Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Library at Mount Char, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Хокинс

Заглавие: Библиотеката на Въглен връх

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Deja Book

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Алианс принт

Излязла от печат: май 2016

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Художник: Живко Петров

Коректор: Стойчо Иванов

ISBN: 978-954-28-2073-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5786

История

  1. — Добавяне

Интерлюдия
Гръм от изток

I

След убийството на Иша и Аша Дейвид отнесе със себе си двата еленови трупа в Библиотеката, метнал по един на всяко рамо. На другата сутрин ги одра на бившата автомобилна алея пред къщата на Лисините родители. Бащата настоя Карълайн да помага. Тя го стори, без да се оплаква — отнесе жилавите окървавени кожи на приятелите си на Лиса за обработка, червата им — на Ричард за тетиви. Труповете взе самият Баща. Същия следобед той ги набоде на шиш, натри ги със захар и кимион и ги опече в своя бронзов бик.

Карълайн помоли Бащата да не й устройва голямо посрещане, но той настоя. Всички от двора му присъстваха. Посланикът на забравените земи дойде и поднесе извиненията на своята господарка. Беше облечен с черна одежда, огън и пламък на фона на мразовития свят на живите. Последният Монструвакен също се появи, което беше голяма чест. Той живееше барикадиран на върха на черната пирамида на края на времето и рядко се показваше в света на миналото. Някои твърдяха, че той е само едно по-старо въплъщение на самия Баща. Карълайн внимателно наблюдаваше за признаци за или против, ала нищо не забеляза. Имаше и други, общо две дузини Херцогът, Лизел, другите още не ги познаваше. Докато се хранеха, благородните гости се смееха и подкачаха помежду си. На светлината на огъня мазнината от еленовото месо лъщеше по бузите им.

Карълайн не яде. Още преди да пристигнат всички гости, тя помоли да я извинят и да си отиде в килията. Искала да навакса с уроците, каза тя. Бащата впи очи в нея, после кимна. След около седмица я изпита — разпита я за случките от лятото първо на мандарин, а после на жаргона на по-низшите дракони. Каза, че е доволен от напредъка й. Карълайн се усмихна и му благодари.

Известно време животът си течеше така.

Денят, когато Майкъл почука на вратата й, дойде може би година след банкета. Тогава трябва да е била към десетгодишна. Стаята на Карълайн под нефритения етаж на Библиотеката беше хладна и тъмна, но навън, в Гарисън Оукс, наближаваше лятното слънцестоене. Вечер им се разрешаваше да излизат, но след изминалата седмица на нея не й се искаше. Побиваха я тръпки.

Не и след онова, което се случи с Рейчъл.

Каталогът на Рейчъл се занимаваше с предсказването и манипулирането на възможното бъдеще. Понякога това се постигаше с математически изчисления. Друг път тя разгадаваше предзнаменования по облаците, по вълните. Ала Рейчъл разучаваше бъдещето най-вече като изпращаше агенти на разузнаване. Това бяха нейните деца, или по-скоро призраците им. За да ги направи агенти, Бащата изискваше от Рейчъл да ги удушава в люлката, обикновено на възраст около девет месеца. Беше важно тя да го върши собственоръчно, твърдеше Бащата.

Рейчъл го разбра за първи път на дванайсетия си рожден ден, преди три седмици. Миналата седмица се опита да избяга. Една нощ, когато Бащата го нямаше, тя побягна, стрелна се през дългите сенки на летния здрач, босите й крака мачкаха поляни, пожълтели и съсухрени от сушата. Тейн я видя, разбира се. Той и останалите стражи я повалиха досами табелата на входа на квартала. Разкъсаха я на парченца пред очите на децата.

Десницата на Рейчъл, окървавена, се показа над масата от космати тела. Два пръста ги нямаше. Тя посягаше да стисне…

Откъм вратата на Карълайн дойде звук, много тих, като докосването на лапа по дърво. Отначало тя реши да не му обръща внимание. Бащата беше заминал да свърши някаква работа. Дейвид бе започнал да я заглежда така, че я притесняваше. Вратите на килиите се заключваха не само отвън, но и отвътре и ако тя…

— Карълайн? — Беше Майкъл.

Карълайн се усмихна. Свали резетата, залостващи вратата от нейната страна, и я открехна. Майкъл стоеше в коридора, гол и обгорял от слънцето. Забеляза по раменете му фина бяла коричка. Сол? Той стискаше лист хартия. Тя му махна да влезе — после затвори вратата след него и пак я залости.

Килията й беше дълга и широка около четири крачки и всички стени бяха покрити с лавици за книги. По тях бяха наредени текстовете на Бащата и бележките на Карълайн по тях. Прозорци нямаше, разбира се. Тя можеше да я украси — не беше забранено и повечето други си бяха окачили по една-две картини — но не го направи. Писалището й беше единствената мебел, заслужаваща внимание. И още то се отличаваше с това, че се издигаше с една-две идеи над строго утилитарното — черешово дърво, тапициран с кожа плот и разни завъртулки. Позицията й беше просто удобна. Но лавиците по стените бяха претъпкани до пръсване с книги, а тук-там по пода се мъдреха високи до коленете нестабилни купчини от тях.

— Майкъл! — Тя го прегърна, нехаейки за голотата му. — Цяла вечност не сме се виждали! Къде беше?

— В… — Устата му зяпна и се затвори няколко пъти. От нея ме излезе никакъв звук. След няколко секунди подобни опити той махна неопределено с ръка зад гърба си.

— В гората? — предположи тя.

— Не. Не гора. — Той изимитира плуване.

— В океана?

— Да. Там. — Майкъл й се усмихна благодарно за помощта — Аз разучавам с… Уча с… Окото на гмуреца.

Окото на гмуреца, морска костенурка, беше един от служителите на Бащата. Верен и древен, той еднолично отговаряше за Тихия океан и носеше самостоятелна отговорност за отбраната от съществата в Охотско море. Майкъл докосна бузата й със солена длан.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Как е външният свят? — Карълайн прекарваше почти цялото си време вътре в самата Библиотека и само от време на време излизаше на терен, за да изпробва доколко свободно владее някой нов език.

Лицето на Майкъл бе угрижено.

— Различен. Не като тук. Океанът е много дълбок.

Карълайн се замисли. Като че на това нямаше какво да му кажеш.

— Да. Да, така е.

— Как тук?

— Моля?

— Как… как беше… тук?

— А! Ами, горе-долу същото. Май малко по-зле напоследък. Маргарет постоянно буди всички с писъците си. Честно казано, струва ми се, че откача. Сигурно е заради всичките ония ужасни паяжинясали книги, дето Бащата я кара да ги чете. Напоследък е убедена, че скоро Бащата ще я убие. — Карълайн завъртя очи. — Много я избива на мелодрами!

— О… Тъжно. А Дейвид? — Майкъл и Дейвид бяха добри приятели навремето, когато бяха американци. Все още си играеха заедно, когато можеха.

— Дейвид го знаеш. Голям шантавел си е той, всички обиииииича. — Карълайн завъртя очи. — Трае се, ама винаги е толкова весел, да му се не види! Втръсва.

— Да. Вълците имат един израз… — Тук Майкъл издаде няколко вълчи звуци.

— Ъм… да.

— Това значи, ъъъ… „сърце, твърде голямо за лов“. Може би и Дейвид е твърде дружелюбен? Твърде мил, за да е бой?

— Мисля, че думата е „боец“ — поправи го внимателно тя. — Но може и да си прав. Бащата каза горе-долу същото преди около месец.

— А ти?

— И по-зле може да е. — Това беше вярно, ала тя все още не го знаеше. Мислеше си, че лъже. А после смени темата: — Какво имаш там? — Тя посочи листа в ръцете му.

Майкъл го вдигна и го огледа. Бръчки прорязаха челото му. Листът бе изписан — с клинопис, забеляза тя. Не на пелапи.

— Бащата казва… — Той размаха ръка нагоре-надолу по протежение на листа и после й го даде.

Разбира се. — Бащата си имаше навика да праща някое от децата при нея за превод, а Майкъл едва си спомняше думите на пелапи. Той се образоваше главно от гората и от съществата в нея, не от книги. Тя пое листа от него и го попрегледа.

— Да ти го прочета ли цялото?

Майкъл доби измъчен вид.

Може ли… — Той направи жест с ръце, все едно смачкващо нещо, и я погледна безнадеждно. — Аз не… с думите трудно уча. За мен.

Знам. — Говореше меко. — Ще ти го обобщя. — Той я погледна неразбиращо. — По-малко думи. Само минутка. — Тя прочете бегло документа с опитно око. — Това е старо — каза тя. Само че е копие. Но разказва за битка, случила се през втората епоха, може би преди шейсет и пет хиляди години. — Той не разбра и това. Тя опита пак. — Много, много отдавна. Преди много зими и много животи.

— А, да! — възкликна той.

— Става дума за… хммм. Само секунда. — Тя отиде до западната стена и взе оттам древен замърсен свитък. Прегледа го набързо — търсеше нещо. Кимна. — Става дума за Бащата, един вид.

— Бащата?

— В известен смисъл. Тук пише, че, ммм, първоначално зазоряването не минало по план. — „Зазоряване“ всички наричаха Питката, бележеща края на третата епоха. Всичко след това се смяташе за част от четвъртата епоха, настоящата, епохата на Бащината власт. — Първият изгрев минал сносно, и, ъъъ, безмълвните… Мисля, че са „безмълвните“? — били изтикани в тъмното. Но после Бащата повел последната атака срещу Императора — я! Тук пише, че Бащата бил „повален и сломен“. — Тя вдигна вежди и погледна Майкъл.

Той я погледна неразбиращо.

— Аз не… Аз не мога…

— Това значи, че на Бащата са му теглили шут в гъза.

— На Бащата? — Той явно се шокира.

Тя сви рамене.

— Така пише тук. Както и да е, тоя тип, Императорът, яко сритал Бащиния задник. — Карълайн беше чувала и преди за Императора, но освен факта, че е съществувал и че е властвал над третата епоха, не се знаеше кой знае какво. „Голям образ ще да е бил обаче — да вземе да сломи Бащата.“ — Дъра-бъра… пата-кюта… Доста кофти изглежда за Бащата… и после… — Гласът на Карълайн заглъхна.

— Какво?

Тя вдигна очи.

— Извинявай. — Тя зачете на глас. — И после от изток гръмнал гръм. И щом отекнал, Аблаха… Така наричали Бащата едно време… Аблаха се надигнал. И се взрял Аблаха на изток и видял, че този гръм е гласът на мъж и този мъж му е познат. Той бил… Уф, не знам какво значи тази дума. Този мъж бил нещо си там на Императора и негов верен изповедник. Но сега прозрял мъдростта и заложил на Аблаха. И щом Аблаха видял туй, ммм, яростта му? Не, не е яростта. Войнственото му сърце.

Щом Аблаха видял туй, войнственото сърце на Аблаха се възродило и той се надигнал. А също и войските на Аблаха, които били съкрушени… избити, сигурно… отново се надигнали. Ала-бала… пата-кюта-пата… И тъй изгряла четвъртата епоха на света, и тя е епохата на Аблаха. — Тя върна листа на Майкъл. — Това имаше ли някакъв смисъл?

Той кимна.

— Да, добре. Обаче за какво е всичко това?

Майкъл сви рамене.

— Утре ще се срещна с този… Ще започна обучението си при него.

— А… — Сърцето й се сви. Майкъл беше най-близкото подобие на приятел, което имаше. Хрумна й да го попита колко време ще отсъства, но той нямаше как да знае. „Е — помисли тя поне тази вечер имаме.“ В Библиотеката, щом отнякъде изпадне хубав момент, се възползваш от него.

— Име — каза Майкъл. — Как му беше името?

— Бащата?

— Не. На гърма от изтока. Неговото.

Карълайн метна един поглед на ръкописа, който стискаха малките й ръце, вече изсъхнал и трайно зацапан с мастило.

Нобунунга — каза тя. — Името му било Нобунунга.