Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Library at Mount Char, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978 (2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2019)
Издание:
Автор: Скот Хокинс
Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Deja Book
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Излязла от печат: май 2016
Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2073-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5786
История
- — Добавяне
Интерлюдия II
Узан-ия
I
На третата година от своето чиракуване Карълайн почти беше забравила външния свят. Повечето от другите допълваха обучението си с екскурзии или поне с ваканции. Майкъл ходеше в гората или в океана. Дейвид избиваше десетки хора по всички континенти. Маргарет ги следваше надолу до забравените земи. Дженифър призоваваше някои от тях обратно.
Обучението на Карълайн не изискваше да пътува. Носителите на езика й ги водеха, когато имаше нужда от практика, а след лятото с Иша и Аша вече нямаше желание за ваканции. Тъй че нейният свят бе единствено Библиотеката, а учението беше единствената й възможност за бягство. Прекара детството си в кръг от златиста светлина под лампата, обкръжена от всички страни от разсипващи се купчини от книги, свитъци, прашни разпадащи се пергаменти. Един ден, когато беше на около единайсет години — календарни поне — й хрумна, че вече не помни как точно изглеждат истинските й родители. В Библиотеката времето течеше различно.
Загуби чет колко точно езика владее свободно някъде на петдесетия — никога не си бе падала по трофеите. Но мислеше, че каквато и да е бройката, сигурно е доста височка. Едно от най-големите предизвикателства беше езикът на атул, племе от хималайските степи, измряло преди около шест хиляди години. Атул бяха в лингвистична изолация. Граматиката им бе почти непроницаема и притежаваха някои екзотични културни норми. Една от тях беше идеята за „узан-ия“ — така наричаха мига, в който на едно невинно сърце за пръв път му хрумва да извърши убийство. За атул самото престъпление бе нещо второстепенно пред тази изначална поквара. Карълайн бе запленена от идеята и нейните приложения. Въртеше си я из главата един сух летен следобед, когато усети, че стомахът й къркори, и това я поиздразни. Кога беше яла за последно? Вчера? Онзи ден?
Слезе в килера, но там нямаше нищичко. Извика на глас Питър, чийто каталог включваше и приготвянето на храна. Никакъв отговор. Запъти се към входната врата и излезе в Гарисън Оукс.
Дженифър седеше на верандата и учеше.
— Ей, Карълайн! Хубаво е да те види човек навън за разнообразие.
— Има ли нещо за ядене?
Дженифър се разсмя.
— Принудена да излезе от глад? Трябваше да се досетя. Да, мисля, че някои умрели ги заредиха здраво с хранителни продукти миналата седмица.
— Кои?
— Третата къща по-надолу.
— Благодаря. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не, добре съм си. Обаче… — Дженифър огледа скришом улицата нагоре и надолу, — може довечера да ти скимне да наминеш към моята стая.
— Защо, какво става?
— Майкъл донесе това от последното си пътешествие. — Тя вдигна едно пликче, пълно със зелени листа.
— Какво е това?
— Нарича се марихуана. Смята се, че като го пушиш, ти става хубаво. Ще го пробваме довечера.
Карълайн се замисли.
— Не мога. Утре имам изпит. — Последния път, когато не отговори на един въпрос, Бащата я наказа с десет камшика.
— А, добре. Другия път?
— С най-голямо удоволствие. — Карълайн се поколеба. — Но можеш да поканиш Маргарет. Мисля, че на нея малко разруха ще й дойде добре. — Маргарет вече не се будеше с писъци всяка нощ, което си беше облекчение, но се бе сдобила с един нервен кикот, а това си беше поне също толкова гадно.
Дженифър направи кисела физиономия.
— Ще я питам. — Като че това никак не я радваше.
— Какъв е проблемът? Навремето с нея си бяхте дружки.
— Маргарет вони, Карълайн. И двете с нея не сме се събирали цяла вечност. Наистина трябва да излизаш по-честичко от стаята си.
— А… — Като се замисли, Маргарет наистина доста понасмърдяваше последните два-три пъти, когато Карълайн я беше виждала. — Ама… тя не е виновна за това, нали?
— Не. Не е. Но при все това смърди.
Коремът на Карълайн изкъркори шумно — и двете го чуха.
— Трябва да отида да набавя нещо за ядене — рече тя извинително. — После пак ще се видим.
И тя забърза надолу по улицата. Сега къщите в Гарисън Оукс бяха собственост на Бащата, както и съществата, които живееха в тях. Повечето къщи бяха обитавани от мъртъвци за камуфлаж. Това бяха останките от истинските родители на децата и още някои съседи, неизпарили се във въздуха в деня на осиновяването. Карълайн не беше съвсем сигурна как точно са били преобразени в мъртъвци, но имаше някои догадки.
Някъде от около година Бащата убиваше Маргарет два-три пъти седмично. По най-различни начини. Първия път се промъкна зад гърба й с брадва по време на вечеря и ги стресна всичките, и не на последно място самата Маргарет. След това последваха стрелба с пушка, отрова, обесване, каквото се сетите. Понякога беше изненада, друг път — не. Един път Бащата прониза сърцето й с кама, но чак след като й съобщи какво възнамерява да направи, постави ножа пред нея на сребърен поднос и я остави да го съзерцава цели три денонощия. Карълайн би предположила, че брадвата е по-гадното от двете, но Маргарет като че я отнасяше на крак. След като обаче зяпа ножа ден-два, започна да пуска оня кикот. И след това така и не спря да се кикоти. Карълайн въздъхна. Клетата Маргарет.
Но не Маргарет беше най-важното. След като умреше, обикновено тя прекарваше ден-два в забравените земи и там упражняваше следващия урок от каталога си. После Бащата я възкресяваше. Карълайн вече беше виждала достатъчно възкресявания, за да схване, че се състоят от два етапа.
Първо Бащата — или Дженифър напоследък — караше всяка нанесена й рана да зарасне. После я призоваваше обратно в тялото й. Веднъж обаче беше прекъснал цялата тази работа по средата, за да отиде до тоалетната. Тогава изцереното тяло на Маргарет стана и почна да обикаля из стаята, като вземаше напосоки разни предмети и отново и отново възкликваше „А, не!“. Приличаше на човек, който не е съвсем наред.
Карълайн предполагаше, че точно оттам са се взели мъртъвците. Те бяха съживени, но не и възкресени. Изглеждаха що-годе нормални, поне отдалече. Мотаеха се доста убедително по зелените полянки и из бакалниците, но във всяко едно наистина важно отношение все така си оставаха в забравените земи. Можеха да общуват помежду си и дори с американци — сготвяха по нещо за някого, зареждаха си колите с бензин, поръчваха пица, боядисваха къщите. Вършеха всичко това на автомат. Беше полезно, а предполага се и по-лесно, отколкото да наемеш служба да ти окоси ливадата. Освен това можеха да изпълняват заповеди, ако бяха за нещо, което вече знаеха как се прави — това също вършеше работа. Но не можеха да следват инструкции, не можеха да се учат на нови неща.
Може би най-важното беше, че служеха за охранителна система. Случваше се сегиз-тогиз някой непознат да се сбърка да попадне в Гарисън Оукс и да тръгне да чука по вратите — търговци, заблудили се куриери на „Федерал експрес“, мисионери. В повечето случаи тези външни хора не забелязваха нищо чак пък толкоз необичайно. Веднъж обаче един крадец взе, че нахлу в една от къщите. След като видя какво има вътре, не можеха да го пуснат да се върне във външния свят. Когато се опита да се измъкне през прозореца, мъртъвците го причакваха там. Връхлетяха го и го разкъсаха на парченца. Бащата постъпи с него така, както и с другите и някогашният обирджия си зае мястото в една от къщите като нечий братовчед на име Ед. Или както се казваше там.
Карълайн и останалите библиотекари обаче можеха да влизат и излизат, когато си щат. Огладняла, тя отвори вратата на посочената от Дженифър къща и влезе. Вътре бяха трима — към осемгодишно момиченце, момче тийнейджър и зряла жена.
— Направи ми нещо за ядене — каза тя на жената.
Напоследък наблягаше на митичните езици. Английският оставяше странно усещане в устата й. Очевидно и звученето му беше също толкова гадно, колкото и вкусът. Наложи се да го повтори два пъти, преди остатъкът от тази жена да я разбере. После съществото кимна и започна да вади неща оттук и оттам — консерва риба, нещо бяло от един буркан, някаква зелена слуз с мирис на оцет.
Карълайн седна на масата до момиченцето. То рисуваше семейство — майка, баща, две дъщери и куче. Семейството се намираше в един парк. Нещо, което можеше да е слънцето, ала не беше, ги напичаше. Беше грамадно — и в небето, и в онова, което минаваше за памет у момичето. Бе твърде жежко и близо. Докато Карълайн наблюдаваше, момиченцето взе един жълт молив и нарисува на гърба на бащата пламъци. Червеното кръгче, което представляваше устата му, осъзна изведнъж ги, изобразяваше писък.
Карълайн бързо се изправи и дървеният стол застърга линолеума. Не искаше повече да остава там. Избяга във всекидневната. Там един тийнейджър седеше с увиснало чене пред една светеща кутия. „Те продължават ли да растат, или той ще си остане така завинаги?“ Отначало не можеше да схване какво прави той, а после се досети. Телевизия. Поусмихна се. „Телевизията я помня.“ Седна на дивана до мъртвото момче. Той като че не забеляза. Тя размаха ръка нагоре-надолу пред очите му.
Той завъртя глава, погледна я без особен интерес и посочи телевизора.
— Време е за „Трансформърс“.
От ъгълчето на устата му се стече лига.
На екрана грамадни роботи се обстрелваха с лъчи.
След няколко минути жената се домъкна и й подаде чиния с храна и червена консервна кутия, на която пишеше „Кока кола“. Карълайн ги нападна лакомо. Газираната напитка беше сладка, много вкусна. Изпи я на един дъх и тя й изгори гърлото. Беше забравила кока-колата. Жената я гледаше как яде и по лицето й трепна безпокойство.
— Ехо — каза съществото. — Ти трябва да си… — Гласът й заглъхна. — Някоя от приятелките на Денис ли си? Денис, това… — обърна се то към момчето и млъкна. — Ти не си Денис — каза женското същество. — Къде е Денис?
Карълайн знаеше какво означава това. Когато Бащата съживи съседите, той ги беше разпределил по къщите кажи-речи както му падне. Момчето на дивана не беше синът на жената. Момичето вероятно не й беше дъщеря. Мъжът, до когото лягаше нощем, надали беше нейният…
— Денис?
Карълайн стана, награби сандвича и върна чинията на жената.
— Благодаря.
— Моля, скъпа — отвърна тя разсеяно. — Денис?
На телевизионния екран един робот изкряска. Карълайн излезе отново навън, на лятното слънце, и затръшна вратата след себе си. След като тя се махнеше оттам, те щяха да се успокоят.
Но когато видя какво я чака, й се прииска да беше останала сред мъртъвците. На половината път към Библиотеката черни облаци се закълбиха и затулиха слънцето. Налягането спадна дотолкова, че й запукаха ушите. Внезапно задухалият вятър преви дърветата почти на две. Тук и там чуваше глухо пращене — по-слабите клони поддаваха.
Бащата си беше дошъл.