Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (17)

II

Сега, в една слънчева октомврийска утрин, когато последното дихание на вирджинското лято витаеше във въздуха, Ъруин насочи наетата си кола — смотана колица Форд Фокус — към едно празно място на паркинга и спря сред пръски от чакъл. Това накара двете ченгета, които пушеха и си разправяха опашати лъжи зад ъгъла на затвора, да го изгледат на кръв. Ъруин им се ухили и им махна. Хич не му пукаше.

Слезе от колата и се огледа, а после се изплю по посока на табелата с надпис „Окръжен затвор“. Провикна се към ония двамата, засмукали „Марлборо“:

— Тая гадория ще ви убие, да знаете! — После докосна шапката си и им се ухили. — Само да си кажа.

По-младото ченге се взря в Ъруин над тъмните си очила, все едно не вярваше на очите си. По-старото се засмя.

— Ще го запомня — рече то. Всъщност Ъруин грешеше. На ченгетата им оставаха няма и два часа живот, ала пушенето нямаше как да е замесено в тая работа.

Фоайето на затвора си беше като на всяко друго правителствено здание, построено през последните двайсет години — стени от сгуриени блокчета, боядисани в светлобежово, тъмнобелезникаво или някакво такова, подове, застлани с линолеум — евтин, ама ега ти лъскавият — и сива чешма, която пускаше хладка вода с вкус на пикня. Ъруин все пак пи. Беше жаден, а и по-гадна бе пил.

Докато се оглеждаше из фоайето, той преброи поне половин дузина шмъркачи на метамфетамини в различни стадии на пристрастяване, двама пияници и едно рижаво хлапе, което, по мнението на Ъруин, го тресеше шибана шизофрения.

Той отиде до прозорчето под табелата с надпис „Регистратура за посетители“ и извади значката си.

— Ми аз съм Ъруин — подзе той. — От Държавна сигурност съм. Идвам при…

Служителят, дундест мъж в зелена униформа с надпис „Отдел Затвори — Вирджиния“ на единия джоб и „Роджърс“ на другия, изобщо не вдигна очи.

— Попълнете това — каза той и му бутна един формуляр през процепа в стъклото.

— Може ли да получа…

— Попълнете го — повтори представителят на властта. — И после ще си приказваме.

Ъруин въздъхна. Формулярът беше цели три листа, общо шест страници. Докато приключи, пред него се беше заформила бая длъжка опашка. Зае мястото си зад една дебелана с мръсни крака и кльощаво момиче, към шестнайсетгодишно, с кофти татуировка на Линърд Скинърд на гърба. Ъруин леко се изненада, като видя тая татуировка. Когато тази малката се е родила, Рони ван Зант е лежал в гроба от едно десетина години, ако не и повече. Но, замисли се той, за определен демографски слой Скинърд ще са вечни. Като Елвис или Дева Мария. Дебеланата имаше синче на име Били, изловено с един камион откраднато сирене.

Сирене?!

Излезе, че на Били му било за трети път да приема крадена стока и затова щели да го приберат на топло за бая дълго време. Мамичка ревеше шумно и безспир и току повтаряше разни неща като „Аз тия момчета ги възпитавах как си требе“. Кльощавото момиче неохотно й подаваше салфетки и чат-пат казваше нещо като „не знам изобщо какво си е въобразявал“, и покровителствено се тупаше по корема. Ъруин се догади, че някъде след шест месеца поредният обречен идиот ще заеме мястото на Били на паркинга за фургони.

Петнайсет обилно облени в сълзи и сополи минути по-късно той отново се намери пред гишето. Не си направи труда да приказва, само подаде формуляра и зачака присъдата. Като ветеран от Армията на бюрокрацията с тринайсетгодишен стаж бе почти уверен, че го е попълнил както трябва, но с един определен вид задници човек никога не можеше да е сигурен.

Дундестото ченге прегледа внимателно формуляра, всичките шест страници на трите листа. След малко кимна.

— Изглежда наред — рече той с явно разочарование. — Ще трябва да ми покажете два документа за самоличност, офицер… — Той млъкна и се вторачи във формуляра. — Лефингтън? Ъруин Лефингтън? — И за пръв път вдигна очи.

— Това съм аз — отвърна Ъруин и вдигна значката си.

— Да не би да сте… Не сте онзи Ъруин Лефингтън, нали?

„Их, мамицата му — помисли си той. — Почна се.“

Ако съжаляваше за нещо в тоя живот — а така си и беше — то бе, че даде на оная тъпанарка да напише книгата за него. По онова време това изглеждаше безобидно, обаче книгата доведе до филма. И когато филмът излезе, в него бяха натурили всичките й писания.

— Сигур не съм.

— Старшина Ъруин Лефингтън? Рота Б, втори батальон?

Ъруин само го погледна. За пръв път от сума ти време си припомни вкуса на прах и бездимен барут. Опита се да се вкопчи в образа на малкия Дашаен, в коледната картичка, но внезапно усети как се дави.

— Втори батальон на петнайсета дивизия?

— От доста време не съм там — рече Ъруин. Говореше много кротко. — Ако може просто да…

— Джим Роджърс ми е брат — каза дебелакът.

При тези думи Ъруин вдигна очи — вече не се давеше.

— Как е сержант Роджърс?

— По-добре, сър. Доста време беше голяма мъка, но сега се справя добре. Наскоро му се роди син, миналия май.

— Не ми викай „сър“. — И след малко додаде: — Как е кракът му?

— Прилично се придвижва. Поне сега. На Министерството по въпросите на ветераните му бе нужно доста време, докато го нагодят както трябва.

Новината, че Роджърс се справя добре, помогна. Мъничко.

— Брат ти е свестен човек — каза той. — Кажи му, че съм питал за него. А сега ако може…

— Сър, той ни разказа за вас — рече дебелият представител на властта. — Каза ни какво сте извършили.

Ъруин запристъпва от крак на крак. Подобни простотии неизменно го притесняваха. Мълчанието се проточи.

— Брат ти е свестен човек — повтори той.

— Брат ми казва същото за вас. Не, не е вярно. Казва, че сте велик човек. Казва, че сигурно сте най-добрият войник, обличал някога униформа, и кораво копеле, дето трябва да му извадят тапия за кораво копеле на туй отгоре. — Дебелият служител на закона го гледаше с изпълнени с обожание очи. Говореше с разтреперан глас. — Той казва, че сте му спасили живота — и неговия, и на всички…

— Благодаря! — изръмжа Ъруин. После по-спокойно додаде: — Всичкото това… Всичкото това много го раздухаха.

— Брат ми разправя друго, сър. А после му се случи нещо ужасно. Извинявайте, че ви накарах да ги попълвате тия формуляри! Да знаех, че сте вие, никога не бих! — Устните му трепереха. — Много извинявайте.

— Няма нищо.

— При кого идвате?

— При един на име Стийв Ходжсън.

Лицето на служителя се навъси.

— Убиецът на ченгето? Каква работа имате вие с него?

Ъруин, хитрецът му, намери изход.

— Не мога да говоря за това — излъга той. — Въпрос на национална сигурност.

— Сериозно?

— О, да! — Виждаше как братът на Роджърс му повярва напълно. Стана му малко съвестно. Не чак толкова съвестно, колкото ако беше продължил разговора, но все пак кофти си беше. — Да, сериозно. Строго секретно и прочие там дивотии, баси. Кажи на сержант Роджърс, че съм питал за него.

— Непременно, сър. — Той се поколеба. — Може ли… Ще може ли да ми дадете един автограф?

Ъруин прецени възможностите. Едната беше да попребие малко тоя до несвяст. Понякога вършеше работа. „Обаче обикновено като получат автограф, ме оставят на мира.“ Пък и фоайето бе фрашкано с камери за наблюдение.

— Да, разбира се.

Служителят му подаде папка с празен лист. Ъруин се подписа и му я върна. Братът на Роджърс пое автографа и с разтреперани ръце го прибра в едно чекмедже.

— Ще трябва да ви пратя в параклиса.

— В параклиса?

— Да. Стаята за посещения е пълна — освен ако не желаете да изчакате.

— В параклиса става. — Тоалетната сигурно щеше да е читава. Искаше само да излезе, да се махне от брата на Роджърс и от безкрайния парад на гадорията, който се спотайваше, разтреперан и алчен, под повърхността на неговите дрънканици.