Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (57)

I

След малко повече от месец Карълайн слезе по стълбите от самата Библиотека към спалните помещения, помъкнала обемен кашон — толкова голям, че не виждаше нищо и проверяваше за всяко стъпало с крак.

В кашона имаше купа пуканки, две бутилки „Евърклиър^[1]“ и половин картон „Марлборо“. За пиенето и цигарите я помоли Стийв, но пуканките си бяха нейно хрумване. Не хранеше особени надежди той да й е благодарен, но реши, че има приличен шанс поне да се държи учтиво.

Помисли си дали да не го извика да й помогне, но се отказа. Стийв не обичаше стълбите. Дразнеше го, че висят във въздуха без опора. Казваше, че го шашкало.

Не беше изненадващо. Списъкът на нещата, срещу които Стийв имаше възражения, беше дълъг и не спираше да се удължава. Той включваше самата Библиотека („Как така мебелите висят на тавана? Зловещо е.“), нефритения под („Нефритът не свети!“), аптеката („Това чудо пък какво е? Махам се оттук!“), арсеналът (От трофеите на Дейвид му се повръщаше), пелапи („Звучи като бой на котараци.“), халатите й („От Смърт ли си ги взела назаем?“. Не, не беше.) и, то е ясно, самата Карълайн.

Само го попитайте. Всииииииичко ще си каже.

— Халатите ми? — измърмори тя над кашона, докато опипваше с крак къде да стъпи. — Какво им има на халатите ми? Халати като халати, да му се не види!

Смътно си спомняше какво й беше в началото — грамадните пространства на главната зала, ужасното чувство, че е загубила всякакъв ориентир и са й отнели всичко познато. Да, губиш посока, дума да няма. Но след месец човек би очаквал той да почне да се нагажда.

Но нямаше нищо подобно. С пренасянето на пентхауса видя зор, но сега се радваше, че си е направила труда. Стийв явно бе решил да лагерува там.

Когато като по-млада градеше планове и се подготвяше, понякога бленуваше какво ще правят двамата, когато са заедно — пикници, малки ваканции, как четат заедно край камината. Но той предимно се напиваше и играеше видеоигри.

Е, невинаги. Понякога двамата с Нага идваха да поиграят сред книжните лавици на една котешка игра — редуваха се да се крият в тъмното и да се нахвърлят един върху друг изневиделица. А днес двамата тъкмо се бяха върнали от тридневна екскурзия до Серенгети. Стийв бе поканил и нея, но когато му отговори, че е много заета, му пролича как му олекна.

Тя си припомни гласа на Дженифър, нежен и жалостив — „Тя има главня на сърцето“. И още по-ужасното „Никога не става така, както си го мислиш“.

— Майната ти, Дженифър! — възкликна Карълайн. — Ще измисля нещо. Винаги успявам.

Гладкият метален под на спалния коридор под краката й все още й създаваше домашно усещане, след като месеци наред бе стъпвала по американските килими и асфалт. Стийв, разбира се, мразеше и него.

Полираното дърво и прецизните линии на Стийвовата врата изглеждаха чужди на фона на органичната гладкост на коридора. Остави кашона на пода и погледна отражението си в една от бутилките. Беше накарала един от мъртъвците да й направи прическа. Тогава идеята й се стори добра, но…

„Е… различно е.“ Сега реши, че проблемът е в нейната несигурност как точно трябва да изглежда косата. „Не е зле, нали? Тоест… Поне е спретната.“ Може би де. Но си помисли и как това явно намирисва на отчаяние. „И какво ще правиш, ако нищо не излезе от това, Карълайн? Тогава какво?“

— Ще направя така, че да излезе! — повтори тя.

Но не прозвуча уверено.

Подуши си мишниците — те поне си бяха добре, издиша решително и докара на лицето си нещо като усмивка. Чук-чук.

След дълго чакане Стийв пооткрехна вратата едва-едва.

— Здравей.

— Здравей. Може ли да вляза?

— Защо въобще питаш? — Сънната му артерия пулсираше на врата му. Потта му лъхаше на страх. — Можеш да си влезеш. Няма как да те спра, нали? Никой не би могъл.

— Аз… не бих постъпила така. Не и с теб. — Сърцето й се сви. „Наистина ли го е страх от мен?“ Тя тръсна глава. „Не, разбира се, това са глупости.“ Позволи на мъката си леко да проличи по лицето й.

Изражението на Стийв мъничко поомекна.

— Мда… Е, добре, влез.

Щом влезе вътре, потисна порива си да набърчи нос. Стаята вонеше на застоял дим и лъвска пикня. Беше донесла детска ваничка и няколко опаковки котешка тоалетна, но докато успеят да убедят Нага да пробва, килимът отиде.

— Седни. — Стийв се пльосна на дивана.

— Благодаря. — Диванът беше голям, но тя реши да седне до него. В тъмното Нага я изучаваше със златистите си очи на ловец.

— Как беше в Африка?

— Тъмно — отвърна Стийв. — Ти как си мислеше, че ще бъде?

— Стийв, аз…

Той вдигна ръка.

— Извинявай. Забрави, че съм казал нещо. Обаче Нага си прекара чудесно. Срещна се с една своя леля. И ядохме антилопа гну.

— Как беше на вкус?

— Нага беше във възторг. На мен ми идваше малко недопечена, но беше съвсем, съвсем прясна.

— Чакай… На лов ли са те водили?

— Да, даже настояха.

— Охо!

— Какво?

— Това е огромна чест, Стийв. Майкъл живя в равнините две години, преди да го вземат да чиракува, и то след като Нобунунга ходатайства за него. Огромна чест!

— Така ли? Много хубаво.

Тя изчака, но той не додаде нищо. Сви рамене наум. „Добре.“ На масичката за кафе лежеше отворена папка с три халки, заобиколена от препълнени пепелници.

— Как върви учението?

— Напредвам. — Той се обърна и изръмжа на Нага на езика на лова: „Благодаря ти, че не ме изяде днес“.

От тъмното се чу гласът на Нага: „Твоята привързаност не е без значение за мен, завързако. Друг път ще те изям“.

— Не е зле — отбеляза Карълайн. Стийв говореше със силен акцент, но произношението му беше по-добро, отколкото би очаквала. — Мисля, че имаш дарба. Котешките диалекти никак не са лесни. — Тя огледа папката. Той отдавна беше прехвърлил средата. — След колко време още ще минеш към следващата?

— След някъде около седмица, предполагам.

— Добре, ще се заловя тогава с втория том. Той ще ти хареса. За лова е.

Всеки текст на Майкъл обикновено се състоеше наполовина от диаграми, така че преводът им вървеше относително бързо. При все това тя не можеше да си позволи да отдели толкова време.

— Благодаря.

— Моля.

Настана неловко мълчание.

Този път го наруши Стийв.

— Е, какво така си се издокарала като Фара Фосет?

— Какво? Извинявай, не разбирам какво значи това.

Стийв прокара длани покрай косата й във въздуха.

— Фара Фосет? Мацката от плаката? Косата ти е… — Млъкна, щом забеляза изражението й. — Абе, зарежи. — Въздъхна. — Изглеждаш, ъъъ, хубава, това е всичко.

Личеше си, че лъже, но лъжата му не прозвуча жестоко.

— Благодаря — каза тя. Достатъчно безопасен отговор. — Искаш ли пуканки? — Тя махна пластмасовия капак от купата и му я подаде.

Той я изгледа.

— Пуканки?

— Да. Не обичаш ли?

— Не, не е това. — Той се поколеба. — Просто не смятах, че си от мацките, които си падат по пуканки, нищо повече.

— Е… Отдавна беше. Майка ми ми правеше като малка. Помня го. Реших, че може да ти стане приятно от… сещаш се, от нещо познато.

— Да, да.

Остави купата на масичката за кафе. Той загреба една шепа пуканки.

— Благодаря, вкусни са.

Двамата захрупаха.

— Ти помисли ли още за онова, за което говорихме? — Стийв го каза с престорено непринуден тон, но не можеше да излъже никого.

Карълайн завъртя очи наум. Стийв отказваше да зареже идеята, че по някакъв начин можеше да се накара Дейвид да свети в жълто. Повдигаше въпроса всеки път, когато бяха заедно — поне по веднъж.

— Стийв, дори и да го исках, няма как. — На този етап вече почти го искаше. „Да зареже едно отмъщение, подготвяно петнайсет години? Да бе, ей сега! Всичко, само да му запуши устата.“ — Просто не е възможно технически. Защо ти е толкова трудно да го приемеш?

Той се ухили многозначително, сякаш тя криеше нещо, ала него не можеше да преметне. Идеше й да го удуши.

— Карълайн, последното ни слънце беше жълто, а небето изглежда пълно със звезди, които са…

— Обстоятелствата бяха други, Стийв. Духът на Дейвид е сломен и половината му глава я няма. Изковаването на връзка с която и да било равнина, освен тази на страданието, ще е проблематично.

— Ами, ако ти…

— Стига, Стийв! — прекъсна го сприхаво тя и по-спокойно додаде: — Няма да стане.

Поседяха мълчаливо, хрупаха пуканки и не се поглеждаха.

Нага беше тази, която наруши мълчанието.

— Господарю ловец? Ти предаде ли моя въпрос на мрачната?

— Още не, сладурче. На път съм. Дай ми само една минутка, става ли? Спомни си какво си казахме.

Нага се озъби.

— Много добре.

Карълайн ги гледаше, зяпнала от почуда.

— Какво?

— Ти чу ли как те нарече тя?

Стийв поклати глава.

— Ъъъ… не? Тоест чух го, обаче все още имам много пропуски в…

— Тя те нарече „Господарю ловец“.

— Ауууу! — Стийв почеса Нага по ушите. — Благодаря ти, сладурче, много си мила. — После забеляза погледа на Карълайн. — Какво?

— Ти наистина не разбираш.

Той сви рамене.

— И какво изненадващо има в това?

— „Господарю ловец“ е… нещо като почтително обръщение. Нещо повече от почтително обръщение. Изразява крайно уважение. Лъвовете го изтупват от праха само по специални случаи.

— О… — Той се намръщи. — Значи е голяма работа?

— Да, Стийв, голяма работа е. Това е лъвският еквивалент на извайването на лицето ти в скалите на планината Ръшмор. И да нарекат човек така… Смайващо! За такова нещо не съм чувала! Никога! Какво си направил?

Стийв се размърда на мястото си.

— Ъъъ… Нищо. Съвсем нищо. — После додаде с изтънял глас: — Само си поговорихме.

— За какво?

— За разни работи.

— Нага, какво направи той? Лъвицата я погледна.

— Господарят ловец ще е този, който ще спаси всички ни. Предречено е. Той ще…

— Нага! — рязко я прекъсна Стийв. — Казахме, че с тази работа ще се оправям аз, помниш ли?

Нага замахна с опашка и отново се разтвори в мрака.

— С какво точно ще се оправяш? — попита Карълайн с престорена ведрост.

Стийв остави купата с пуканки.

— Ти гледаш ли новините?

Тя изстена вътрешно. При последния им разговор тя беше обещала да ги гледа и действително имаше такова намерение. Но после се отвлече да разнищва един слух за Херцога и…

— Извинявай, явно ми е изскочило от ума. Челюстните мускули на Стийв изведнъж се разиграха. Но той каза само:

— Няма нищо. Знам, че си заета. Нещо против да погледаме сега? Искам да ти покажа нещо.

Тя се поусмихна насилено.

— Добре.

Той натисна едно копче и екранът светна.

— Телевизорът харесва ли ти? Голям е! — Грамаден беше всъщност. Тя се надяваше с това да му угоди — американците си падат по крещящите неща, нали така? Обаче на него явно не му пукаше.

— Да, супер е. — Той запрехвърля каналите. — Ето това го бива. Гледай.

Надписът в долната част на екрана съобщаваше: „Гладни бунтове в Орегон“. Запис от ръчна камера показваше отвътре един супермаркет. Рафтовете бяха голи, а по пода имаше кръв. Навън на паркинга мигаха сини светлини.

— За това беше ли чувала?

— Не.

— От Канзас трябвало да пристигне влак със зърно, обаче той така и не дошъл. Може би е бил ограбен? Никой явно не знае как може да се загуби цял влак.

— Мога да отида да го потърся, ако…

— Много мило от твоя страна, но аз исках да кажа друго.

Карълайн усети как погледът на Нага се впива в нея от тъмното.

— Така ли? А какво?

— По-скоро исках да говорим за бунта. Такива бунтове се случваха доста рядко, веднъж на десетина години. Сега избухват поне по два всеки ден. И става все по-зле.

— Нима? Интересно. — Дълго мълчание. Той я гледаше с очакване. — Ъм, на какво се дължи според теб?

— Не е останала много храна. Отчасти е заради това.

Не спомена Дейвид, но тя се сещаше накъде бие. Още повече се напрегна.

— Хората се плашат — рече Стийв. — Долу в Южна Каролина има един проповедник, който постоянно разправя как краят е дошъл. Наричат го брат Елджин. На мен ми напомня на бесен опосум, обаче много хора го вземат на сериозно. Сега се е самообявил за губернатор. Предполага се, че се е отцепил от съюза.

— Това много ли е важно?

— Важничко си е, да. Онзи ден е имало престрелка между него и армията. Танкове са обстрелвали губернаторството. Брат Елджин изкарал жива верига от колежанчета отпред като човешки щит. Загинали няколкостотин души. Сигурно най-накрая ще се оправят с това. Но само преди няколко седмици всичко си беше… нали се сещаш. Спокойно. Нормално.

„Преди няколко седмици?“

— Охо! Значи обвиняваш за това мен?!

— Редно ли е?

— Не, разбира се! Хората просто твърде буйно реагират.

— Твърде буйно?! — Стийв млъкна и забарабани с пръсти по края на масата. — Добре. Може би е вярно от твоя гледна точка. Знам, че ти не си възнамерявала всичко това да се случи. Предполагам, че дори не си го забелязала. Прав ли съм?

Карълайн усети тръпка на раздразнение и я потисна. „Той поне се старае да се държи учтиво.“ Тя въздъхна. „А и не е като да не е прав.“

— Е, да, тази информация е частично нова за мен. Но бях много заета!

— Да, знам. Разбирам го, наистина. Смъртта на твоя Баща наистина предизвика сътресения. Всичките му стари врагове са извадили нож на новачето, нали?

— Точно така. Но аз имам предимство пред тях.

— Как така?

— Те ще ме подценяват — каза Карълайн с усмивка, от която Стийв го побиха тръпки. Опита се да го прикрие, но тя, разбира се, забеляза. „Наистина го е страх от мен“ — помисли си и от това знание страшно я заболя. Няма да плаче, никога не е плакала.

Но толкова силно болеше.

С надежда за изход тя погледна телевизора. В ъгъла на екрана имаше знак „Си Ен Ен“, а до него с големи букви бе изписано: „Неутронна обвивка?“. Над всичко това се извисяваше Библиотеката — въртеше се на едно място като хвърлен зар, черна пирамида, по-огромна от всички човешки творения. Отвън беше черна, разбира се, но снимачният екип разполагаше с някакъв събиращ светлината обектив, който показваше всичко в призрачнозелено. Хеликоптери танцуваха около пирамидата като светулки край плажна топка.

— Това ние ли сме? — посочи Стийв телевизора с шепа пуканки. — Това е нещото, което свистеше в небето в онази нощ, когато Ъруин застреля Дейвид? „Проецирай и защитавай“?

— Да.

— Това Библиотеката ли е? И ние сме вътре?

Тя се поколеба.

— В известен смисъл. Това е четириизмерна проекция на вселена със седемнайсет измерения. Нещо като сянка или като мястото, където кръговете се застъпват в диаграма на Вен.

На екрана камерата премина от Библиотеката към едър план на хубава жена с палто. Тя стоеше пред бариера на Шосе 78. Карълайн позна мястото. Нямаше звук, но Карълайн зачете по устните й. Тя произнасяше неща като „трийсет и втори ден“, „необичайна активност“ и „войската не откликна“. Имаше ослепително бели зъби. После зад гърба й иззад танка се показаха войници със строги изражения и взеха да я пъдят с жестове.

— Какво става? — Стийв потърси с поглед дистанционното.

— Армията евакуира всички репортери.

— Какво? Защо?

— След малко ще започнат да ни бомбардират.

Стийв се вторачи в нея.

— Ти знаеш за това?

— Разбира се.

Той вдигна вежда.

— А не ти ли се бяга?

— Реших, че ще е забавно за гледане. Дейвид понякога бомбардираше разни неща. Светлините са красиви. — Тя се усмихна и му подаде купата. — А имаме и пуканки!

Стийв само я гледаше втренчено.

След малко тя се досети.

— А… Нищо не могат да ни направят. Уверявам те.

— Ъъъ… Да си чувала за едно нещо, което се нарича атомна бомба?

— Познати са ми. Няма да ни пуснат от тях. Е… обсъждаха го, но мисля, че се отказаха. Ъруин и китаецът искаха, но президентът постоянно повтаряше: „Не и на американска почва!“. Но съм почти сигурна. Доскуча ми и се изключих.

Той я погледна стреснато.

— Откъде, по дяволите, знаеш тези неща?!

— Откраднах го от каталога на Дейвид. Когато някой възнамерява да ми навреди, аз го разпознавам. — Тя погледна Нага. — Ей тук започва да ме сърби. — И тя се потупа по тила. — И като ме засърбя, ги подслушах. Трябва всеки момент да започне.

Стийв разтърка слепоочията си.

— Карълайн… И да не ни пуснат атомни бомби, те разполагат с едни бомби, които се наричат бетонобойни. И с още едни, май че им казваха „дейзи кътър^[2]“? Нещо такова беше. Това са грамадни бомби, големи са почти колкото ядрените. — Огледа изпитателно лицето й. — Сигурна ли си, че това няма да…

— Спокойно, няма от какво да се тревожиш, уверявам те. — Беше го разбрала погрешно. Погледна стената зад телевизора. — Всъщност вече се започна. Това по телевизията сигурно е запис или нещо такова. Виж. — Тя направи жест и стената стана прозрачна.

Сиянието беше толкова мощно, че Стийв присви очи.

— Слънцето отново ли свети?

— Не, това е само от взривовете. Чакай. — Тя пак направи жест и сиянието поотслабна. — Така е по-добре.

Докъдето поглед стигаше, из въздуха хвърчаха военни самолети. Щом ги видя, тя се сети за птичите ята, отлитащи да зимуват в топлите страни. Ято крилати ракети литна в нощното небе и щом се сблъска със стената на Библиотеката, в нощта разцъфнаха оранжеви цветя. — Виждаш ли? Красиво е, нали ти казах. — Тя лапна една пуканка. — Не ти ли се струва?

— Ъъъ… Сигурно.

Следващите на опашката бяха три големи бомбардировача. Люковете на коремите им зееха. Щом се приближиха, те пуснаха товара си. Сега тя ги виждаше и на телевизионния екран, и през стената. Огнени кълба маршируваха нагоре по стената на пирамидата в изненадващо стегнати редици. Едното от тях беше пряко попадение. Карълайн отново нагласи яркостта.

Стийв отиде до стената и допря длан до нея.

— Дори не го усещам. Нищичко не усещам.

— Много ясно. — Тя посочи пирамидата на телевизионния екран. — Както казах, това е проекция. Бомбите не могат да достигнат мястото, където се намираме в действителност. Представи си го така: ако някой стреля по сянката ти, няма да те заболи, нали?

— Хмм. — Стийв отново седна, по-далече от нея отпреди, и си взе шепа пуканки. — Трябва да ти направя едно признание.

— Какво е то?

— Аз знаех, че ще те бомбардират. По-точно… знаех, че го обмислят.

— О, нима?

— Да. Разговарях с Ъруин. И с президента — става дума за новия, не за отрязаната глава. И с още няколко души. — Той извади мобилния телефон на госпожа Макгиликъти.

Тя размаха ръка във въздуха.

— Признателна съм ти, че ми го каза, но няма проблеми.

— Ти знаеше, нали?

— Да.

— Подслушваше ли ме?

— Никога не го правя. Не и спрямо теб.

— Тогава как?

— Тази вселена е различна, помниш ли? Преди телефонът ти да проработи, трябваше да наглася едно реле. Помниш ли как първите два-три пъти, когато се опита да се обадиш, нищо не се получи?

— А… — Той замълча. — Не се ли сърдиш?

— Няма за какво да се сърдя.

— Аз, един вид, заговорничих за убийството ти. Това нищо ли не е?

Тя поклати глава.

— Нищо. Подсъзнателно ти си знаеше, че няма да се получи.

— Как така?

Тя се потупа по тила.

— Няма сърбеж.

— А… — Стийв се умисли. Двамата с Нага се спогледаха. Най-сетне той кимна.

— Да… — каза кротко той. — Добре…

А после се обърна към нея:

— Да ти сипя ли едно питие? Има нещо, за което искам да поговорим.

— Разбира се. — „Едно питие? Това наистина звучи добре.“ — Какво те занимава?

— Първото нещо е, че искам да говоря с теб за онова желание.

— Наясно си какво искаш? — Тя се опита да потисне нетърпението в гласа си. „Може би най-сетне започва да му идва умът в главата!“

— Да, сетих се за нещо. Помниш ли, че ти говорех за кучето си? За кокер шпаньола?

— Ъъъ…

— Първата вечер в бара.

— А, разбира се — излъга тя.

— Можеш ли да го намериш? Да се погрижиш той да е добре? Пийти се казва.

— Да, разбира се. Мога да го уредя. Но това е нищо работа, Стийв! Ако имаш…

Той я изгледа много сериозно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, разбира се. Аз с кучета не се оправям особено добре, но ще измисля нещо.

Стийв седна пак и кимна.

— Благодаря ти, Карълайн. Много съм ти признателен.

Той се умълча. След дълга пауза тя го прикани с жест да продължи.

— Стийв?

— Ммм. Извинявай. Как да го кажа? — Той стисна устни. — Виж, първо искам да ти кажа, че много мислих за онова, което ти ми разказа онази нощ. Какво се е случвало с теб. Как си станала… такава, каквато си.

— Казах ти, аз съм само една библи…

Той вдигна ръка.

— Както и да е. Само знай, че наистина се старая да се поставя на твое място. Да разбера защо вършиш всичко онова, което вършиш. Оттогава аз само с това се занимавам.

В тона му имаше нещо, което не й се нравеше.

— Нима? И сега си си изградил… някои мнения?

Той приглади косата си с пръсти.

— За онова, което стори ли? На Дейвид и Маргарет? Не. Лично аз гледам да се държа настрана от такива неща, от наритване на задници и тъй нататък. От друга страна, мен никой никога не ме е приковавал за писалище. Тъй че кой съм аз, че да съдя?

Бучки лед прозвъннаха в чаша. Свитото й сърце изведнъж се отпусна.

— Благодаря.

— Но имам мнение за нещо друго.

— И какво е то?

— За онова, което ти сторих аз.

— За какво говориш?

— Ами… например повечето хора, които познавам, нямаше да се отегчат и изключат от разговор, в който някой решава дали да им пусне атомна бомба, или не. Дори и ако са почти сигурни, че ще оцелеят, ще им е любопитно да чуят как се е развил разговорът. — Поклати глава. — Не и ти обаче. Това просто не можа да достигне прага на интереса ти.

— Не съм много сигурна накъде клониш.

— Отначало те помислих за пълна откачалка. Ти може и да си според докторските критерии, ала сега не мисля, че „откачалка“ е точната дума.

— А коя е тогава? — Чувстваше устните си изтръпнали, все едно са й дали някакъв токсин.

— Не мога да измисля дума за това. Ти все едно живееш според различен мащаб от нас, останалите. Нормалните неща — страх, надежда, състрадание — на теб просто не ти правят впечатление.

— Това е… Добре. Може би. Може пък да има нещо такова. — Тонът й бе предпазлив. Той не искаше да й стори зло — тя щеше да разбере, ако бе така, но имаше нещо в това, нещо…

— И така и трябва — рече той. — Да, наистина. Как иначе би могла да оцелееш? Работата е там обаче, че това си има две страни.

— Стийв, това ще трябва да ми го обясниш на пръсти.

— Да, добре. Опитвам се. — Той сипа един пръст „Евърклиър“ в чашата й и я допълни с портокалов сок. Останалото от бутилката изсипа в стоманена тенджера. — Да подиша — поясни и й подаде чашата.

Тя отпи и направи физиономия.

— Не ти ли харесва?

— Доста е силно. — Но въпреки това го изпи.

— Да. — Той вдигна чаша към устните си, после я остави. — Както казах, напоследък много гледам новините. Ти наясно ли си, че земеделието среща затруднения? Заради това ново слънце, което ти сложи на небето?

— Какви затруднения?

— Ами… повечето растения умират. Всъщност почти всичките. Дървета, трева, жито, ориз, басейнът на Амазонка… Кажи-речи всичко. И това предизвиква у някои хора леко безпокойство.

— За растенията ли? — Тя откровено се чувстваше объркана. Американците постоянно се избиваха помежду си. Колчем се обърнеш, и избухваше някоя нова война. — Какво пък са се загрижили за растенията?

— Работата е там, че скоро няма да остане нищичко за ядене.

— А, да! Лесна работа. Има много плесени, гъбички и какво ли не, които ще растат под черното слънце. Имам книги. Като стигна и до това, ще го преведа и…

— Много мило, и знам, че хората ще го оценят. Но проблемът започва да придобива спешност, един вид.

Тя се размърда неловко.

— Ще видя дали ще мога да откопча някакво време идната седмица.

— Си Ен Ен излъчва поредица от специални репортажи как да извличаш хранителни вещества от неща, които през ума не би ти минало да ги ядеш — каза Стийв. — Как се вари яхния от кожа от обувки. Рецепти как да сготвите домашните си любимци. Ей такива работи.

— Хмм… Като се замисля, в магазина гуакамолето беше свършило.

— Ти забеляза ли колко струва „Евърклиър“?

— Не съм.

— Седем хиляди долара бутилката е малко по-височка цена от обичайната — каза той. — Сигурно се намира единствено защото е колкото хранителен продукт, толкова и индустриален химикал. Не мисля, че това нещо някой го пие, освен гимназистчетата. А те го пият само защото нищо по-добро не познават.

— Сега като ми го казваш, рафтовете наистина изглеждаха доста опоскани.

— Бас държа. — По изражението му си пролича, че се съсредоточава. — Онзи ден видях нещо по телевизията, което ми напомни за твоите кошути. Иша и…

— Аша.

— Да. По-предната седмица едно хлапе, шестнайсетинагодишно, го хванали да бракониерства елени в имението на един богаташ. Това сега е углавно престъпление. Изловили го с кръв по ръцете. Буквално. Изсмуквал костния мозък от бедрената кост на кошута. Защитил се с твърдението, че кошутите и без това щели да умрат от глад, защо тогава някой да не се нахрани с тях? И аз някак си го разбрах.

Карълайн си припомни внезапно как една сутрин двете с Аша пасяха росна детелина и гледаха пролетната зора. Това предизвика у нея тръпка на… някакво чувство… ала тя я потисна.

Стийв я гледаше съсредоточено.

— И какво станало? — попита тя със съвсем нормален глас.

Стийв дълго мълча, преди да отговори тихо:

— Все пак обесили хлапето. След това имало още бунтове. Както казах, в момента те са ежедневие.

— О… — Тя пресуши чашата си.

— Още едно питие? — попита той с укрепнал глас.

— Разбира се.

Той се върна в кухнята и отвори втората бутилка. Приготви й питието — този път сипа два пръста алкохол, а останалия изля при другия в стоманената тенджера.

— Та, както и да е, освен глада има и други проблеми. И най-тежкият са земетресенията. Почти всеки ден става ново земетресение. От Сан Франциско кажи-речи нищо не остана. Токио го няма. И Мексико Сити не е по-назад. А под Йелоустоун очевидно има вулкан и той бучи. Още нищо не е станало там, ала геолозите, изглежда, се тревожат. — Той я погледна в очите. — Казват, че има нещо общо с това място.

— С Библиотеката?

— Да. Очевидно оная пирамидка над Гарисън Оукс е тежичка. Казват, че масата й комай била равна на Луната? И че размествала тектоничните плочи наоколо? — Той си пийна от питието й и тогава й го подаде. — Нищо от това ли не си чула?

Тя поклати глава.

— Да, бях се досетил — рече той. — Държиш под око враговете на твоя Баща, нали? И наваксваш с всичките останали… как ги нарече?

— Каталози — отвърна тя. — Обединявах каталозите. Обмислях стратегии. И подготвях основата за непредвиден развой на събитията. За всеки случай.

— Разбира се — рече Стийв. — Разбира се. Ти действаш внимателно. Много грижи си имаш на главата. Това е светът, в който живееш и който познаваш.

— Да. — Тя напрегнато прокара пръсти през косата си. — Виж, Стийв, по повод земетресенията, глада и тъй нататък… Ще измисля нещо. Обаче се случва много повече, отколкото знаеш. Кю-33 Север се е раздвижил и не мога да го намеря. Ако Лизел или може би Бари О’Ший решат сега да действат срещу мен, това ще е лошо за…

— Лошо за всички. За всички нас. Обикновените хора. И това го разбирам. И това безспорно са сериозни проблеми. Не се съмнявам в думите ти и за миг дори. — Той забарабани с пръсти по мраморния плот на масата. — Но заради това аз си имам проблем.

— И какъв е той?

— Обсъдих го с Ъруин. А също и с останалите — с президента и с военните, но Ъруин единствен май го схвана.

— Какво да е схванал?

— Как не мога да достигна до теб. — Той протегна нежно ръце към нея с разперени длани. — Казах ти го по всеки известен ми начин, а ти сякаш дори не ме чуваш. Говорих на Ъруин за това и той каза, че това е защото нямаме общ език.

Карълайн присви очи.

— Моят английски е съвсем приличен.

— И аз това му казах, обаче той говореше за друго. Разказа ми как, като се върнал от войната, всеки му разправял да зареже всичко, да намери нещо, което да го радва, и тъй нататък. Каза как чувал думите, каза и че дори те звучали смислено, обаче той просто не можел да им откликне. А после каза и че имало някакво хлапе, и на това хлапе той успял някак да му помогне. И точно това го накарало да разбере, че е възможно да продължи нататък. И след това онези думи добили смисъл.

— Дашаен — каза тя. — Помня го.

— И тогава започнах да се замислям как сигурно ти се е налагало да се затваряш вътрешно. Трябвало е да си студена, нали? За да можеш да преодолееш неща като детенце, на което му разцепват главата с брадва и хора, живи опечени.

Карълайн не отговори.

— Студена, да. — Стийв отново се взираше в нея. — Ала ти не си замръзнала. Не съвсем. Останало е нещичко, нали? Главнята на сърцето. Това е, нали? Най-последното.

След продължително време тя се предаде и кимна съвсем незабележимо.

— Така си и мислех. Да. Единствено така някой може да достигне до теб, нали? Единствената възможност ти да се… пробудиш. Да отхвърлиш студенината.

Тя не отговори.

Стийв кимна вглъбено, а после се усмихна.

Имаше нещо различно в тази усмивка. Какво се бе променило?

— Ти така и не го каза направо, но мисля, че съм се досетил какво е. Говоря за главнята на сърцето. — Като все тъй се усмихваше, той стана и отиде до тенджерата.

Не се досети веднага, но го разбра. „Той е умиротворен — осъзна. — Това е различното в него. За първи път изобщо го виждам да изглежда наистина щастлив.“

Застанал до плота и все тъй усмихнат, той взе портокаловия сок.

— Още едно питие?

— Не — отвърна тя дрезгаво. — Какво правиш?

— Как се радвам, че ме попита. Благодаря ти, че ми помогна да премина към другата тема. Сигурна ли си, че не искаш още едно питие?

Тя поклати глава.

— Е, и така става. — Той взе тенджерата с „Евърклиър“ и я изля върху главата си.

Стаята се изпълни с острия химически мирис на 90-процентов чист етанол. „Той е силно запалим“ — внезапно осъзна Карълайн.

— Сега, сладурче! — подвикна Стийв на Нага.

Карълайн стремително се втурна да го спре. Нага още по-стремително й препречи пътя.

Стийв й се усмихна — спокойна, приятелска усмивка.

— Преди да се приближа към моята представа за Буда, почтително ще те замоля да възприемеш състрадателно отношение към по-дребните живи твари на този свят.

Той затвори очи. В ръцете му, кой знае как, се бе озовала запалката на Маргарет.

Щрак. Драс. Щрак.

А после изведнъж цялото велико и вечно настояще се разгоря със синкав пламък. Нага пазеше границата между Карълайн и Стийв — непреодолима ноктеста и зъбата ярост. Карълайн можеше само да гледа безпомощно как пламъкът превръща Стийв в пламтяща лой, обръща го в чер дим. „Обикновените хора горят изненадващо бързо“ — осъзна тя за първи път. След няма и минута той беше мъртъв. „В това навярно откриваме Божията милост.“ А отвъд нея — далечният мрак.

Останала сама, Карълайн усети вперените в нея студени погледи на Иша и Аша.

Някой крещеше.