Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (59)

II

Карълайн не я биваше много по химията. Цели три дни тя се разочарова, преди да изучи достатъчно основата, та да може поне да разбере какво й нарежда да прави формулата. Измина още една седмица, проточила се и почти безсънна, преди да изготви доза, която отговаряше на изискваната от нея чистота и не убиваше мишките.

Когато доби относителна увереност, че й се е получило, тя се върна в стаята си, натъпка се на вечеря и спа непробудно дванайсет часа. На другата сутрин — а може да е било и вечер, невъзможно беше да се каже, пък и в крайна сметка, кого ли го бе грижа? — тя се върна на бюрото си в голямата зала, седна там и се взря в стъкленичката, съдържаща плода на нейните усилия. Полека, като внимаваше да не разлее нищо, извади тапата и я остави на попивателната върху бюрото. Разряза един лимон на четвъртинки и ги постави до тапата.

Стъкленицата съдържаше около две лъжички кафява горчива течност с мирис на сълзи. С гримаса тя я изгълта на един дъх като шотче, а после захапа парче лимон, за да си оправи вкуса.

„Там започни размишленията си.“

— Е, добре — каза тя.

Денят на осиновяването, спомни си тя, беше някакъв празник. Това бе една от повратните точки в живота й, може би най-важната повратна точка, но тя не се бе замисляла много за него от години. Беше краят на лятото, през деня навън все още беше горещо, но нощем на открито понякога се усещаше първият полъх на зимата, идващ от север. Училището тъкмо бе започнало седмица по-рано и тя си спомни как това й се струваше глупаво. Защо да започват училище и само седмица по-късно да ти дават ваканция? Глупаво прекарано време.

— Денят на труда — каза тя на глас. „Съвършена памет, наистина.“ Само преди час тя не би могла да се сети за името на празника, та ако ще животът й да зависеше от това.

Денят на труда, хиляда деветстотин седемдесет и седма. Тя трябва да е била някъде към осемгодишна. Събуди се в спалнята в къщата на родителите си. В леглото до нея имаше плюшена играчка, зелена кукла с формата на жаба. „Кърмит — помисли си тя. — Казва се Жабока Кърмит.“ До Кърмит седеше Мис Пиги. Беше се успала, защото снощи бе стояла до късно да гледа „Семейство Уолтън“ по телевизията.

В спомена Карълайн слезе на долния етаж. Майка й, хубава руса жена горе-долу на сегашната възраст на Карълайн, бъркаше нещо в кухнята. Мама отиде до рафта и взе кутия „Снежинки“ — Карълайн не достигаше до нея сама — и продължи да готви.

Карълайн вече не си спомняше ясно лицето на майка си. Помнеше я само като поредица от впечатления — смях, кашмир, лак за коса.

Досега.

„Здравей, мамо — помисли си тя. — Приятно ми е да се запознаем.“

И се усмихна лекичко, сама в Библиотеката.

При все това си отдъхна, че лицето на жената си оставаше непознато за нея. Не беше сигурна какво ще направи, ако мама се окажеше една от мъртъвците. Радваше се, че не й се налага да го открие. Постара се да запомни лицето й. „Извинявай, мамо. Този път няма да те забравя.“

Върна се отново в 1977, когато малката Карълайн си изяде зърнената закуска, а майка й правеше голяма картофена салата за пикника по-късно — вареше картофите, режеше зеленчуците, смеси ги заедно в една купа. Тъкмо като приключваха, истинският й баща си дойде от железарския магазин. Беше хубав мъж, няколко години по-възрастен от майка й. Косата му бе прошарена на слепоочията. Тя не го нарече „Баща“, а „татко“, което за ухото на порасналата Карълайн прозвуча възхитително непринудено. Малката Карълайн го целуна по бузата и брадата му я одраска по устните. Не се беше изкъпал. Лъхаше на пот и едва забележимо на вчерашен „Олд Спайс“.

Когато картофената салата стана готова, Карълайн покри купата с фолио и я сложи в хладилника. Помогна на майка си да разчисти и се върна в стаята си, за да убие два часа време. Пикникът нямаше да започне по-рано от обяд. Сега, четвърт век по-късно, тя копнееше да остане в кухнята, да бъде с тях отново за последен път, но спомените бяха неизменими. Карълайн четеше много като дете, още преди Бащата да се появи в живота й. Предпочиташе да стои в стаята си и да чете.

Точно преди дванайсет часа тримата се намазаха с лосион за слънце, пресякоха улицата и се упътиха към градината зад къщите. Татко й подаде ръка, тя я хвана и преплете пръстчетата си в големите му пръсти. Дланите му бяха груби, спомни си тя. „Сигурно се е трудил с ръцете си. Но какво е вършил?“ Онзи ден тя не се бе замисляла за това. И сега този спомен бе изчезнал, изчезнал заедно с името му, историите, които разказваше, и всички останали мигове, които може да са прекарали заедно.

Той й се усмихна разсеяно. Щом си спомни това, Карълайн си помисли: „Колко добро лице има!“. И при тази мисъл сълзите й бликнаха волно и потекоха незабелязано по бузите й.

Най-краткият път до парка минаваше през двора на един мъж, когото познаваха като Адам Блек. Той стоеше на задната си веранда по шорти и калпак на готвач. На бетонната плоча в задния му двор стоеше ексцентричният му барбекю грил — грамадна бронзова отливка във формата на бик. Карълайн си спомни как като малка този предмет я очароваше. Един бурен следобед се промъкна в двора на стареца, допря ръчичката си до гладкия крак на бика и видя отражението си върху лъскавия му корем. Сега от ноздрите на бика излизаше дим.

— Здравей, Адам — подвикна татко. — Нещо против да ти минем през двора?

Адам вдигна ръка за поздрав.

— Здравей и ти! — Говореше на английски и прикриваше обичайните следи от пелапи акцент. — Да, минете.

Пътьом спряха да си побъбрят. „По съседски“ — спомни си Карълайн. Преди две десетилетия Бащата изглеждаше точно както и последния път, когато го видя.

— Човече, това ухае страхотно! — каза татко й. — Какво печеш?

— От всичко по малко — в момента главно свинска плешка и агнешко. Някъде след час трябва да станат. Цяла нощ ги опушвах. Когато свинското се опече, сигурно ще метна няколко бургера.

— Някога ще ме научиш ли на рецептата? Да ти кажа, онова барбекю, дето го опече миналата година, от него по-хубаво не съм ял!

— Разбира се, защо не? Напоследък съм в настроение да уча хората. — Той набоде месото с извита дървена вилица. — Тайната е да започнеш със силен огън, колкото по-силен огън разпалиш. Такъв огън изгаря нечистите примеси, разбираш ли. Плюс това той си има и церемониален аспект. Огънят дава на човека нещо, върху което да се съсредоточи. — Той почука по бика с юмрук и се ухили. — Та значи, огънят. Това е първата стъпка.

— Така ли? И това ли е?

— Е, има и някои подправки за месото — стара персийска рецепта. — Този път лек пелапи акцент се промъкна в гласа му: „решептаааа“.

Осемгодишната Карълайн се изкикоти.

— Смешно говориш!

— Карълайн! — сгълча я татко й.

— Не, няма нищо. — Адам Блек приклекна и я погледна в очите. Тя си спомни как кикотът й секна, щом видя очите му.

— Не… — каза тя и залепи лице в крака на татко.

— Не се плаши — каза Адам Блек и посегна да отметне кичур от косата й. — Права си. Понякога наистина говоря смешно, но повечето хора не забелязват. Добър слух имаш.

— Благодаря.

По тона му личеше, че искаше да я успокои, но тя не се успокои. Ни най-малко.

— Как трябва да го произнеса, миличка?

Карълайн отлепи око от крака на татко си и надникна.

— Рецепта.

— Решептааа.

Тя се разкиска пряко волята си.

— Не, рецепта!

Той явно остана доволен от смеха й. Лицето му отново се разтегна в онази кротка усмивка.

— Ей, ще поостанете ли малко да си побъбрим? В парка, мисля, още не са подготвили всичко. Имам бира в хладилника и безалкохолно за дъщеричката ви.

Татко й погледна към парка, където някакви мъже опъваха волейболна мрежа.

— Може ли, татко? — Тя обичаше спрайт, но обикновено не й даваха да го пие.

Татко й се замисли.

— Да, разбира се. Защо не? Вземи и една бира за мен.

Карълайн си носеше книжката. Тя седна на един метален градински стол да чете, докато възрастните си говорят.

— Та, може ли да те попитам откъде го имаш този грил? — попита татко. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Знаеш ли, не помня, честно! Някъде от Близкия изток сигурно. Като младо момче се мотаех там.

— Така ли? И с какво се занимаваше?

— Предимно с войниклък. Като че по едно или друго време съм се качвал и слизал кажи-речи на всеки хълм в Азия.

— Сериозно? Охо! Бас държа, че имаш много за разправяне.

— Има какво да се разкаже. — Те поизчакаха, но той нищо не започна да разказва.

— Сега с това ли се занимаваш? Не те виждаме много често тук.

Той се засмя.

— Не, не. Не, вече от години. Това, войниклъкът, си е за младоци. Всъщност се готвя да се пенсионирам — отвърна старецът.

— Сериозно? Млад изглеждаш за това.

— Много мило, че го казваш. Но съм по-стар, отколкото изглеждам.

— А от какво ще се пенсионираш, ако не възразяваш да те попитам?

— Ни най-малко. Шеф съм на една малка компания. Е, малка, но влиятелна. С книги се занимаваме, семеен бизнес, един вид.

— Готино! И как ти се харесва?

— Работата е интересна. Но понякога направо те убива. Конкуренцията е страшна. Наследникът ми сигурно зор ще види, поне в първите няколко години.

— О, вече си си избрал и някое момче?

— Да. Момиче е всъщност. Много време ми отне да намеря точния човек. Сега въпросът е само да я подготвя. — Карълайн не помнеше да го е забелязала по онова време, нищо от това не помнеше, но докато казваше това, Адам Блек гледаше право в нея. Нещо в погледа му събуди майчинския инстинкт у мама и тя обгърна с ръка раменете на Карълайн. Това бе последният допир помежду им.

Сега, днес, Карълайн седеше сама в центъра на Библиотеката с увиснала челюст. „Наследница? Избрал я е? Несъмнено той не иска да каже, че…“

— И коя е щастливката? — попита майката на Карълайн и сръчка мъжа си в ребрата. Феминистките теми бяха източник на леки търкания в семейството.

— Карълайн се казва. Тя е моя племенница… е, пада ми се нещо като племенница. Доста далечни роднини сме всъщност. Но аз забелязвам в нея много от себе си.

— Така ли? — попита баща й. — Странно съвпадение. И нашата дъщеря се казва така.

— Не думай! — Адам Блек заобръща ребърцата върху грила с една лопатка. Баща й удари глътка бира.

— А какво точно включва процесът на обучение?

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да не навлизам в подробности. Тайните на занаята и всичко останало.

— Така ли? Е, да. Не, няма проблеми, разбирам. — Очевидно не разбираше.

— Но мога да кажа, че най-трудното ще е тя да се справи с всичко и сърцето й да остане непокътнато. — Забеляза погледа на мама и додаде: — Образно казано, тоест.

— Работата е тежка?

— О, да. Някои от конкурентите са истински чудовища.

Татко й се намеси:

— Сериозно? А какви точно са…

Бащата пусна това покрай ушите си, но в гласа му се промъкнаха железни нотки:

— Обаче за това не се тревожа. Тя е същата като мен. Ще направи всичко необходимо — след като привлека вниманието й. — Адам Блек се усмихна и обърна един бургер. Очите му пламтяха.

Мама се усмихна нервно. Татко, без нищо да забелязва, си пиеше бирата.

— Сложното ще дойде после, след като тя надделее. Като бях млад, за мен войната беше всичко. — Погледът на Бащата я изгаряше. — И служейки на своята воля, сам се опустоших. Много, много по-нататък разбрах какво съм загубил, а тогава то вече си бе отишло безвъзвратно. — Той сви рамене. — Може би тя ще прояви по-голяма мъдрост. — В древните прашни кътчета на паметта й Адам Блек й намигна. В съвременността, на Карълайн й се стори, че ще припадне.

Мамините очи се присвиха. Не бе забелязала намигането, но последните реплики бяха улучили някое майчинско болно място.

— Е — рече тя. — Ние май по-добре да тръгваме.

— Ама аз… — възрази татко.

— Няма нужда да отнемаме много време на господин Блек, скъпи. — От тона й съвсем явно лъхаше хлад.

— О… Мда. — Той се усмихна на Адам Блек. — Е, благодаря за бирата. Ти после ще слезеш ли долу при нас? Да поиграем малко волейбол?

Адам Блек се усмихна.

— Идвам само след малко. Първо искам така да препека това свинско, че да хване коричка от въглен!

Родителите на Карълайн се спогледаха.

— Добре — каза татко й. — До скоро. — Той хвана Карълайн за ръка и те заслизаха надолу по хълма.