Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (12)

IV

С благословията на Нобунунга Карълайн се върна малко по-назад, за да посрещне Питър и Алисия. Искаше да ги предупреди някак за Нобунунга, да им спести сполетялата я уплаха. Всички вече бяха на нокти. Тя ги пресрещна край отвесната скала, на около половин миля по-нататък. Вървяха заедно. Изненада.

— Какво казахте на Дейвид? — попита. Каталогът на Питър беше математиката. Алисия изследваше измененията на бъдещето. Тя не можеше да се сети за никаква правдоподобна задача, която би могла да изисква двамата да излязат заедно.

Те се спогледаха.

— Ние, ъъъ… — подхвана Питър, ала млъкна. Беше се изчервил.

Алисия го хвана за ръка и преплете длан в неговата.

— Ние вече от доста време честичко си правим малки разходки заедно, Карълайн — рече тя насмешливо. — Днес никой не му обърна кой знае какво внимание. Просто си мислех, че ти знаеш.

— А защо си правите… А! Аз, ъъъ… аха. Ясно. — Карълайн си разтърка челото. — Извинявайте. Натрупват се доказателства, че трябва да бъда малко по-наблюдателна. Но карай да върви. Нобунунга е тук.

— Така ли? Къде?

Карълайн посочи надолу към Шосе 78. Нобунунга шпореше по източното платно. Една кола профуча в обратна посока. Карълайн забеляза, че шофьорът се прозява. Бащата беше направил нещо, та това селище никога, ама никога да не предизвиква особен интерес у американците. Но никой не знаеше точно какво.

— Това ли е той? — попита Алисия.

— Той е тигър?

— А, извинявайте — рече бодро Карълайн. — Аз си мислех, че знаете! Да, той е. Бива си го тоя екземпляр, а?

— Не мисля, че някога съм виждал тигър отблизо — рече Питър.

— Виждал си — отвърна Карълайн. — То и аз съм виждала. Имаше един на празненството, като се върнах от… След онова лято, което прекарах навън. — Нейното лято с Иша и Аша. — Почти няма начин да не е бил той. Обаче аз си тръгнах рано. И да са ни запознали, не го помня.

— А, да — рече Питър. — Сега се сещам.

— При тоя звяр ли… При него ли… чиракуваше Майкъл? — попита Алисия. — Аз си мислех, че Нобунунга е… мъж, разбираш ли. — Тя го загледа как върви. — Леле! Просто… леле-мале!

— Не само при Нобунунга, мисля — рече Карълайн. — Всеки път, когато разговарям с Майкъл, той се връща от някакво различно място — Африка, Китай, Австралия, но за това винаги ходатайства Нобунунга. Много е почитан.

— Бая свиреп изглежда, а?

Карълайн кимна.

— Да. Направо представа си нямате. — Тя се поумълча, а после почти нехайно додаде: — Питам се дали не би могъл да е той.

— В какъв смисъл?

Карълайн разтърка слепоочията си.

— Неприятно ми е да го призная, но Дейвид има право. Бащата никога не е отсъствал толкова дълго. — Тя се втренчи в тях продължително и спокойно. — Има вероятност да му се е случило нещо. Нещо лошо. Дори фатално.

— Нали не смяташ сериозно, че…

— Казах „може би“. — Връхчетата на пръстите й пак се разиграха. Тя заби нокти в дланта си. — Но… мисля, че ще се съгласите, че наличните същества, които биха могли да приложат насилие към Бащата, са относително малко на брой. Като си напрегна мозъка, се сещам само за трима — Дейвид, Херцога и Нобунунга.

— Може да има и други — рече Алисия. — Някои от онези, дето не ги виждаме особено често. Кю-33 Север, може би? — Но в момента тя замислено наблюдаваше Нобунунга.

— Той ли е оня с пипалата?

— Не, това е Бари О’Ший. Кю-33 Север е нещо като айсберг с крака, сещате ли се? Горе в Норвегия.

— А, да.

— Все още си мисля, че трябва да е бил Дейвид — рече Питър. — Помните ли какво…

— Помня — рече Карълайн. — Предвид всичко, съм склонна да се съглася с теб. Дейвид ще трябва да е бил. Затова предложих да се срещнем… Ако Дейвид е тръгнал срещу Бащата, той трябва да има и някакъв план за разправа с Нобунунга. Нобунунга трябва да бъде уведомен за това. Той може да влезе в капан.

— Нобунунга е стар — обади се Алисия. — Някои разправят, че бил на шейсет хиляди години. Други — на много повече. Аз самата нямам още и трийсет, Карълайн. В неговите очи ние сме едни дечица. Сигурна ли си, че са му притрябвали съвети от нас?

— И Бащата беше стар — отвърна Карълайн. — Къде е той сега? — Тя изчака, но никой нямаше отговор на това. — Хайде — подкани ги тя най-сетне. — Не бива да закъсняваме.

Те поеха към бика по ръба на пропастта. Докато вървяха, и тримата наблюдаваха Нобунунга запленени. Той бе слязъл по стъпалата и бе пресякъл шосето. Сега стоеше пред табелата на Гарисън Оукс. Един пикап профуча край него по Шосе 78. Кучето отзад излая ошашавено един-два пъти, но шофьорът като че нищо не забеляза.

Нобунунга се разходи напред-назад пред табелата — веднъж, дваж, три пъти. Питър бе омаян от гледката. Наложи се Алисия да го дръпне, та да не се изтърси от ръба на скалата.

Когато ги деляха към двеста метра, Нобунунга изрева — викаше Майкъл. Майкъл се втурна надолу по стъпалата и през шосето, за да се погрижи за господаря си. Доста време си приказваха — дебело ръмжене, което Карълайн не чуваше добре, и жестове. После Нобунунга отърка рамо в гърдите на Майкъл.

Майкъл се замята като бесен, явно бе разстроен. Тигърът го остави да се помята, а после ревна. Майкъл млъкна. Прекоси шосето обратно, приседна на най-ниското от стъпалата, водещи към бика, и се хвана за главата, изпаднал в униние.

„Питам се това какво ли е?“

Нобунунга загърби шосето, обърна се към Гарисън Оукс и постави мощна лапа на пътя, водещ към Библиотеката.

Бавно и целенасочено той пое напред.

— Чакайте… Какво прави той?

— На какво ти прилича? — попита Алисия. — Отива да търси Бащата.

— Но… — заекна Питър. — Ако онова… каквото и да е то…

— Да — рече Карълайн. — Има го това. — После подвикна на Майкъл.

— Майкъл, ти каза ли му за…

— Тихо, Карълайн! — кресна Майкъл. Карълайн се поразтревожи, когато забеляза, че той плаче. — Тихо! Той трябва да се съсредоточи!

Карълайн кимна, този път по-мрачно.

— Той. Той се зае със задачата. Той ще потърси Бащата.

Табелата на входа на квартала отбелязваше къде минава преградата, която им пречеше да влязат в Библиотеката. Минеш ли крачка-две след нея, и започваш да усещаш въздействието — главоболие, изтръпване, задух, потене, какво ли не. За всекиго бе различно — поне за всеки засегнат. Но не всекиго засягаше. Другите не смееха да дишат и очакваха да видят дали Нобунунга ще се окаже неподатлив или не. Карълайн, с разтреперани под тежестта на лъжите й пръсти, също се преструваше, че не диша.

Нобунунга бавно подмина табелата без видими болезнени симптоми.

— Той наистина се справя! — обади се благоговейно Алисия. При нейния собствен опит тя измина някакви си две крачки по-навътре. И тогава от очите й бликна кръв. След това се обърна и макар и Дженифър да спря кръвта, още дни наред не виждаше добре.

Дейвид стигна най-далече — осем крачки. И когато се обърна, кръв шуртеше от ушите, от очите, от носа му. Не изпищя — много мъчно беше да накараш Дейвид да изпищи, но в най-далечната точка, точно преди да тръгне обратно, нададе тих стон, стон на измъчено животно.

С четири дълги крачки Нобунунга се намери оттатък точката, където беше спрял Дейвид.

— Като че не му действа — рече Питър.

— Възможно е — потвърди Карълайн.

От табелата до входа на Библиотеката имаше три преки път. Първата пряка Нобунунга измина без никакви видими признаци на болка. На кръстовището спря и се огледа към Майкъл през рамо.

— Това е рейссак ейриал — извика тигърът. Не говореше на езика на тигрите, който знаеше само Майкъл, а на техния общ език, пелапи. — Сега го разбирам. Волята на Аблаха е да изнамеря символа — и да го унищожа, стига да мога.

— Той може да говори? — удиви се Питър.

— Какво е рейссак ейриал? — попита Алисия.

— Това означава „Отхвърлянето, дето те разкъсва на парчета“ — обясни Карълайн. — Шшт! Искам да гледам.

Нобунунга направи още една крачка.

— Не му въздейства! — възкликна Алисия с надигаща се надежда в гласа. — Знаех си! Като че, в крайна сметка, ще се приберем у дома!

— Вижте! — посочи Карълайн.

Три крачки след знака „стоп“ на първото кръстовище Нобунунга се спря и вдигна мощната си лапа. Карълайн, чието зрение беше много добро, забеляза, че той трепери.

Нобунунга отново се обърна към Майкъл. Сега от зелените му очи капеха кървави сълзи и се стичаха по муцуната му.

— Не! — изкрещя Майкъл и додаде нещо на езика на тигрите, а после се втурна към тигъра.

— Майкъл! — изкрещя на свой ред Карълайн. — Не! — Скована от ужас, тя наблюдаваше как Майкъл тича към Гарисън Оукс. Мислеше си, че е готова за онова, което последва, за онова, което трябваше да извърши, но…

„Не и Майкъл. Не още.“

Тя хукна след него. Движеше се бързо — Карълайн беше по-бърза от всички тях, освен Дейвид — но Майкъл водеше с голяма преднина. Тя се носеше надолу по стръмната скала и едва не падна. Но когато стъпи на асфалта, Майкъл вече бе прекосил шосето.

— Не!

Майкъл притича двайсетината крачки от шосето до Гарисън Оукс толкова бързо, че Карълайн не можа да пресече пътя му. Набраната инерция го отнесе около осем крачки навътре.

— Не!

И тогава той се строполи, сякаш му бяха простреляли мозъка, и замря неподвижно.

— Майкъл! — изпищя отново Карълайн с глас, изпълнен с искрена болка. В паметта й изникна онзи ден, когато той се беше върнал от океана и дойде да я види, кльощавите му ръце, златистият тен, соленият мирис на кожата му. Едно златисто БМВ хвърчеше към нея стремително и клаксонът му виеше. Тя му кресна и се озъби като маймуна. Шофьорът отби встрани от пътя, без да изгуби напълно управление, а после даде газ и потегли, като разпръскваше чакъл. Тя измина стотината крачки, които я деляха от Майкъл, за някакви си секунди, профуча през границата и точно като Майкъл — или поне така се надяваше — се просна по очи на бетона.

Но докато Майкъл лежеше, без да помръдва, Карълайн се надигна.

Изправи се на лакти, на колене. Носът й беше счупен. По лицето й от раните на носа и на бузата струеше кръв. Изпълзя крачка напред, после още една. Движеше се със спазми, на пресекулки, сякаш нервите й вече не откликваха нормално. Помисли си, че представлението й си го бива. Потръпванията й бяха досущ като истински, а допълнителната полза от тях беше, че прикриваха съвсем истинското треперене на върховете на пръстите й.

Трета крачка. Още две и глезенът на Майкъл попадна в обсега й.

Тя го достигна и тогава повърна фонтан от лимонада и яйца. Стисна го здраво, обърна се и запълзя отново към главния път, повлякла Майкъл подире си.

Малко по малко тя извлече и себе си, и него извън опасност. Досами железния знак, точно където въздействията се прекратяваха, тя се пльосна изтощена по корем. Миг по-късно Питър и Алисия се приближиха бавно и предпазливо.

— Добре ли си? — попита Алисия.

Карълайн се претърколи по корем и отново я разтресоха напъни за повръщане. Лицето й беше обляно в кръв.

— Ще се оправя, струва ми се — рече тя. — Майкъл?

Майкъл се закашля и се задави.

— Обърнете го… Обърнете го настрана. Да не се задуши. — Обърнаха го. Майкъл продължи да кашля и изхрачи кръв.

— Трябва да го закараме при Дженифър — каза Карълайн и се надигна. С разтреперан пръст тя избърса кръвта от очите си. — А Нобунунга? Къде е…

Питър, загледан в далечината, клатеше глава.

— Успя да измине пряка и половина, преди да се строполи. Лежи на една страна. Доста време гърдите му се надигаха, но… той погледна надолу към Карълайн. — … вече не.

Карълайн стисна клепачи.

— Ебн ел шармуута! — изрече тя на арабски и продължи: — Мамка му! Нейк! Мерд! Аки и говна! — Тя се претърколи настрана и се изтласка нагоре до седеж. Взря се към пряката и видя, че Питър беше прав. Ни тръпка дори. Сдържа студената си усмивчица.

— Дори и да можех да стигна толкова навътре, а надали мога, той е твърде тежък, че да го нося — каза тя. — Не бих могла и да го помръдна. Не и сама.

Питър я гледаше с някаква смесица между възхита и ужас.

— Има ли дума, която означава „храбър“ и „глупав“ едновременно?

— Има — отвърна тя. — Има ги много. — Пораздразнена от прикритата язвителност на Питър, тя се замисли дали да не му обясни как американската дума „льольо“ е твърде приложима към него. Но се въздържа. Щеше да постигне тъкмо обратния ефект. Вместо това изпълзя до Майкъл и провери пулса му с пръсти. Щом го докосна, клепачите му трепнаха.

— Карълайн? Карълайн, къде е…

Прочете отговора в очите й и изстена. Устните му се размърдаха, но от тях не се изтръгна нито звук. Скръбта му бе толкова дълбока, че бе неизразима с думи.

— Няма… — Тя погали косата му. — Няма, няма, Майкъл. Няма. — За друго не можа да се сети.

След около час стана ясно, че Майкъл ще се оправи — поне физически. Сърцето му бе сломено. Той плачеше с невинните, непресторени сълзи на малко дете. На Карълайн й се искаше да отидат на някое по-закътано място — висенето край пътя я изнервяше. Заедно помогнаха на Майкъл да изкачи стълбите към поляната с бика. Но вместо да отидат при самия бик, навлязоха в гората. Там бе истинският дом на Майкъл.

Недалече поток шуртеше над малка скала и приятно бълбукаше. Карълайн си спомняше това място от своето лято с Иша и Аша. Още по-добре беше, че селището не се виждаше оттам, и тялото на Нобунунга също. Тримата помогнаха на Майкъл да стигне дотам — той още не можеше да ходи самостоятелно. Там го положиха край потока да си почине.

Питър и Алиша, навярно пообъркали се за техните отношения, ги оставиха сами.

Карълайн и Майкъл не бяха любовници. Веднъж бяха опитали да станат, когато бяха на… На колко? Наскоро прехвърлили двайсетте. Това беше преди десетина години, макар и да им се струваше да е било по-отдавна. Тя си мислеше, че онази нощ идеята трябва да е била нейна, макар и да не си представяше какво е могло да й се върти в главата. Не помнеше някога да е изпитвала истински интерес към секса, със сигурност не и след онова с Дейвид. Дали онази единствена нощ бе симптом на нейното отчаяние, или може би най-обикновена самота? Не знаеше.

Една нощ, когато другите ги нямаше, тя, тъй да се каже, го прелъсти. Или поне се опита. Свърши зле. По причини, които тя никога не разбра напълно, Майкъл бе неспособен да го извърши. Той го искаше, личеше си по това как я целуваше, как жадно я опипваше, след като разбра какво е наумила. Но както и да се стараеше тя, пенисът му си оставаше мек в ръцете й и дори в устата й. След дълги и неловки усилия Майкъл я оттласна много нежно. Тази нощ те спаха край един и същи огън, ала не се докоснаха. През нощта тя се пробуди и го чу да вика насън. На другия ден той тръгна призори. След това тя го виждаше все по-рядко и по-рядко.

Ала все още бяха приятели, макар и не точно близки. Не таяха обиди един към друг и се защитаваха, когато могат. Тук това означаваше много. Карълайн го прегръща в скута си целия този есенен следобед и му говореше неща като „Много съжалявам“ и „Знам, че двамата бяхте приятели“. Думите оставяха вкус на пепел в устата й. Тя знаеше всяка дума на света, произнесена някога, но не се сещаше за нито една, която би облекчила скръбта му. Можеше само да му бърше сълзите.

Малко преди залез Майкъл стана. Изми си лицето в потока, изправи се и извика Питър и Алисия. Те дойдоха след няколко минути. И двамата бяха запотени, а робата на Алисия беше облечена наопаки.

— Нобунунга каза нещо, преди да тръгне. — Майкъл понякога се държеше детински, ала не беше слаб. Сега гласът му бе спокоен и овладян въпреки скръбта. — Всички трябва да го чуете.

— Много съжаляваме, Майкъл — заговори Алисия и посегна да го докосне.

Той й махна да се отдръпне.

— Всички вие знаете, че Нобунунга е… беше… нещо повече от видимото за очите, нали? Той е древен. Той е мъдър. Каза ми, че разбира какво става тук. Каза, че Бащата не би позволил на злото да го застигне. Сега изглежда, че за последното е грешал… — Той посочи назад към селището. — Но дори и да е така, ще сме глупаци, ако омаловажим и другите му мисли.

— Какво каза той?

— Той знаеше какво е това нещо — отвърна Майкъл. — Онова, което не ни допуска вътре. Виждал ги е и преди. Използвали са ги в третата епоха. Наричат се „рейссак ейриал“.

— Да, чухме как го произнесе. Какво е това?

— Означава „Отхвърлянето, дето те разкъсва на парчета“ — поясни Карълайн.

— Да, Карълайн — рече Питър. — Но какво представлява?

Карълайн сви рамене — сети се за „главня на сърцето“.

— Поетична волност?

— Аз знам — обади се Алисия.

— Знаеш?

— Да. Нямаше нищо да кажа. Това влиза в каталога ми. — Каталогът на Алисия обхващаше далечното бъдеще.

— Тогава недей… — започна Питър.

Тя го прихвана над лакътя.

— Няма нищо. Наистина. Този рейссак действа днес.

— Какво знаеш за него? — попита Карълайн. — Тоест, какво можеш да ни кажеш?

— Значи… — замисли се Алиша. — Не мога да ви кажа много по отношение на техническите подробности. Аз не бих могла да го сглобя. Но знам, че е някакъв вид механизъм за защита на периметъра. Общо взето представлява сфера, закотвена в равнината на съжалението. Съществува символ, свързан с нея…

— Символ? — попита Питър. — Какъв например?

— Това може да е всичко. Символът трябва да бъде конкретен материален предмет, но всъщност представлява единствено котва. Колкото повече се приближаваш към символа, толкова по-мощно е въздействието.

— Съвпада — отбеляза Карълайн замислено.

— Чакай. Още по-интересно става. Съществува и тригер.

— Не разбирам.

— Свързан е с човека, който навежда на фокус рейссак ейриал.

— Например?

— Тригерът е нещо вътрешно — чувство, преживяване, спомен… — Алисия сви рамене. — Нещо подобно. Хората, които го споделят, усещат въздействието на рейссак ейриал. За всички останали той все едно не съществува.

Питър се замисли.

— И това съвпада.

— Кой сред нас би бил наясно как се изготвя подобно нещо? — попита Карълайн. — Дейвид?

— Неее… Не. Не Дейвид. Рейссак очевидно има приложение в отбраната, но това не ти е копие примерно. Доста сложно е устроен.

Карълайн я погледна подозрително.

— Казваш, че в бъдещето тези неща са доста разпространени. Може би се продават или… нещо такова? Ако го искаш, доколко трудно би било да…

— Не съм аз! — сопна се Алисия. — И не, не е така. Трябва да измениш локално формата на пространствено-времевия континуум. Силно персонализирани са. Не може просто да си го купиш от пазара, дори и в бъдещето.

Карълайн все така се взираше в нея.

— Стига де, Карълайн — рече Питър. — Знаем, че не е тя.

— Добре де — рече Карълайн. — Като че съм склонна да ти повярвам. — Когато бариерата — рейссак ейриал — се появи, всички те опитаха да я преодолеят. Алисия получи масивни вътрешни кръвоизливи. Не си проличаха веднага, но след около ден тя цялата представляваше една огромна синина. И остана така със седмици. Какъвто и да беше тригерът, той й беше въздействал.

— Ако не е Дейвид, то кой? — попита Питър.

Алисия го погледна състрадателно.

— Неприятно ми е да го кажа, скъпи, но най-вероятният кандидат… ами… това си ти.

— Аз? Алисия, я стига, знаеш, че…

Алисия вдигна ръка.

— Аз знам това. Карълайн и Майкъл може и да не го знаят. — Тя се обърна към тях. — Рейссак е предимно математическа конструкция. — И като такава трябваше да влиза в каталога на Питър. — Съжалявам, скъпи.

— Хора, аз за такова нещо не съм и чувал! — възкликна Питър. — Ако щете ми вярвайте, обаче…

— Всичко е наред — вдигна ръка Карълайн. — Спомням си. Вярвам ти. — В деня, когато рейссак се задейства, денят, в който изчезна Бащата, Питър направи две крачки след табелата и започна да пуши. Докато се върне, цялата му кожа вече се покриваше с мехури.

— Кой е тогава? — попита Питър.

— Не зная точно, но имам една идея — отвърна Карълайн. — Този тригер, за който говореше ти… Има ли някакъв начин да разберем кое е?

— Поне не ми е известно да има. Защо?

— Ами… — продължи Карълайн. — Струва ми се, че мъртъвците все още получават пратки почти всеки ден. Освен това винаги някой доставя с кола онези големите кръгли пити със сирене, дето Дейвид ги обича.

— Пица? — възкликна Питър. — И аз обичам. Имаш право. Ако рейссак въздействаше на американците, досега на улицата да лежат камари от техни трупове.

— Да — потвърди Карълайн. — И на мен това ми мина през ума. Ти каза, че всяко нещо може да е символ, но областта на въздействие е сфера. Щом случаят е такъв, можем просто да очертаем сферата на въздействие и ще узнаем с доста голяма точност къде се намира символът. Нали?

Питър се ухили.

— А ако знаем къде се намира той…

— Можем да хванем някой да го премести — довърши Алисия. И тя се беше ухилила. — Карълайн, ти си гений! Библиотеко, ето ни, идваме!

— Абе, раничко е да започваме празненствата. Наред с другото, все още ни трябва и американец. Вие да познавате някого?

Те поклатиха глави в синхрон.

— Ще трябва ти да я свършиш тая работа, Карълайн. Никой от нас дума не знае на тоя език.

— Да, добре — рече тя. — Редно си е. Ще измисля нещо. Освен това трябва да помислим и за стражите.

Продължиха да заговорничат помежду си и далеч, след като се стъмни. Карълайн отначало се преструваше, че се опъва, но после се остави да я убедят, че и Дейвид трябва да бъде замесен.