук? — прошепнах. — Трябваше да спиш, преследвачо.

— Стига, сестричке — рече той тихо и гневно. — Никога не си успявала да скриеш нещо от мен. Не знам защо си мислиш, че можеш да се измъкнеш незабелязано. Просто се надявам незаконният нощен полет да си е струвал. — Очите му отскочиха към вратата на мазето и се превърнаха в зелени цепки. — Да не би да се опитваше да слезеш долу, без Лиам да те види?

Поколебах се. Дали да му кажех за тайната стая и кода за отварянето й? Не бях крила нищо от брат си досега. Но ако му кажех, щеше да пита откъде имам тази информация, а не бях готова да призная отношенията си с дракона отцепник. Достатъчно беше, че ме хвана да се измъквам.

— Точно това правех, преди да ми скъсиш живота с няколко години — прошепнах, отдръпнах се от вратата и тръгнах по стълбите. Вървях със сведена глава, за да не види, че лъжа. — Ще кажеш ли на Лиам?

Чух раздразнението в гласа му, когато отговори:

— Знаеш, че няма да му кажа. Ти си идиотка, но си ми сестра. Ще сме винаги заедно, каквото и да става. — Отпуснах се, а тонът му стана още по-остър: — Дори когато смятам, че тази нощ си направила нещо много глупаво и опасно само защото ти се е прищяло да летиш.

Спрях пред вратата на стаята си.

— Не е чак толкова зле.

— Ембър. Заради това могат да ни върнат в „Нокът“. Или да върнат теб в „Нокът“. Не искам да ни разделят и съм абсолютно сигурен, че не искам да се връщам. — Той поклати глава с въздишка на раздразнение, преди да ме изгледа полугневно, полуумолително. — Няма да го правиш повече, нали, сестричке? Веднъж, разбирам. Но трябва да следваме правилата, иначе рискуваме да изгубим всичко, за което се трудихме толкова усилено. Шестнайсет години се подготвяме за това и ще го изгубим за миг. Разбираш ли ме?

Сведох глава и прошепнах:

— Да. — Той беше прав. Бях глупава, упорита и тази нощ бях поела огромен риск. Бях застрашила не само моето оставане тук, но и неговото. Действията ми се отразяваха и на двамата, а бях забравила за това. Можех да рискувам собствения си врат, но не бих изложила брат си на опасност. — Добре, разбрах. Бях глупачка. Повече никакво летене след полунощ, обещавам.

Въпреки че нещо в мен потрепери от нещастие. Моят дракон вероятно тъгуваше по загубата на крилете си и знаеше, че няма да види повече Кобалт. И вече й липсваше.

Данте кимна:

— Добре. — Усмихна се накриво. — Защото днес ще съм зомби благодарение на теб. Следващия път поне бъди така любезна да се измъкнеш през уикенда, когато не трябва да ставам рано.

Изсумтях.

— Лека нощ, Тиудълдум.

Той се изхили и тръгна по коридора, а аз влязох в стаята си и затворих вратата. Тръшнах се на леглото, забих лице в матрака и запревъртах случилото се през деня.

Много натоварена нощ. И още не беше свършило. Предстоеше ми да се видя с Гарет следобед, за да го уча да сърфира. При тази мисъл през мен премина лека тръпка; този човек беше разкошен, мистериозен, а металносивите му очи караха стомаха ми да се свива. Определено нямах търпение да го видя отново. Обаче трябваше да призная, че летенето по вълните с Кобалт, усещането за прилива на чист адреналин, когато се носех с вятъра, беше просто блаженство. Отцепникът бе арогантен, нагъл и вбесяващ, но определено знаеше как да живее.

И ако казваше истината, оставаше и въпросът със скритата стая в мазето. Нямаше време да я търся сега, разбира се, но щях скоро да сляза долу и да проверя дали отцепникът знае за какво говори. Ако „Нокът“ имаха тайни, държах да разбера защо.

Затворих очи, изпълваше ме приятната умора от летенето е вятъра. Каквото и да бях обещала на брат си, тази вечер бе невероятна. И знаех, че няма да я забравя скоро.

Нито пък мистериозния отцепник.

Струваше си, прошепна доволно драконът в мен.

Точно тогава алармата зажужа.

— Изглеждаш изморена, малката. — Страховитата дама от „Нокът“ ме гледаше критично от бюрото си, скръстила ръце на гърдите. — Не се ли наспа? Казах на настойниците ти, че днес те искам по-рано.

— Сега е пет и половина — казах аз, но знаех как изглеждам — със зачервени очи и щръкнала от вятъра и солта коса. — Слънцето още не е изгряло.

— Е, сега ще се разбудиш. — Тя се усмихна и кръвта ми се смрази. — Днес ще правим нещо по-различно. Последвай ме.

Тръгнах притеснена след нея към склада и примигнах от изненада, когато тя отвори вратата. Обикновено празното огромно пространство сега беше изпълнено с касетки, палета, стоманени варели и стълби от стена до стена. На места бяха натрупани чак до тавана и създаваха лабиринт от тъмни пътечки, коридорчета и проходи.

— Какво е това? — попитах, но нещо малко и бързо се стрелна от мрака и ме удари право в гърдите. Изохках, отстъпих назад и стиснах рамото си. Гъста лепкава течност потече по дрехите ми и ръката ми се покри с червено.

— Какво е това? — изпъшках.

— Това е боя — каза моята обучителка съвсем спокойно. — Но ако беше истински куршум, вече да си мъртва. — Тя махна към лабиринта от сандъци, който се издигаше в мрака пред мен, и продължи с усмивка: — В този лабиринт се крият десетина „воини на свети Георги“. Всички те преследват. Искат да те убият. Добре дошла във втора фаза от обучението ти, малката. Искам да идеш там и да оцелееш възможно най-дълго.

Взирах се в склада и опитвах да зърна нападателите си, тези „воини“ на свети Георги. Не виждах нищо, но бях сигурна, че те ме виждат и вероятно ни наблюдават дори в момента.

— Колко дълго ще е достатъчно? — попитах тихо.

— Докато аз преценя.

Разбира се. Въздъхнах и тръгнах към лабиринта, но гласът на Страховитата дама ме спря на третата крачка.

— Какво си мислиш, че правиш, малката?

Обърнах се подразнена, чудех се какво бях объркала този път.

— Правя каквото ми казахте. Отивам в лабиринта, за да стрелят по мен и да оцелея. Нали това искахте?

Тя ме погледна с отвращение и поклати глава.

— Не приемаш нещата сериозно. Ако наистина попаднеш в склад с отряд добре обучени, тежковъоръжени воини на свети Георги, мислиш ли, че ще оцелееш като човек?

Втренчих се в нея смръщена, преди да осъзная какво ми казва.

— Искате да кажете… че мога да го направя в истинската си форма?

Тя извъртя очи.

— Надявам се, че поне брат ти схваща по-бързо. Ще е жалко и двамата да се окажете глупаци.

— Да! — прошепнах и свих юмрук. Почти не чух обидата. Най-сетне можех да се Преобразя, без да наруша правилата. Това почти щеше да оправдае откаченото изпитание.

Моята обучителка щракна с пръсти и посочи голяма купчина щайги в ъгъла.

— Ако си срамежлива или държиш на дрехите си, можеш идеш там — нареди безизразно. — Макар че накрая ще трябва някак да го преодолееш. Когато те преследват със снайпери и хеликоптери, няма да имаш време да търсиш баня.

Забързах натам и се заврях зад щайгите, където се съблякох възможно най-бързо. Тялото ми отново изригна в новата форма и крилете се удариха в дървените щайги, докато се разперваха за втори път тази сутрин. И пак беше освобождаващо, дори и след цяла нощ летене.

Ноктите ми изщракаха по бетона, когато се върнах в лабиринта, вече по-уверена в драконовата кожа. Даже Страховитата дама не ми изглеждаше толкова страховита, макар че сега ме гледаше с дори по-силно отегчено презрение.

— Стой — нареди тя и притисна нещо към ухото ми, точно зад рогата. Изсумтях и отстъпих назад, клатейки глава, а тя ме хвана под брадичката. — Престани. Това е просто слушалка. Ще можеш да говориш с мен, докато си в лабиринта, и едновременно с това да чуваш всичко около себе си. Спри да се дърпаш.

Извих устна и опитах да не мисля за това, но пак беше неприятно. Моята обучителка не обърна внимание.

— При мой сигнал — продължи тя и извади телефона си — ще имаш две минути да намериш добра позиция и да се приготвиш за лова. Ако те застрелят, си „мъртва“. Което означава, че имаш две минути да намериш позиция, преди преследването да започне отново, а аз ще добавя още петнайсет минути към играта. Колко дълго ще останем тук зависи от това колко дълго ще оцелееш, ясно ли е?

Гадост. Това означаваше, че просто ще трябва да избягвам куршумите. Нямаше начин да остана тук цял следобед, не и когато Гарет ме чакаше. Дракон или не, бях му обещала урок по сърфиране и исках да го видя.

— Да — отговорих.

— Ще наблюдавам прогреса ти отгоре — продължи тя — затова не си и помисляй, че можеш да излъжеш, че не си простреляна. Ще висим тук цял ден, ако се наложи, докато не остана доволна.

Още по-голяма гадост. Колко дълго ще трябва да оцелявам, преди тази ненаситна жена да „остане доволна“? Вероятно много по-дълго, отколкото си мислех.

— Две минути — напомни ми тя. — Започваш… сега.

Обърнах се и като дращех с нокти по бетона, скочих в лабиринта. Не виждах никакви войници, докато вървях по безкрайните коридори и надничах зад сандъците, за да се уверя, че пътеките са чисти. Всичко тънеше в тишина, ако не брои дишането ми и тракането на ноктите ми по бетона. Докато се промъквах през склада, никой не стреля по мен, нищо не помръдваше в сенките, не се чуваха приглушени стъпки. Къде бяха тези така наречени войници? Може би това беше някаква заплетена шега на моята обучителка, за да ме направи параноична. Може би тук изобщо нямаше никого…

Нещо малко и овално падна на пътеката, отскочи с метален звук и спря до краката ми. Втренчих се объркана в него, после внезапно се чу оглушителен съсък и от малкото нещо изригна бял дим, който плъзна навсякъде. Отстъпих назад и присвих очи, но димът вече бе изпълнил пътеката и не виждах накъде вървя.

Отгоре прогърмяха изстрели и от всички страни в мен се забиха куршуми. Когато димът се разнесе, видях шестима човеци да стоят на пътеката — по трима от двете страни. Бяха облечени с бойни униформи, имаха маски на главите и държаха огромни, много истински на вид пушки. Цялото ми тяло беше покрито с червена боя, която капеше по люспите ми и цапаше пода. Потръпнах при мисълта, че нямам никакъв шанс срещу тях. Бях се натъкнала право на засадата им и ако това бяха истински войници на свети Георги, щяха да ме направят на парчета.

— И си мъртва — прозвуча познат глас в ухото ми, когато фигурите изчезнаха така бързо, както се появиха. — Много печално начало, опасявам се. Да се надяваме, че ще промениш положението, иначе ще стоим тук цял ден. Две минути!

Вече малко обезкуражена, аз забързах по друг коридор, за да се отдалеча възможно най-много от шестимата добре обучени войници.

 

 

По-късно клечах изтощена зад една купчина палети и дишах тежко след последната малка схватка. Бягах от войниците сякаш от часове и те винаги изглеждаха на крачка пред мен. Измъквах от един само за да бъде простреляна от друг, скрит сред сандъците над мен. Влизах в някой коридор и виждах, че е блокиран от двама войници, а обърнех ли се да побягна, зад мен изскачаха други двама. Бях почти напълно покрита с боя; тя се процеждаше между люспите ми, капеше по пода и много приличаше на кръв. При всяко попадение отегченият, самодоволен глас на моята треньорка пращеше в ухото ми, подиграваше ми се, казваше ми, че пак съм се провалила и съм мъртва.

Нямах представа колко време е минало, откакто ме простреляха за последно. Минути? Часове? Не мислех, че има значение, не и след като онази садистка ме наблюдаваше. Свих опашка около себе си и се сгуших в един тъмен ъгъл, дишах възможно най-тихо и се надявах, че може би методът „скрий се и се надявай, че няма да те забележат“ ще ми позволи да оцелея достатъчно дълго, за да се разкарам оттук.

Един малък овален предмет полетя над купчина щайги, удари се в стената и отскочи към мен. Изсъсках и се изстрелях от ъгъла, преди да е гръмнал. Хвърляха по мен предимно димни гранати, които, макар да не ми пречеше да дишам дим, затрудняваха видимостта в тесните коридори. Докато се мятах объркана, те стреляха по мен. Но последната граната избухна в ослепяваща светлина и войниците ме надупчиха на решето както си седях там напълно ошашавена.

Няма да мина пак през това, много благодаря.

Хвърлих се към друг тъмен ъгъл и налетях на дъжд от куршуми. Копелетата чакаха в засада точно пред скривалището ми и ме впримчиха в смъртоносен тунел. Свих се, затворих очи и се свлякох, окъпана отново в червена боя.

— Жалка гледка — въздъхна познатият омразен глас, когато войниците отново се покриха в лабиринта. — Да се молим никога да не те погнат истински воини на свети Георги, защото главата ти за нула време ще се озове над камината им. Две минути!

Добре, стига ми толкова! От къде на къде те ще ме преследват? Аз бях дракон. Висш хищник, според „Нокът“. Ако оцеляването означаваше да не позволиш да те прострелят, тогава може би аз трябваше да стана ловецът.

Приведох се, после скочих на върха на една купчина сандъци и се приземих възможно най-тихо. Лабиринтът се простираше под мен и отгоре изглеждаше доста по-различно. Добре, копелета — помислих си и се приведох в дебнеща позиция, люспите по корема ми почти задраха в сандъците. — Малко ще променим правилата. Този път аз ще гоня.

Промъквах се над лабиринта, ниско приведена, с притиснати към гърба криле, всичките ми сетива бяха изострени, за да видя, чуя и подуша плячката си. Така леко се плъзгах над тесните пътечки, че дори ноктите ми не потракваха, и чувствах, че се изпълвам със свирепо въодушевление. Ето това вече беше естествено и лесно. Страхът изчезна и всичко изглеждаше по-ясно. Усещах враговете си, които се прокрадваха в сенките и мрака и ме чакаха. Но сега те бяха в опасност.

Долових миризма на човек някъде пред мен и застинах с вдигнат над сандъците преден крак. Бях напълно неподвижна, докато гледах как войникът се прокрадва над лабиринта, без да ме види, после скочи тихо на тясната пътечка.

Аз се приведох още повече и муцуната ми почти опря в дървото. Примъквах се безшумно към мястото, където войникът бе изчезнал от поглед, и надникнах от ръба. Той стоеше почти точно под мен, насочил оръжието си към края на коридора, където чакаха още двама. Никой не ме забеляза.

Здрасти, момчета. Ухилих се и почувствах как хълбоците ми се напрягат за скок. Време е за отмъщение.

— Връхлитаща смърт! — изревах аз и скочих към враговете си с разперени криле. Войникът потрепна и погледна нагоре, точно в мига, в който го връхлетях с рев и го повалих на пода. Каската му се удари в едно пале и той се просна замаян.

Другите двама веднага се обърнаха и вдигнаха оръжията си. Аз изревах, оголих зъби и се устремих към тях, като едва избегнах един куршум. Скочих към единия, извъртях се, отблъснах се от стената, за да избегна дъжд от куршуми, и забих рогатата си глава право в гърдите му. Той политна назад, удари се в купчина сандъци, които се стовариха отгоре му, и се замъчи да стане. Последният войник бързо отстъпваше, когато се обърнах към него и се приготвих за скок.

— Стоп!

Командата звънна в ухото ми, но и точно пред мен и аз едва се спрях да не се нахвърля на последния си враг. Опрял пушката на рамо, той посегна нагоре, свали шлема и маската си и в сумрака видях лицето на Страховитата дама от „Нокът“. Примигнах от изненада и бързо отстъпих назад.

— Най-сетне. — Тя прокара ръка през косата си и дълги златни кичури се спуснаха по гърба й. Отровните й очи се взираха в мен. — Тъкмо навреме, малката. Вече се чудех дали целта на упражнението някога ще проникне в дебелата ти глава. Определено щяхме да стоим тук до полунощ и да те гоним из сградата, докато най-сетне загрееш.

Поклатих глава объркана.

— Вие… искали сте да нападна. Да се защитя. Това беше целта, нали? — Тя вдигна подигравателно вежда и аз се смръщих. — Нямаше да ме пуснете, докато не започна да се бия, без значение колко дълго съм оцеляла.

Тя свали оръжието и кимна.

— Точно така. Драконите никога не са плячка, малката. Драконите са ловци. Дори за воините на свети Георги ние сме смъртоносни, интелигентни, много адаптивни убийци. Не ставаме лесна жертва. Ако някога се озовеш в една сграда с войник на свети Георги, неговият живот трябва да е в същата опасност, разбираш ли ме? Защото и ти ще го преследваш. И още нещо…

Тя вдигна мълниеносно оръжието и стреля право в гърдите ми. Куршумът се пръсна в алена експлозия и аз потрепнах, макар че не ме заболя. Моята инструкторка се усмихна студено.

— Никога не се колебай да убиеш.