Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (16)

I

Ъруин Чарлз Лефингтън бе необикновен тип и сам беше наясно с това. Примерно, той настояваше да го наричат Ъруин. Не приемаше нито „Чарлз“, нито „Ъ. Ч.‍“, а пък „Чък“ — за нищо на света! Ъруин! Като малък му казваха Чък горе-долу първите седем години. После започна да минава учебните курсове за две години по-напред от възрастовата си група, защото беше ужасно умен, и учителят се изтърва и го нарече с името му по документи. И затова близнаците Макклъски, когато го причакваха след училище, вряскаха „Ърррррррруииииииии-ин!“ Докато се мъчеха да натикат неговото смачкано на топка контролно с отлична оценка в устата му през свитите му устни — „Ъруииииииииинннннн!“. Когато му разтваряха челюстта — „Ърррррррруиннннн!“. Когато го караха да преглътне — „ЪРРРРРРУИИИИИННННННННН!“. И „Ъруин“ — непринудено и почти приятелски, когато го млатеха, докато се усмихне и им каже „благодаря“. След като порасна и стана трепач и убиец, му мина през ума да се върне и да нанесе визита на близнаците Макклъски, но най-накрая се отказа. Те му бяха дали важен житейски урок на крехка възраст и в крайна сметка, им беше благодарен.

Ъруин си беше борбен и късметът се разпореди тъй, че като порасна, копелето стана голямата работа. „Ъруин!“ — скандираше тълпата, докато той си пробиваше път през защитата и бележеше победния тъчдаун в мача за откриване на новата учебна година в трети курс. Ъруин го наричаха във Форт Браг от деня, в който постъпи в армията — е, почти — та чак до деня на уволнението. Отчасти защото „старши сержант“ и „старшина“ си бяха мъчни за изговаряне и той не искаше да причинява това на войниците си. Но най-вече заради това, че обичаше да настоява офицерите да го наричат Ъруин, харесваше му как в очите на някои от тях просветва искрица, когато го произнасяше, но все пак му угаждаха.

Ъруин вече не служеше във войската. След тринайсет години в нея — точно след третия му тур в Афганистан — той реши, че е избил достатъчно хора. Не че беше получил посттравматичен стрес или нещо такова. Той все още обичаше войниците си. Все още смяташе врага за сган от задници. Просто приключи с това. Беше вторник и пред очите му един боен хеликоптер „Апачи“ направо разпарчетоса един шестнайсетгодишен бунак. Така беше правилно, той бе благодарен на пилота на апачито за това — оня хлапешник си играеше със снайпер „Драгунов“, малко поочукан, но напълно годен за служба, и сигурно не се гласеше да ходи сред хълмовете на лов за кози. При същите обстоятелства той радостно сам би го изпоклал това копеленце. Просто не искаше да попада повече в подобни обстоятелства.

Затова малко по-късно се уволни и навлезе в широкия свят. Там най-накрая стана учител по рисуване в средното училище. Голяма утеха си беше това, голямо нещо. Не беше точно онова, с което очакваше да се занимава, но се оказа, че няма никакви възражения срещу темперните бои. А пък ваенето на глинени гърнета направо си му харесваше. Нещо повече, с изненада откри, че си го бива в това. А децата го обичаха. Също и го уважаваха. Нито веднъж не му се наложи да вдигне ръка дори срещу едно-едничко от тия копеленца. Правичката да си кажем, повечето от тях като че малко се побояваха от него. И учителите също, ако става въпрос. И училищният съвет, веднъж-дваж. Дали като го погледнеха в очите, виждаха димящи трупове, натрупани на купчини по десетина? Беше ли придружаван от призраци, когато вървеше по коридора? Не знаеше. Но след като веднъж проумееха, че той няма да ги намушка в лицето или да ги гръмне, се отпускаха. Поотпускаха се, тоест. Повечето.

След време и той се отпусна. Обичаше децата — позволяваше си да ги обича — така, както си мислеше, че вече не е способен. Когато се върна от войната, способността му да обича беше под сериозно съмнение — трябваше само да хвърлите един поглед към димящите развалини на брака му или може би да попитате полузабравените му близки. В цивилния свят силата на звука беше много по-ниска, но той все така крещеше. Беше наясно, просто явно нищо не можеше да направи. Мина му през ума да налапа дулото. Ала като се замисли, реши да рискува. Тъй де, какво имаше да губи? И затова веднъж, когато излови оня малкия, дето се казваше Дашаен Утринно Цвете Менендес… Нивга нямаше да забрави това име, защо да причиниш такова нещо на едно детенце, баси?! Та, като излови малкия Дашаен да зяпа пластмасовата чиния с макарони със сирене на бюрото му така, както хърбичките в Сомалия гледаха пакетите му с хранителни дажби, той отведе момчето настрана — мислеше си, че може би е бедно или пък майка му е наркоманка, някаква такава тъжна простотия. Кой не можеше да извади пари за един проклет сандвич бе, еба си? Тук беше Америка, за Бога!

Обаче излезе, че майката на малкия Дашаен имаше много пари. Тя беше флеботомист или нещо такова. Проблемът не бе в парите, а в това, че татко му изповядваше някаква хипарска религия и бе учил малкия Дашаен на ненасилие, на това да си обсъждаш проблемите и на всичките му други глупотевини там. На родителската среща Ъруин изтъкна колко тъпа е тая идея и оня смахнат шибаняк заприказва за Ганди. Човекът явно си беше ненормален и заради това малкият Дашаен страдаше. Ъруин, самият той достатъчно запознат с проблемите на ненормалните родители, го съжали. Оказа се, че малкият не беше задръстеняк, нищо подобно, а просто затормозен от ужасното възпитание, което прилагаха върху него. Трябваше му само да го светнат. Когато Ъруин проумя това, той тегли една благодарствена молитва на Бог, в когото всъщност не вярваше, и се зае да му осигури въпросното просветление. Научи Дашаен как да сритва другите копеленца в топките, да им разкървавя носовете, да се промъква зад гърба им и да ги пляска с две ръце по ушите — даде му основата. Всъщност с това последното може и да бе попрекалил — Дашаен се престара и един от другите минипичове получи малко нещо трайна загуба на слуха. Но след това всички харесваха Дашаен и никой вече не му крадеше парите за закуска, тъй че принципно завършекът бе щастлив. Следващата година малкият Дашаен постъпи в гимназията. Ъруин смяташе, че повече няма да го види. Но по-нататък, в един дъжделив декемврийски ден, той излезе до пощенската кутия пред къщата близнак, в която държеше квартира. Спомняше си го идеално. Беше 18-и, събота. Училището бе в зимна ваканция. Съседите, семейство Майкълсен, имаха две малки дечица и всички заедно кичеха елхата. Беше два часът следобед. Ъруин бе ударил осмия си скоч. Чуваше през стената коледни песни — оная за добрия крал Венцеслав, за звън-звън-звънчетата, за баба, дето я сгазил шибан, тъп елен. Тия простотии не го засягаха. Не завиждаше на Майкълсен. Радваше се за тях. Не му се въртяха мисли, че се е издънил в живота. Да се натряскаш сам до апокалипсис, просто е онова, което правят ергените по Коледа. Освен това не се сещаше за пушката в ъгъла на шкафа. Ама хич. После отвори пощенската кутия и, чудна гледка, малкият Дашаен му беше изпратил коледна картичка. Извади я с разтреперани ръце от кутията, отвори плика и я прочете още там, на място. Тя гласеше:

Скъпи Ъруин,

Весела Коледа! Знам, смотано си е, ма исках да ти я пратя тая картичка да знаеш, че с мен сичко е нарет. В гомназията е тъпо ма пък си е и бая готино рийш ли. Сигор нямаше да е, ако не бех те срештнал. Исках да си наясно, че съм наясно. Исках да благодаря. Бих те поканил на кол. обяд, ама сметам, че татко се тъй си е откачалка.

Дашаен

п.п. фанах си гаже. На снимката е тя. Секси е а?

Щом го прочете, Ъруин се прибра в своята половина от къщата близнак и се разрида — за пръв и единствен път през живота си. Рева цял час без прекъсване, а после изля остатъка от скоча в канавката, пусна телевизора и гледа Чарли Браун. Преди да си легне, сгъна картичката и я сложи в портфейла си. Тя щеше да стои там чак докато умре.

Не след дълго му стана по-добре, дойде малко от малко на себе си, чувстваше се способен да върши онази работа, в която го биваше. В края на учебната година напусна училище. На всички им олекна, макар и да не казаха нищо, защото бяха твърде учтиви. Или пък изнервени. Каквото — такова.